Утрото настъпи мрачно и хладно. Бурята беше изгубила снощната си сила, но все още валеше из ведро, а от време на време далечни тътени разтърсваха простора. Хаймли бавно започна да се изтръгва от дълбокия сън и между морните си сънени клепки различи неясен силует. Някой стоеше насреща, на не повече от крачка разстояние. Пръстите на отпуснатата върху бедрото ѝ ръка се свиха около дръжката на бойния нож. Със светкавична бързина го изтръгна от ремъците и докато ставаше видима, замахна да нанесе удар. В същия миг обаче видя добре познатите големи жълти очи и добродушното захилено лице, ръката ѝ се закова във въздуха, острието застина на косъм от тънката му шия.

 - Идиот! – кресна и скочи от люлката. Срещайки обаче разширените от уплаха очи, съжали за казаното и добави с по-мек тон: – За малко да те съсека! Уплаши ме!

Потърси с поглед двете торби – стояха непокътнати в ъгъла, където ги остави снощи –  после изприпка до дървените перила, подаде глава през верандата и огледа внимателно пътя пред дома си, нагоре и надолу по хълма, на който бяха наредени високите градски къщи. Надникна и в люляковите храсти край верандата. Наоколо нямаше жива душа. Неравната павирана улица беше изпълнена с локви, в които едрите дъждовни капки образуваха големи мехури, когато падаха, а мътни вади се стичаха надолу по склона. Далечните краища на пътя се губеха в мъглата, която правеше дъжда. Беше спокойно както винаги, отдръпна се навътре и насочи вниманието си към Куки.

Малкото хилаво същество междувременно се беше намърдало удобно в плетената люлка, махаше с ръце и крака, като по този начин опитваше да я залюлее по-силно, но единствено успяваше да я разтресе нагоре и надолу, кискаше се доволно и издаваше някакви нечленоразделни звуци, в които определено се долавяше радост. Тъмната му чорлава коса стърчеше във всички посоки, големите му жълти очи ту се въртяха неуморно насам-натам, ту се заковаваха в някаква точка в пространството и оставаха така, неподвижни и невиждащи, за дълго, устните му често се разпъваха в широки усмивки, понякога последвани и от неудържим кикот, бледата му слузеста кожа на места беше покрита с мръсотия, драскотини и синини и цялото това нещо беше намъкнато в стара, протрита, възширока риза, къси, измърляни в локвите панталони и дълбоки гумени ботуши. Когато Хаймли го видя за първи път да се шляе по улицата, си помисли, че е някое окаяно бездомниче, жертва на трудностите и несправедливостите на Адория, но после се оказа, че живее в приюта, който се намираше две преки по-надолу.

Никога през дългите си и далечни странствания не беше виждала подобна твар. Не беше обикновен простосмъртен, но и нищо магично нямаше в него (или ако е имало, отдавна се бе загубило). Приличаше повече на човешко дете, но тази негова жабешка кожа отвращаваше човеците. Много пъти Хаймли се опитва да влезе в главата му, да прочете мислите му, да потърси спомените. Напразно. Дълбока мътна вода бе съзнанието му, непрогледна мъгла, гъста лепкава тиня и беззвездна нощ. И все пак понякога виждаше смътни образи и мимолетни пейзажи. Веднъж зърна зелени поля под ясно небе, на хоризонта се открояваха планини със заснежени върхове, един от тях се извисяваше над всички, горд и величествен, и тя го позна, защото беше Син‘вард в Арали, на двадесет и три левги североизточно от Аркас Диа. Гледката на това до болка познато място я накара до почувства Куки по-близък от всеки друг – може би бе отраснал в планините, може би във вечните поля на Амара, където и да беше – беше близо до дома ѝ.

Когато Куки видя, че тя го гледа, се ухили и изрева:

- Хъ-ъ-аймлииии!

- Здравей, Куки! Как си?? – отвърна топло Хаймли, забравила ужаса, който преди малко ѝ докара. Хвана люлката с една ръка и я бутна нежно, залюлявайки я леко.

- Липсвал Хаймли! Куки идвал, Хаймли нямал... Куки обича дъжд! – Той  посочи навън към улицата с хилавите си ръце.

- Хаймли беше на лов. Откога си тук? – Тя отстъпи няколко крачки назад и се облегна на парапета.

