- Готов ли си? – попита Мора с престорено любопитство, когато прекрачи прага на тъмното подземие.
Светлината от коридора се пръсна между колоните, дълги сенки се плъзнаха по пода, после тежката врата зад нея хлопна и всичко отново потъна в мрак.
Тя вече знаеше отговора, но попита от куртоазия и някак по задължение.
- Да! – От далечния край на залата проехтя уверен отговор. В студения му тон се доловиха хищнически устрем и триумфална сигурност. Тежки стъпки се отправиха към нея.
Мора потръпна. Подземията не ѝ се нравеха. Нито пък студът и тъмнината, които неизменно царяха тук. Някога, много отдавна, тя истински се наслаждаваше на тъмнината на подземното кралство, дори намираше някакво странно очарование в нея. Да вижда там, накъдето мнозина не смееха да отправят взор, да пристъпва там, където никой не се осмеляваше да сложи крак, да се спуска в бездни, тъй мрачни и дълбоки, че само мисълта за тях извикваше страх у всеки – за нея бе забавна игра. За да се развлича, когато всичко това ѝ доскучееше, понякога слизаше в Палийската бездна, на самото ѝ дъно, и дълго наблюдаваше как от гъстия лепкав мрак се пръкват най-ужасяващите твари. Но както всичко в този свят беше непостоянно и изменчиво, така и нейното увлечение постепенно започна да стихва, докато накрая се превърна в досадно задължение.
Преди петдесет години, когато избави Алабаст от проклятието на Северните магове, когато го измъкна от ужаса на Юдол, тя превърна празните подземия на замъка в мрачни галерии, подходящи за делата на един черен магьосник. Тогава за кратко отново изпита удоволствие да броди из мрака, защото се увлече много по злия нрав на магьосника, а той въобще не напускаше тъмните подземия, защото очите му до такава степен бяха свикнали с непрогледния мрак на Юдол, че дори най-малката светлинка му причиняваше болка. Но с течение на времето той започна да напуска подземията. Първо скиташе из Мъртвите земи, след това нощем излизаше горе, в Искона, най-често в котловината Тенебра, където тегнеше сянката на демоничния бастион Тарха, а накрая прекрачи и прага на сияйния палат Снигно. А щом това се случи, Мора престана да слиза в подземията.
Тя обичаше студения блясък на Снигно и висините, от които наблюдаваше Мъртвите земи, нищо че бяха дълбоко в недрата на Искона. Това бе нейният дом от цяла вечност и въпреки досадата, която започваше да ѝ носи, се чувстваше силно привързана към него. Напоследък обаче все по-често копнееше за Светлината. Искаше да се завърне в топлите обятия на своето начало, да се обвие във воалите на безгрижната вечност, да бъде свободна. Но преди това трябваше да изпълни една последна задача – една заветна цел, с която щеше да сложи край на безумно хилядолетно съревнование и с която щеше да увенчае съществуването си тук със слава или с позорен провал. Затова дойде тук – тази вечер щеше да започне началото на края и тя трябваше да се увери, че Алабаст бе готов да изпълни своята част от плана.
Магьосникът се измъкна от тъмнината. Беше се заметнал с черната мантия, онази специалната, втората кожа, която носеше отпечатъка на магията му и каквато всеки истински магьосник притежаваше. Когато я видя за първи път върху гърба на Алабаст, окъсана и мърлява, помисли, че е най обикновено скитническо наметало. Но щом силите на магьосника започнаха да се възвръщат и нарастват, мантията започна да се закърпва и поправя самичка. Сега бледосинята магия се беше просмукала в тъканта и на тънки нишки се извиваше в причудливи форми, а слабото ѝ сияние излъчваше мъртвешки хлад. Широката черна качулка закриваше челото и очите му и само върхът на големия му нос стърчеше изпод нея. Ръцете си обикновено криеше в дълбоки кожени ръкавици, но тази вечер си бе нахлузил къси и продрани, за да се вижда повече от бледосиньото сияние, което лъщеше от китките до върховете на пръстите му. Беше уверен, виждаше се, усещаше се.
