Утрото настъпи мрачно и хладно. Бурята беше изгубила снощната си сила, но все още валеше из ведро, а от време на време далечни тътени разтърсваха простора. Хаймли бавно започна да се изтръгва от дълбокия сън и между морните си сънени клепки различи неясен силует. Някой стоеше насреща, на не повече от крачка разстояние. Пръстите на отпуснатата върху бедрото ѝ ръка се свиха около дръжката на бойния нож. Със светкавична бързина го изтръгна от ремъците и докато ставаше видима, замахна да нанесе удар. В същия миг обаче видя добре познатите големи жълти очи и добродушното захилено лице, ръката ѝ се закова във въздуха, острието застина на косъм от тънката му шия.
- Идиот! – кресна и скочи от люлката. Срещайки обаче разширените от уплаха очи, съжали за казаното и добави с по-мек тон: – За малко да те съсека! Уплаши ме!
Потърси с поглед двете торби – стояха непокътнати в ъгъла, където ги остави снощи – после изприпка до дървените перила, подаде глава през верандата и огледа внимателно пътя пред ...