- Куки видял Хаймли прибира мокър...и води с нея чудовище… Куки обича дъжд! Ъ-ъхъ... Хаймли спал, Куки пазил!

 - От чудовището ли ме пази, Куки? – засмя се Хаймли. – Но то е мъртво – Хаймли го уби!

 - Добре направил храбър Хаймли! – одобри Куки. – Защо го донесъл тук тогава?!

 - Зебуулу ме помоли.

 - А-а, смахнат Збулу… – Куки махна с ръка и извъртя очи. – Прави експеримент пак?

Момичето кимна.

 - Но в град дошъл друг звяр – заяви Куки и разпери ръце. – Ей такъв голям!

 - О! – Хаймли се престори на изненадана. Всеки път щом дойдеше, той разказваше истории за чудовища. За него зверове бяха всички – от пекаря, който го пердашеше с точилката, когато го хванеше да задига кифли, до градската стража, която го гонеше из кралската градина, когато го зърнеше да се навърта около любимите розови храсти на крал Севастиян. – Успя ли да избягаш или пак те хвана?

 - Ооооо… Звяр не гонил Куки този път – отвърна той с облекчение. – Вчера вечер Куки брал цвете на хълм. Замък горе. Хубаф замък! Хубаф принц!

 - В градината ли беше звярът? – прекъсна го Хаймли, щом Куки започна да се отнася в мисли за замъка и обитателите му.

 - Неее! – поклати глава той. – Стража гонил звяр. Куки видял. Бял диопет долетял и довел страшна буря! Куки обичааа дъжд!

- Диопет! – повтори Хаймли. Не се изненада, когато снощи проследи полета му, предположи че се е насочил към Адория. – Какво се случи?

 - Диопет летял много, после кацнал горе на кули… и завалял дъжд.

 - Какво стана после, Куки?

 - Ъъ... Куки отишъл къпе. Куки обича дъжд!

 - Какво стана с диопета, Куки? – нетърпеливо повтори тя.

Куки премигна няколко пъти, гледаше Хаймли и се хилеше, сочейки навън към дъжда. Но като улови настойчивия поглед, който не се откъсваше от него, се почеса по главата и зарови кокалестите си пръсти в рошавата коса. Сбърчи чело и се напрегна да изрови спомена от дълбоките бездни на паметта си. След малко лицето му придоби цвят на узряла питая и измърмори унило:

 - Не знае... Куки избягал и отишъл къпе. Куки не знае... Съжалява! – Заблъска главата си с длани. – Глупав Куки! Глупав!

 - Не си глупав, Куки! Няма нищо. Всичко е наред – успокои го Хаймли.

 - Защо пита? – неочаквано полюбопитства той.

 - Хаймли видя диопета снощи при меандрите на Дуна.

 - Какво правил Хаймли толкова далече?

 - Хаймли ловува.

 - А, да!

 - Гладен ли си, Куки?

 - Ооооо! Хаймли даде ябълки и круши? – попита съществото, облиза устните си и примляска сладко, предусещайки вкуса на предстоящото угощение.

 - Да, както винаги – отговори Хаймли и влезе в къщата.

След малко излезе с купа, пълна с плодове. Щом я подаде на Куки, той бързо я изтръгна от ръцете ѝ, смотолеви нещо като Благодаря! и я намести удобно в скута си. Грабна една ябълка и гризна стръвнишки. С другата ръка избра най-едрата круша и я поднесе към устата си. Хапеше ту ябълката, ту крушата, сладък, лепкав сок се стече по брадичката му.

 - Куки видя ли други чудовища снощи? – попита Хаймли.

Куки вдигна поглед. Ококори големите си жълти очи, дъвчейки и мляскайки, с бузи издути от количеството налапани плодове, поклати глава и изфъфли:

  - Тц! Нифто…  Фамо диофет! – и после изрева: – Куфи обифа дъфт! – Слюнки и сдъвкани плодове изхвърчаха от устата му. Забърса се с ръкава на ризата и продължи да лапа лакомо.

Храстите под верандата изшумолиха, разклатиха се. От листака се измъкна куче, вероятно надушило миризмата на гниещата плът. Тръгна по стълбите, но като видя Хаймли, сви опашка и изскимтя. Обърна се и затича надолу по хълма, прецапвайки през локвите по пътя. Хаймли проследи с поглед мътилката, която остана след него, после се загледа в калните мехурчета пред къщата.