Той застана край широката маса в центъра на залата и замахна небрежно нагоре към фенера, поклащащ се тромаво под гредите на тавана. Ръждивата светлина мигом засия като огнено слънце. Той се приведе леко над картите, които лежаха прилежно разпънати на масата, и заговори премерено с плътен и дълбок глас:
- Довечера най-сетне ще пристъпя зад стените на Великата цитадела! – Опитваше се да остане хладнокръвен, но Мора веднага долови скритото вълнение в думите му. – Дариус ще отвори портала в полунощ. Вляза ли веднъж в града, Дум ще бъде мой! Първо ще намеря и унищожа вълшебния глобус, за да не могат да се свържат със Северните магове, после през портала ще преминат наемниците с хелините, след което ще го разрушим и бягството на белите старци става невъзможно. Ще стигна до Олтара и ще взема Всемогъщия камък. Ще го намеря, където и да е! Ако се опитат да ме спрат, ще преобърна цялата цитадела, ще погубя всичките пазители и целия град дори със всичките му безполезни твари! И тогава… всевиждащите очи на Дум, безкрайното му познание, древната му мъдрост и цялата му сила ще са в ръцете ми. Мои! Само мои!
От известно време насам у Алабаст живееше убеждението, че нищо и никой не бе в състояние да застане между него и така жадувания Дум – сърцето на Искона. Чувстваше се непобедим, несравним, всемогъщ. Черната магия, която Мора му даде, и която той усъвършенства през последните петдесет години, беше придобила неописуеми измерения. Щеше да влезе в Оленто както в добрите стари дни. Е, нямаше да го посрещнат с почести, но какво от това – Пазителите на Всемогъщия камък не можеха да мерят сили с него. Щеше да вземе това, което трябваше да бъде негово още преди близо две хилядолетия и те не можеха да го спрат. „Нищо не е както преди!” – му каза веднъж Мора и той беше убеден, че Белите мъдреци са скрили Дум някъде из безбройните потайни пещери под Симбир. Старият Олтар навярно отдавна бе празен, но това нямаше да откаже Алабаст – той познаваше дългите коридори и дълбоките зали на Оленто като петте си пръста, защото беше прекарал достатъчно години от младостта си зад стените на Великата цитадела.
- Ще властвам над Искона!! – отсече накрая той.
Мора беше очарована от свирепия и безпощаден характер на магьосника. Още когато го срещна за първи път сред мъглите на Юдол, тя знаеше, че той бе предопределен за славни злодеяния. Безсърдечната му изобретателност нямаше граници. Подтикван от чувство за мъст, от изблици на гняв, от вродения му инстинкт за ежедневни дребни злочинства или от обикновена корист, той действаше с такъв замах и кръвожаден устрем, че само Демоните на Смъртта можеха да се сравняват с него. Изгнаничеството в Юдол го бе превърнал в свиреп хищник, който умело нападаше жертвата си и я сразяваше с един удар. Когато обаче ставаше въпрос за Северните магове (а сам той някога беше такъв), съзнанието му се замъгляваше от яростната омраза, която изпитваше към тях. Тогава ставаше импулсивен, лекомислен и въобще не се интересуваше от последствията, причинени от необузданата му магия. Но това, което безпокоеше Мора бе жаждата му за богатства и безусловна власт. В съвършената му жестокост, този ламтеж за господство и охолство беше като черен облак насред ясносиньо небе, беше тлъст червей, който ядеше плода отвътре и го разваляше.
Отначало Мора го слушаше с интерес, но когато долови онзи самоуверен тон, с който изричаше всяка дума, когато пак заговори неутолимата му жажда за материални облаги и безусловна власт, пъклените му планове ѝ станаха безинтересни и тя бавно се отдалечи от масата. Правеше се, че го слуша, но всъщност се питаше дали постъпи правилно като го остави да се впусне в едно начинание, което нямаше да му донесе никакъв успех.
