Посвещавам това на Мистрес, защото това ù е РД картичка.
Посвещавам го също на Потър Мания - някога най-прекрасното място в интернет,
както и на Алекс Малфой, която го погуби.

Студен, мрачен и тих, замъкът „Хогуортс” се издигаше над почти пресъхналото езеро. Коридорите на училището за магия бяха пусти и прашни, а паяжините изпълваха цялото пространство. Бяха минали повече от 100 години, откакто за последно дете беше тичало из тези коридори и то не за да си играе, а за да избяга от смъртта, която така или иначе го застигна.
Зад прозорците, чиито стъкла липсваха от десетилетия, се виждаха черните пепелища на някогашната гора, която пазеше замъка от външния свят. Нови растения така и не се появиха, а дъждовете никога нямаше да отмият следата, оставена дълбоко в самото сърце на магическия свят.
Понякога се виждаше и дим, който излизаше от земята, а нощем тук-там проблясваха магически огньове. Тези огньове бяха предпоследната следа от магия тук – някога най-вълшебното място от всички останали.
Кой ли, виждайки това място, би повярвал, че някога между тези стени са се пазели най-големите познания, най-великите магии и най-могъщите тайни? Кой би си помислил, че тук някога са се случвали красиви и вълнуващи неща? Кой би се досетил, че само за седем години замъкът е превръщал децата в зрели хора?
Кой би видял сред тези руини нещо повече от един гробищен паметник?
Никой.

Недалеч от мястото, където някога беше колибата на Хагрид, едно пламъче проблесна за няколко секунди и след това изчезна. Последното магическо огънче на територията на „Хогуортс”. И с това беше свършено.
Остана едно единствено нещо, което показваше, че тук някога е имало магьосници. Една съвсем проста магия, която беше надживяла всички останали – на третия етаж, до останките от някаква неразпознаваема статуя, едно малко цветенце се появи от земята и започна да се уголемява. Накрая стана високо колкото човек. Тогава цветето се разтвори и засия като малка звезда сред цялата тази разруха. Около звездата започнаха да се въртят малки сини планети и ако някой се вгледаше можеше да види съвсем дребни човечета, които танцуваха някакъв весел танц, облечени празнично и с официални островърхи шапки на главите си. Човечетата се смееха и си говореха някакви неща на тихичкия си език. Те не знаеха, че всичко вече е свършило. Не разбираха, че нещата никога вече няма да са както преди. Дори не осъзнаваха, че вече няма „преди”, защото „сега” беше безкрайно като смъртта – никога вече нямаше да се случи нещо ново.
Човечетата живееха в своето сега, което беше един топъл Априлски ден от преди векове, – много преди създанията, съживени от мъгълите да унищожат света - в който едно момче беше подарило своята елементарна, но красива магия на едно момиче за рождения ù ден. Всяка година по същото време магията се съживяваше, цветето се появяваше и човечетата се събуждаха за своя празничен ден, който никога не свършваше.
Всички това продължи по-малко от минута. После цветето се затвори и всичко потъна в мрак за още една година…