Карта. Пази я добре!... Ще ти трябва... –  екна отново гласът на Нестор Етернус, когато ръката ѝ напипа пергамента в джоба на туниката. Извади го и го разви.

Погледът ѝ падна право върху Симбир. Мраз я скова отвътре, когато си припомни за цитаделата. Оленто падна! Не можеше да повярва, не искаше да повярва. Оленто беше светиня, титан в историята на Искона, короната на Втората епоха. От могъща магия беше издигната, а после още безброй заклинания бяха вклинени като щитове между стените ѝ. Алабаст! Устните ѝ се изкривиха с горчивина. Плъзна пръсти по грапавата кожа. С какво си по-различна от другите? Защо Нестор настоя да те пазя?! За какво ще ми трябваш? Напрегна поглед да изследва внимателно всяко късче от пергамента.

Не ѝ отне много да намери шестте вдлъбнатини в горния край на картата. Бяха мънички, с размера на лещено зрънце.

Трябва да се срещна със Зебуулу! Незабавно!

Докато навиваше картата из верандата се разнесе доволното похъркване на заситения Куки.

 - Блажено безумие! – възкликна тя, щом мина покрай него и видя безгрижното му лице.

***

 

Пламъкът на свещта в очуканата тенекиена чаша премигна и угасна. Над дървената масичка, разположена в най-далечния от сводестите отвърстия ъгъл, притъмня.

Демон да те вземе! Сега ли трябваше да угаснеш?! Можеше да изчакаш още съвсем малко!

Ал Екстрийм вдигна перото от листа и го върна в мастилницата. Побърза да навие конопената хартия на руло преди восъкът да изстине, мушна го под мишница, след това взе всичко необходимо да довърши свитъка и се отправи към прозоречните арки.

Утрото настъпи преди цели две просеки време, дъждовните капки се сипеха все така неудържимо, а небето, след като просветля до оловно сиво призори, не показа никакви признаци, че пороят скоро щеше да отмине. Само вятърът и мълниите с гръмовното си ехо отминаха далече на юг. Под стрехите на южната кула, в птичарника, беше мрачно и хладно. Като видя, че Ал наближава, старият торхъл вдигна крак.

 - Почакай, приятелю! – засмя се младежът и като остави товара си на широкия перваз, погали птицата по главата. После капна синия восък върху свитъка и удари кралския печат отгоре, главата на тур на герба на Адория се отпечата съвършено. Уви го грижливо с връвта, а после го привърза за крака на торхъла с няколко възела. Старият торхъл подскочи на подадената ръка и изписка тихо, когато Ал го понесе към северозападната страна на кулата. Под арките отметна ръка нагоре, торхълът разпери криле и полетя. Към Пирга. Триста и петдесет левги тучни поля, хълмове и стръмни планински склонове лежаха между Адория и високопланинските укрепления на човеците от Балхара. Ако времето беше хубаво и ветровете благоприятни, свитъкът щеше да е в Пирга с утрешния изгрев.

Докато гледаше как птицата се изгубва в ниските пепеливи облаци над равнината, при западната порта настана суматоха. Пазачът на стената извика нещо на другите долу, двама затичаха към тежките дъбови врати. От другата страна зачаткаха копитата на приближаващи се конници. Щом двамата пазачи отвориха вратите Акамер и още трима от петимата му съгледвачи, които преди зори изпрати при меандрите на Дуна да търсят тялото на Нестор Етернус, преминаха в двора в лек тръс. Конете, подгизнали от хладния дъжд, забързаха към навесите на конюшнята. Макар и за кратко, Ал улови тревогата по лицата на ездачите.

 - Акамер! – извика той, преди конникът да се скрие от погледа му. – Не намерихте ли тялото?

Мъжът дръпна юздите на коня и засланяйки очите си с ръка, извърна поглед нагоре.

 - Не, Ваше Височество. Тялото на Белия мъдрец не намерихме, но пък се натъкнахме на нещо ужасяващо.

 - Какво?

 - Наемници от Тарха, Ваше Височество, убити! И… – гласът му потрепери, озърна се наоколо. – Най-добре ще е да го обсъдим на четири очи!

 Мравите го взели! Наемници толкова на юг в равнините! Не е на добро това!

 - Чакай ме в конюшнята!

Акамер кимна и сбута коня.