„Да ти кажа ли, любими, че Всемогъщият камък май изчезна безследно? Да ти кажа ли, че кроежите и замислите ти всъщност са една илюзия? Не! Дори да ти кажа, ти пак ще отидеш там. Защото ти не вярваш на нищо и на никого, ако не се убедиш със собствените си очи, ако не провериш сам всичко до последната подробност. А, докато си мислиш, че Дум е в Оленто, ще вложиш всичката си енергия и талант в намирането му. На мен това ми трябва! Превърнах те за малко в марионетка, но само така мога да осъществя собствените си копнежи.“
Не се чувстваше виновна пред него, но не се и гордееше с постъпката си. Запита се дали не заприличваше на НЕГО?! Следващия Паднал?! Играеше в коварно пространство – една грешна стъпка, едно невинно увлечение само, можеха да я бутната в бездната на пороците и заблудата… също като НЕГО!! В главата ѝ се завъртяха спомени за сътворението на Искона, за Баланса, за Дум, за Властелините… При спомена за последните въздъхна с досада и раздразнение.
"Род, страхливецо, къде се криеш?! Само почакай! Много скоро ще получиш своето възмездие!"
Увлечена от мисли за миналото, Мора неусетно пое край колоните и скоро се озова пред плитка ниша в стената. По овехтелите рафтове се нижеха редици стари книги. Явно не бяха отваряни отдавна, навярно с години – прахът бе хвърлил своята сива наметка върху им, а от ъглите се протягаха дебели белезникави паяжини и обвиваха с лепкавите си пипала кориците на крайните книги. Тя протегна ръка към най-горната лавица и бавно плъзна пръст по грапавите корици. Основи на магията… Енциклопедия на фантасмагоричните чудовища… Вълшебни отвари... Приложна магия… Некромантия… Черна магия... Смъртоносни заклинания...
„Хм, това ще е интересно!” – помисли тя, когато пръстът ѝ спря върху черната подвързия с изрисуван сребрист череп и понечи да я издърпа. Книгата се оказа по-тежка отколкото предполагаше размерът ѝ. Зачуди се как черепът не бе изгубил блясъка си при наличието на толкова много прах. В полумрака пред нея се разпръсна белезникаво облаче прах щом разтвори и прелисти книгата. Повечето страници бяха изписани с калиграфски текстове или бяха покрити с изображения на редки билки и още по-редки гадинки, под които подробно се обясняваше кои тъкани и органи са нужни за забъркването на отвара и как да се използват. Имаше и такива, изпълнени със ситен разкривен шрифт, като че ли бяха надраскани на бързо. За небрежността свидетелстваха и дребните мастилени петънца, накапали от напоеното перо по ъглите на листовете. Докато погледът ѝ се плъзгаше по кривите, почти неразчетими редове, мислите ѝ я върнаха назад във времето, когато все още магьосниците живееха в суровите тундри на Мараканда. Пред очите ѝ в миг изплуваха великолепните дворци и катедрали на Ариана, създадени от безупречната им мисъл и изтънчена магия. После внезапно се свлякоха като пясъчни кули, пометени от бурен вятър, за да се въздигне от тях най-великото творение на древната магия – цитаделата Оленто, храмът на Дум. Силата им наистина беше огромна. Сред магичните същества в Искона, магьосниците владееха материята и пространството както никой друг. Запита се дали не им бяха дали прекалено много. Но досега винаги я бяха използвали разумно – значи беше достатъчно. Върна книгата обратно на рафта и се обърна към масата, където Алабаст отбелязваше нещо на картите и мърмореше разпалено.
- И как ще използваш силата на Дум, когато го намериш?!
Алабаст се обърна с каменно изражение.
- Ще властвам над Искона! – отвърна кратко той, като че ли това бе единственото нещо, което можеше да се случи след като Всемогъщият камък попадне в ръцете му.
- А Балансът? – продължи Мора.
Лицето на магьосника изведнъж омекна, а долната му устна потрепна едва доловимо.
- Ти самата обичаш да казваш, че Искона има нужда и от злодеи!
- Но не и от единствен господар! Нима си мислиш, че всички ще ти се подчинят безусловно?!
- Видяла си бъдещето, нали? – Колкото и да се стараеше, не можа да прикрие тревогата в гласа си. Предишната му самоувереност беше подкопана. Мора никога не изказваше предположения, никога не казваше нещо просто така. Тя виждаше и усещаше бъдещето, а щом поставяше под съмнение господството му, значи имаше основателна причина и той трябваше да бъде много предпазлив.
- Нищо не съм видяла! – сопна се тя. – Вече не поглеждам напред. Аз нямам бъдеще тук. Времето на Властелините е към своя край, а когато си отидем, Дум ще поддържа Баланса. Съдбата на Искона е в ръцете на магичните същества, простосмъртните и демоните.
- Никой няма да ми отнеме Дум! – изръмжа магьосникът и удари с юмрук по масата. После обърна гръб на Мора и отново насочи цялото си внимание над картите.
Мора не отвърна, но зад нацупените ѝ устни останаха заключени още много думи. Скръсти ръце пред гърдите си и се върна до рафта с книгите, но те вече не ѝ бяха интересни. Не искаше да си тръгва още, затова се запъти към далечния край на залата, където в тъмнината от една друга ниша в стената мъждукаше слабо жълто-зелено сияние. Тази ниша беше по-дълбока, а рафтовете ѝ бяха отрупани с колби, шишенца, протъркани обемисти кесии, малки дървени кутии и всевъзможни магьоснически принадлежности, нужни за забъркването на отвара, за призоваване и въобще за всякакви магии. За разлика от първата, тук нямаше никакъв прах, нито пък паяжини. Алабаст я използваше редовно. На дъното ѝ бълбукаше малко котле. Сиянието идваше от гъстата лепкава смес вътре. Навярно в черния му търбух къкреше някаква дяволска отрова. За малко погледа мехурчетата, които се образуваха по повърхността, а после вдигна очи към лавиците, но след като установи, че по полиците няма нищо по-интересно от изсушени треви и билки, консервирани насекоми и спаружени гъби, се върна обратно до масата. Седна на единия ѝ ъгъл и се вгледа в картите. Карти на Оленто, чертежи на цитаделата, отново карти на Оленто, на Симбир. Погледът ѝ зашари над чернобелите скици, но неочаквано бе привлечен от една различна карта. Тя я издърпа от купа и като я постави над другите, прокара длан по повърхността ѝ – повърхност, която до съвършенство представяше земята горе – обширните тучни поля на Айриа и Адория, зелените хълмове на Балхара и Хулм, песъчливата Пустош, заснежените върхове на Карпа Бела и Арали, непристъпните склонове на Умай, безкрайните равнини на Мараканда и Негир, гъстите вековни гори на Юга, реките, езерата, белите брегове на Отай, Неиро и Амара, безбрежния Дун… Ах, Искона! Откога не беше излизала горе?! Не можеше да си спомни, защото бяха минали твърде много години. Отдавна бе спряла да броди из необятната шир на Искона, за да призовава духовете на мъртвите – Рарог и Упир успешно се справяха с тази задача от векове насам. Но спомените за началото, за Светлината, за Баланса, за Първородните, за отминалите епохи, за сътворението на Дум и за коварната измяна бяха толкова ярки, сякаш всичко се беше случило вчера. Как само искаше да разбере къде се крие този подлец Род! Как само жадуваше за мига, в който ще се изправи отново очи в очи с него. Години наред го търси из просторите над Искона, дълго броди през дълбоките снегове на планинските чукари, дори прати сенките да го дирят из гори и долини, но от Род нямаше и следа.
"Търпение, имай търпение!" нашепваше ѝ един глас и тя знаеше, че делата на Алабаст неизбежно щяха да доведат до появата на Род.