В конюшнята беше топло, почти задушно. Миризмата на пикня и конски фъшкии се беше просмукала в дървото и колкото и чисто да поддържаха работниците, под аромата на люцерна и царевица все още можеше да се надуши лютия ѝ дъх. Ал се отърси от дъждовните капки, покрили раменете му, погледът му зашари в полумрака. Щом забеляза Акамер в далечния край при балите сено, забърза натам.

 - Сигурен ли си, че са наемници от Тарха?

Мъжът кимна отсечено.

 - Не бих ги сбъркал!

 - Къде са останалите?

 - Останаха при Пастирската могила да пазят мястото, на което намерихме труповете. – Челюстта му потрепери, поколеба се, но продължи. – Когато служех в Пределите, демоните ме ужасяваха. Нави, казваха старите войници… Силата им беше в яростта, с която нападаха, в числеността, но най вече – в мъртвешките им очи. Ужасяваха ме, треперех от страх, но някъде там, в този страх, намирах куража си и се превръщах в щит на кралството, в оръжие, в непобедима сила. Това, което видях днес при меандрите на Дуна, ме срази… Зверове – неземни, страховити – ме накараха да тръпна боязливо, без да мога да събера куража си, без да мога да вдъхна смелост на хората ми. Зверове, които те карат единствено да се молиш на боговете да са с теб.

Акамер беше на петдесет и осем години, четиридесет от които бе изкарал в редиците на кралската армия в Пределите. В онези времена, в младостта му, набезите на навите бяха рядкост, но пък връхлитаха върху бранителите на Адорийската равнина унищожително. Мнозина разказваха за демони, неподвластни на стоманата и желязото, демони, пред които никой смъртен не можеше да се изправи и само магията можеше да ги унищожи. Акамер бе водил безстрашно не малко атаки срещу такива демони и щом сега се страхуваше, не беше напразно.

Ал потръпна.

 - Страховити зверове казваш!

 - Да, Ваше Величество. Единият бе прободен със стрела, също като наемниците, а другият… Другият беше обезглавен!

 - Обезглавен?! – Ал остана поразен. Кой би взел главата на демон? Защо? За трофей може би!? – Заведи ме там!

 - Както наредите, Ваше Височество! – Акамер кимна. – Но преди да тръгнем, бих желал да навестя лабораторията на Енад Кад‘вери.  Мисля си, че мога да взема малко от запасите с жар. Трябва да изгорим труповете, не може да ги оставим там.

 - Върви! – отвърна Ал. – Аз ще приготвя Дюл-Дюл за път. Не се бави, трябва да препуснем натам час по-скоро!

Конете на краля и престолонаследника стояха в отделна постройка, прикрепена към конюшнята. Шест бели впрегатни коня, предназначени за кралската каляска, два черни бойни коня, един ръждив жребец, донесен от високопланинските поля на Балхара, любимката на крал Севастиян – сребриста кобила от ледените равнини на Мараканда, с очи сини и дълбоки като пролетен извор и грива сияйна като лунен сърп, две петнисти кончета, които щяха да се превърнат в горди жребци след време и хазарският боен кон на Ал Екстрийм.

Великолепно животно беше Дюл-Дюл – висок и строен, със закръглени хълбоци и яки плешки, големи, здрави копита, а бялата му грива се спущаше по лъскавата шоколадова козина като коприна.

Щом отвори вратата на ограждението, конят изцвили и пристъпи напред. Ал вдигна ръка да го потърка по челото и муцуната. Даде му голям сочен морков, преди да се залови да го приготви за езда.  

Дюл-Дюл имаше специална юзда, само с два ремъка, опасващи дебелата му шия. Когато за първи път се опитаха да му сложат обикновен оглавник, животното подивя и чак когато изгриза каишите, се успокои. Имаше необуздан характер, също като Ал Екстрийм, може би затова се разбираха толкова добре. След като закрепи седлото, Ал го поведе навън.

Половин просека по-късно заедно с Акамер преминаха през Портата на керванджиите и препуснаха към меандрите на Дуна.

***

 

Водата от единия водоливник се изливаше в дълбоко дървено корито, през няколко очукани медни тръби изтичаше в голям варел – навярно имаше някакъв подгряващ механизъм вътре, защото от него се вдигаше гъста пара – после, с бълбукане, водата преминаваше по дебела тръба, която се губеше нейде зад къщата.

Зебуулу явно е намерил начин да се възползва от лошото време!