Мора сведе замислен поглед и въздъхна съвсем тихо, за да не я чуе магьосникът. Вълнението, което я обзе, остана скрито зад безчувственото ѝ изражение. Трепкащото сияние на фенера хвърляше игриви светлинки върху слабото ѝ лице, призрачни сенки танцуваха по бялата ѝ кожа, но дори и те не можеха да помрачат безсмъртната ѝ красота. Тя имаше очи черни и дълбоки, в които често бушуваха яростни пожари, веждите ѝ – тънки и извити, носът ѝ беше малък, скулите – изящни и високи, а устните ѝ, плътни и меки, бяха с цвят на кървава череша. Загадъчни отблясъци лудуваха в черните дълги коси, които покриваха плътно високото ѝ чело и се спускаха по раменете право надолу като ефирните води на водопад. Черната атлазена рокля, изписваща всяка гънка по тялото ѝ, ѝ придаваше деликатен и крехък вид, но тя не беше такава. Понякога самото ѝ присъствие всяваше чувство на смут, на незнаен ужас и неистов страх, на сковаващ мраз и непрогледна тъмнина, на дълбока болка и безмерно отчаяние, но само понякога – когато тя желаеше. Обикновено изглеждаше като човек и само отношението на създанията около нея подсказваше, че тя беше нещо повече от обикновен простосмъртен или магично същество. Зад този измамен облик се криеше сила – древна и могъща, способна да създава и руши, да дава и отнема; тя притежаваше знание и мъдрост отвъд пределите на въображението, истински и безгранични, от самото начало на света. Да, това беше Мора – една от Пазителите на Баланса в Искона, повелителка на смъртта, на мрака и студа, господарка на подземното царство Навгард и света на мъртвите.
- Ще си платят за всичко, което загубих заради тях! – закани се магьосникът. – За времето, което прекарах отвъд пределите на Искона!
Мора вдигна поглед и се вгледа в магьосника. Въпреки че усещаше вълнението, което бушуваше в него, изражението му си оставаше каменно, непроницаемо и лишено от живот. Годините прекарани в Юдол бяха изсмукали и последната капчица цвят от лицето му, бяха убили всички емоции, които едно лице можеше да изрази интуитивно. Не веднъж бе опитвала да предизвика някакво вълнение върху тези сковани черти, но напразно. Само понякога в очите му се отразяваха издайническите искри на кладата от чувства, която гореше дълбоко в него, но напоследък и те бяха заменени от фанатичния блясък на жаждата за власт.
- Алабаст, бъди търпелив! Ти си велик магьосник и ненадминат злодей. Не се измъчвай с мисли за отмъщение, когато имаш по-важни дела за вършене. Помни, че Дум не е обикновен предмет, даващ сила на притежателя си. Той е живо същество. В него е събрана мощта на Властелините. Той не се подчинява на никого и помага само на тези, които знаят как да го използват. По-добре се съсредоточи върху това и недей да мислиш само за власт и богатства. –гласът ѝ прозвуча студен и укорителен. – Не ме интересуват кроежите ти относно Северните магове. Просто искам да създадеш хаос довечера. От доста време животът горе е безгрижно спокоен. Бъди изобретателен! Бъди зъл!
След това тя се изправи, целуна го бързо и закрачи към вратата. Алабаст остана неподвижен край масата, обсебен от мисли за цитаделата и само я проследи с поглед. Нещо в него поиска да я последва, но бе твърде слабо, за да му се подчини. Вратата изстърга дрезгаво, когато Мора я отвори, отвън нахлу ослепителната светлина на коридора. Под блясъка Мора му заприлича на черна сянка, измъкнала се от най-дълбоките дупки на Палийската бездна. Преди да излезе навън, тя се обърна към магьосника и с лукава усмивка рече:
- Ти си любимият ми злодей!
Алабаст остана загледан натам дълго след като тежката врата се захлопна подире ѝ, потънал в тишината на собствените си мисли. Пъклени планове за мъст запъплиха из черното му съзнание. Добереше ли се веднъж до Дум, щеше да започне неговото отмъщение. Как само мразеше Северните магове! Унижението и страданието, които му причиниха бяха твърде болезнени. Годините прекарани в Юдол бяха ужасяващо изживяване, което все още го преследваше и не му даваше миг покой.
Често го спохождаха привидения от миналото, в които виждаше разкривените сенки на безименни зверове да се плъзгат по мъртвата земя. Те идваха да го хванат. Той ги чакаше с готовност, но после поглеждаше ръцете си и с ужас установяваше, че сиянието бе изчезнало. Магията я нямаше. Превръщаше се в плячка и трябваше да бяга. Да бяга... Да бяга... През трънаци и дерета, през остри камъни и лепкави тресавища, докато краката и ръцете му се разкървят, докато дъхът му секне, докато мрачният свят пред очите му изведнъж изчезне зад уморените му клепачи. Но най-страшни бяха нощите, в които нищо не помръдваше, нищо не издаваше признаци на някакъв живот и зловещият писък на тишината кънтеше в главата му тъй както предсмъртният протяжен вой на самотен вълк се носи над вкочанените северни поля. Тогава се чувстваше самотен и забравен. Забравен! Нищо на този свят не го плашеше така, както мисълта, че никой вече не си спомняше за него.