От зейналата паст на другия водоливник разпенената дъждовна вода се сипеше право в лехите с цветя и вече бе образувала прилично езерце. Драконовият ветропоказател на покрива се въртеше със скрибуцане и жално подрънкваше всеки път, когато дъждовна капка се удареше в металното му тяло.

Хаймли се качи на верандата и смъкна качулката на дъждобрана. Тъкмо посегна към дългия език на чукалото, оформено като змийска глава, когато забеляза, че вратата беше странно огъната и обгорена. Поколеба се, но удари силно два пъти.

 - Влизай! – отвърна дълбок дрезгав глас.

 - Зебуулу?! – извика Хаймли, щом отвори вратата.

 - А, Хаймли, захарче! – гласът му изведнъж омекна. – Разполагай се удобно!

Беше долу в лабораторията. Странна сладко-тръпчива миризма изпълваше помещението, а проходът към мазето бълваше синьо-зелени пушеци. Завесите на всички прозорци бяха дръпнати, светлината от двата железни полюлея беше достатъчна. На отсрещната стена малки и големи стъкленици грееха в различни цветове по лавиците. Под тях по извити тръбички бълбукаше искряща течност, извираше от покрито със сажди котле, преминаваше през няколко колби и помпи и се изливаше в друго котле.

Хаймли стовари двете торби на тезгяха, окачи дъждобрана до вратата, свали лъка и се изпружи на захабеното канапе.

След малко дървените стъпала заскрибуцаха под тежестта на Зебуулу Кад‘вери. Огромното му тяло изплува от сумрака и тънките воали зелена мъгла. Появи се в типичното си облекло – плитки ботуши, единият крачол на тъмните му памучни панталони бе подвит на педя под коляното, другият – половин педя над глезена, под работната престилка беше гологръд, защото Понякога химичните реакции акумулират твърде много топлина!, както сам той твърдеше, на ръцете му бяха нахлузени дълбоки широки ръкавици от щавена по неговия метод кожа, зад стъклата на кръглите очила очите му изглеждаха двойно по-големи, а растите му, спускащи се под гърдите, бяха пораснали невъзможно много от последната им среща. Беше ги украсил с разноцветни метални халки – сигурен знак, че експериментите му вървяха успешно и бе в добро настроение. Катраненочерната му брада бе старателно навита и вързана под челюстта, крайчетата ѝ като че ли бяха обгорени.

Щом съзря Хаймли устните му се разпънаха в широка усмивка, захвърли ръкавиците на тезгяха и вдигна очилата.

 - Ехе, цели две торби!? – Веждата му се изви нагоре в полу-изненада, полу-възхищение.

 - Беше добър лов! – заяви Хаймли.

Грабна торбата, която стоеше по-близо, разтвори я широко и надникна вътре.

 - Захарче! Това е… това е… – от вълнение дъхът му секна.

 - Хелина! – довърши Хаймли. – В другата торба е главата на явината.

 - Навите я взели явината! Хелина! Имам глава на хелина! – гръмкият му смях екна из стаята. После се извърна към нея, очите му обладани от изгарящо любопитство. – Но как?! Къде?!

 - Дълга история – въздъхна Хаймли. – По-добре седни!

 - Така като кажеш… – на свой ред въздъхна той.

Мина от другата страна на широката маса и затършува нещо отдолу. Като че ли местеше щайги или бурета. След малко измъкна бутилка с червеникава течност и две очукани медни канчета. След като ги напълни, се настани срещу Хаймли и ѝ подаде чашата.

Хаймли я изгледа подозрително, но я пое. Миришеше приятно, някоя от неговите ферментирали билково-плодови отвари може би.

 - Имам лоши и по-лоши новини.

Зебуулу пресуши своята чаша на един дъх и я удари в масата.

 - Дай да чуем най-лошите първо!

 - Нестор Етернус е мъртъв – съобщи го с такова равнодушие, сякаш го осведомяваше за незначителните събития от ежедневието. Чак сега си даде сметка, че дори снощи, когато старецът издъхна в ръцете ѝ, нищо в гърдите ѝ не трепна. Само мисълта за идващите хелини, отприщи гнева ѝ и огнените езици на жаждата за отмъщение заблизаха вътрешностите ѝ. Тръгна си от поляната без да му отдаде необходимата почит, без да отрони и една сълза. Нямаше място за сълзи в очите на Хаймли Лонсам, нямаше място за скръб в сърцето ѝ вече. Отдавна, много отдавна беше, когато загуби всичко, когато за последно плака, когато за последно тъжи, безутешно, сякаш безкрайно дълго, сякаш безброй човешки животи.