Дори сега сякаш непоносимият хлад на Юдол се плъзна невидим край него и го обгърна с противния си дъх на влага и разложени трупове. Той потръпна. За миг му се стори, че отново стои сред порутените стени и мъртвите дървета на онзи толкова омразен свят, а сенките отново протягат хищните си лапи към него. Магията му я нямаше, ръцете му бяха ръце на простосмъртен – студени и безполезни. Краката му неочаквано се подкосиха от забравена умора и олюлявайки се, пръстите му се вкопчиха в ръба на масата. Преди от гърдите му да успее да се изтръгне вик на ужас, той разтърси глава и впи трескав поглед в ръцете си. Първо в едната, после в другата. Сиянието си беше там, а край него трепкащите лъчи на фенера се проточваха по гладките стени на подземието.
Алабаст размърда енергично пръстите си, а после стисна здраво юмруци – бледосиньото сияние изведнъж стана черно. Той го съзерцава с възхищение известно време, после отпусна длани и ледената синина се върна отново. Сега се чувстваше по-силен от всякога, по-зъл от всякога.
Вдигна ръка към главата си и когато облеченият в кожа показалец докосна слепоочието му, изрече строго:
- Дариус, ела веднага!
В следващия миг пред магьосника се разстели тюркоазен дим – първо се плъзна лениво по гладкия обсидианов под, после се издигна нагоре на плътни непрогледни слоеве, докато стигна на височина колкото Алабаст. След това също така бавно започна да се разсейва и когато съвсем изтъня, сред мъглявината се показа силуетът на напет младеж. Дариус Сейбъл стоеше пред магьосника студен и безизразен, в черните си кожени дрехи, с небрежно разрошена коса, а дръзките му тюркоазени очи се взираха в Алабаст с очакване. Ръцете му бяха пъхнати в черни ръкавици, които наполовина покриваха бледите му пръсти, и под плътната материя живо се извиваше синьозелено сияние.
Всеки път, когато Алабаст погледнеше в лицето отсреща, виждаше своето отражение от миналото – млад, амбициозен сумрачен магьосник, впуснал се в преследване на мечти. Но за разлика от него, Дариус навреме бе осъзнал, че мястото му бе далеч от класовото разделение и интригите на Инамо. Той не жадуваше за властта на Старейшините, нито за мястото на Кардинала, но също като него не обичаше начина, по който бяха устроени светът и животът на Северните магове. Приличаха си много, но същевременно бяха различни като мрака и светлината.
- Събери наемниците! Искам всички на моста над Палийската бездна преди полунощ! – нареди му Алабаст.
Дариус не каза нищо, само кимна утвърдително и изчезна сред същата гъста тюркоазена мъгла, от която се появи.
***
Часът на срещата наближаваше. Алабаст крачеше напрегнато напред-назад край ръба на бездната. От време на време прехапваше устни и все по-често хвърляше погледи към светлата твърд на замъка Снигно.
Сред вечния мрак на Навгард чудните сияйни чертози на Мора се издигаха високо над бездънните пропасти, над самотните непристъпни чукари, над злокобните долини и мочурища, над съсухрените драки и пръскаха блед светлик наоколо. Снигно беше единствената светлина в подземната тъма. Съграден от прекрасни и редки безценни камъни, намерени в най-дълбоките пещери на Канд, той будеше възхита у своите обитатели и страх и презрение във всички скверни твари, обитаващи Навгард. Палатът с островръхите покриви и витите кули, построен върху билото на най-високата от четирите Морени (а Морените бяха огромни хълмове), грееше над Мъртвите земи като луна – луна бледа, тайнствена и печална, копнееща за висините на необятното небе.
Откъм хълмовете отекна смразяващ кръвта вой и Алабаст се загледа с нетърпение натам. Под бледата жълтеникава светлина на Снигно изплуваха дузина крилати силуети, които бързо се приближаваха към моста над пропастта. А само след миг зад тях се появи черен рояк от летящи зверове. Бяха поне стотина.
Скоро на отсрещния ръб на черната бездна зафучаха безброй грамадни криле. Демоничните хелини кацаха на твърдата земя, и още щом някоя заемеше мястото си, започваше да го брани със зъби и нокти от всяка друга, дръзнала да се приближи твърде близо. Хелините бяха грамадни бесни зверове, уродливи и свирепи пантери, родени нейде из пущинаците на Мъртвите земи. От разпенените им пастища стърчаха четири реда дълги остри зъби, с които разкъсваха плячката си за миг. И нищо не убягваше от всевиждащите им кървавочервени очи, нито пък от малките им заострени уши. Твърда къса козина покриваше жилавите им тела, нокти като сърпове се подаваха от сплъстената козина на лапите им, а широките им ципести криле, тук-таме опърпани от непрестанните битки, които водеха помежду си, потрепваха неспокойно. На върха на дългите им опашки стърчаха остри отровни шипове. Воят на глутницата се подемаше от близките скалисти склонове, изпълваше пространството около пропастта, отекваше в непрогледния мрак долу и потъваше в незнайните дълбини. Дариус Сейбъл се смъкна от гърба на едно от чудовищата и закрачи по неравната камениста повърхност край ръба на бездната.
Недалеч се издигаше Мостът на Призователите. Колосалната обсидианова арка се извисяваше високо над Палийската бездна. В основите ѝ лежаха широки стълбища, водещи към просторния демоничен мост, който беше обграден от изкусно изваяни перила. Те приличаха повече на гигантски пипала на октопод, излезли от тъмнината долу и вкопчили се отчаяно в здравата арка. В тях бяха вплетени огромни факли, чиито бледосинкави пламъци хвърляха отблясъци по черната твърд и ѝ придаваха слабо, но зловещо сияние. Точно в средата на моста от западната му страна се намираше олтарът, от който Мора и безпощадните ѝ пълководци призоваваха най-страховитите същества, които дълбокият мрак можеше да пръкне, а също и смъртоносните армии от нави, когато дойдеше време да ги поведат на поход в горната земя. От моста се разкриваше спираща дъха гледка – отдолу зееше черната бездънна пропаст, която на изток и запад прорязваше обграждащите я планини и се губеше някъде дълбоко в недрата им; на юг планините се отдалечаваха от бездната, като между тях и глъбината се оформяше доста обширно каменисто поле, чиито южен край преминаваше в тесен проход, водещ към задпланинските равнини и тресавища; могъщата планинска верига издигаше множество върхове и била на незнайни височини, тъй като те винаги бяха обвити в гъсти пушеци и непрогледен мрак; на север лежеше необятна низина с много пресъхващи блата, а в далечината самотно стърчаха четирите Морени и Снигно.
„Дариус, ако маговете научат какви ги вършиш, ще те прокудят от Инамо завинаги!”
„Все тая. И без това не харесвам безвремието на Инамо. Мразя го!”
„А, какво ще каже Лила за това?”
„Правя го за каузата. Ще ме разбере!“
„Знаеш, че той няма да остави цитаделата непокътната! Това ли искаш? Да те сочат като магьосника, който разруши Великата цитадела?”
Угризение се беше загнездило у Дариус Сейбъл – стягаше стомаха му между безпощадните си пръсти, тежеше в гърдите му, горчивият му вкус лепнеше зад стиснатите му устни и не искаше да си тръгне.
„В Дум е спасението, в Дум е спасението!“ – повтаряше си, сякаш думите бяха някакво заклинание, което щеше да го спаси от смазващата вина.
Дариус Сейбъл не беше злодей по душа, но като всички сумрачни магове, той имаше способността да предизвиква неприятности, независимо дали ги желаеше или не. Склонността му към авантюрите и страстта му към опасностите не малко пъти досега му бяха навличали гнева на Северните магове, но никое от деянията му не беше толкова непростимо като това, което беше на път да извърши. Но колкото и лошо да изглеждаше, това бе единственият начин да постигне целите си.
Когато преди половин година срещна Алабаст в Тарха, остана силно впечатлен от Черния магьосник. Двамата бързо се сприятелиха, намирайки много общи черти в характерите си. Алабаст малко по малко му разкри плановете си и поиска помощта му. Оказа се, че Дариус притежаваше точно това, от което се нуждаеше Алабаст – заклинанието за отваряне на портала в Оленто. Разбира се Дариус не му каза веднага, че се беше сдобил с вълшебния розов прашец и магичните думи преди време. Дни и нощи наред размисляше дали да стане съучастник на Черния маг или да го остави да се оправя самичък. Накрая реши, че позволявайки на Алабаст да влезе в цитаделата, бе единствения начин да изпълни своите кроежи. Накрая желанието му да види Инамо постарому надделя над угризенията и вината.
Дариус пъргаво заизкачва многобройните ниски стъпала, а когато стъпи на самия мост видя, че Алабаст вече го очакваше при олтара и забърза крачка.
- Закъсняваш! – побърза да го укори магьосникът, когато Дариус застана пред него.
- Аз никога не закъснявам! – възрази момчето. – Винаги идвам навреме!
Алабаст извади малък времедел и го погледна съсредоточено. Странен беше неговият измервател на време, магичен според Дариус, зърнал го преди време в един хан край Тарха, защото докато обикновените времедели работеха само при наличието на слънчева, лунна или звездна светлина, този на Алабаст показваше безпогрешно времето дори в мрака на подземното царство. Резката на десетия дял почти бе изгубила сянката си и започваше да мъждука в сребристо – оставаше много малко до полунощ.
- Може би се вълнувам прекалено много... – измърмори той и извъртя глава към светилото в далечината. После прибра времедела и погледна надолу към глутницата и забулените им ездачи – бяха се събрали на малки групичка и чакаха търпеливо: – Нали знаят какво да правят?
- Да!
- Не искам да има грешки! – Думите му прозвучаха като заплаха.
- Съмняваш ли се в мен? – засегна се Дариус.
- Не, но Белите Мъдреци въобще не са безобидни немощни старчета, каквито всъщност изглеждат.
- Аз съм магьосник… – разпалено викна младежът, но изведнъж гласът му секна.
- Който не може да приложи и най-простото заклинание върху по-слабо същество – довърши Алабаст и се разсмя надменно.
Гръмкият му смях екна над бездната и привлече вниманието на тварите долу. Като видя, че го гледат магьосникът махна на групата на водачите да се качват, после се обърна към момчето и добави:
- Затова си имаме наемници. Сега отваряй портала и да вървим!
Откакто Дариус му показа вълшебния прах, Алабаст започна да се държи изключително арогантно. Изживяваше се като господар на всичко и всички, раздаваше заповеди и не търпеше никакво възражение. На младия магьосник това никак не му се понрави, но заради дълго очакваната възможност, която се появи със завръщането на Алабаст, той понасяше всичко безропотно и силно се надяваше това да свърши час по-бързо. Мразеше да изпълнява нарежданията на Алабаст като някакъв покорен слуга, но като знаеше, че Дум беше причината да се унижава така, ядът му минаваше бързо.
Дариус се намръщи и отстъпи няколко крачки назад. Бръкна в джоба на палтото си и извади малка торбичка. От нея в дланта си изсипа блестящ розов прах. Съзирайки малката блестяща купчинка, Алабаст изкриви устни в подобие на усмивка. Дариус вдигна свободната си ръка и докато извършваше елипсовидно движение, хвърли праха в очертаващият се овал и изрече на древния език:
- Пѫть къ Оленту!
На мига пред него се появи сияен овал, достатъчно широк и висок за да минат през него двама души. Материята в средата – ефирна сребриста мъгла – пулсираше неспокойно, а при внимателно вглеждане зад нея се виждаха ясните очертания на малки каменни къщурки, обградени с буйна зеленина, красиви цветни градини и високи бели скали под звездно небе. Отсреща стоеше цитаделата Оленто. Градът под нея спеше кротко в прегръдките на омайната лятна нощ и не подозираше нищо за грозящата го опасност. Лицето на Алабаст най-сетне грейна в задоволство, устните му се изкривиха в свирепо-блажена усмивка и без да се поколебае се шмугна в портала.
© Todos los derechos reservados