 - Не! – простена Зебуулу Кад‘вери.

 - Умря пред очите ми.

 - Захарче, къде, в името на Сварог, си скитала?!

 - Наблизо! – поднесе чашата към устните си и отпи предпазливо. – Миналата нощ бях по дирите на явината… После всичко се случи изневиделица – диопета, Нестор, наемниците, хелините…. – Виждайки обърканото му изражение, тя посегна през масичката и докосна ръка му, за да предаде спомените си от онази нощ.

Зебуулу Кад‘вери видя всичко, сякаш сам той беше там.

Докато траеше видението от устните му волно и неволно се изтръгваха ругатни и въздишки. Накрая завърши с Велики Властелини! и ръката му се изви в сложна плетеница от движения пред гърдите за защита от всякакво зло.

Хаймли извади картата и я разгъна на масата.

- Открих шест вдлъбнатини и нищо повече. Нестор не ми каза много, но знам, че тази карта е важна. Колкото и да си блъскам главата обаче, не мога да измисля как и с какво…

Мъжът се наведе над пергамента и присви очи.

 - Последният път, когато видях Нестор Етернус, беше преди около две години, в цитаделата.

 - В цитаделата?! Мислех, че достъпът до Оленто отдавна е забранен.

 - Е, имам си своите малки трикове! – той ѝ намигна.

 - Трикове! – прихна Хаймли. – Нестор те е повикал! Защо?

 - Интересуваше се от услугите на дактилите. – Видя как очите на Хаймли се ококориха невярващо насреща му. – Къде да ги открие, по-точно.

 - Само толкова?! Не ти ли каза защо, какво ще иска от тях?!

Зебуулу поклати глава.

– Тогава той работеше върху някакви записки, изглеждаше, че беше по следите на нещо голямо, но нали го знаеш колко е потаен…

 - Колкото ти си любопитен!

Той повдигна вежди. Какво да направя!?

 - Стари ръкописи, на древния език. Мисля, че ги бе донесъл от Севера.

 - По-точно?!

 - Не зная – Зебуулу сви рамене и придърпа картата към себе си. – Мараканда, може би. Негир… Знаеш къде лежат останките на древните крепости на Първородните.

Хаймли се намръщи.

 - Иска ми се да ти помогна, захарче, но това е всичко, което зная. Може би в замъка ще намериш повече отговори, диопетът е бил там миналата нощ.

 - Зная. А ако тези ръкописи все още са в цитаделата?! Можеш ли да ни отведеш там?

 - Там?! – Щом вдигна глава от картата, ококорените му очи се вторачиха в нея – оранжевото, изпълнено със съмнение, зеленото – с въодушевление. – Смяташ ли, че ще намерим нещо сред руините?!

 - Алабаст не би могъл да срине цялата цитадела! Той е могъщ, но магията издълбала залите и проходите в недрата на Симбир е по-могъща!

 - А ако вече е ограбил всичко?! Може би е твърде късно.

 - Какво?! Не искаш ли да узнаеш? Да не те е страх?!

 - Захарче! Зебуулу Кад‘вери не се страхува! Зебуулу не обича магия!

 - Но Алабаст търси Всемогъщия камък, дори не подозира за картата и тези ръкописи!

 - Дори и така да е, Черният магьосник не е глупав, не би оставил цитаделата без надзор.

Хаймли отпи последната глътка от питието. Каквото и да беше, беше пивко и успокояващо.

 - Ако не намеря отговори в замъка, ще отидем в цитаделата! Обещай ми!

Алхимикът се нацупи.

 - Обещавам!

 - Може би това ще ти помогне… някак… – Изпита неудържимо желание да покаже стъкленицата с тюркоазения пушек на Зебуулу. Свали верижката от врата си и я постави на масата.

 - Хаймли Лонсам! – изрева огромният мъж и отскочи назад, прекатурвайки дървеното столче, на което седеше. – Зебуулу не обича магия!

 

***

 

- Дариус!? – имаше повече ужас в гласа му, отколкото изненада, или въодушевление.

 - Радвам се да те видя, чичо! – Тънка усмивка се появи на лицето му, щом се обърна към новодошлия.

 - Можеше да не съм сам! – сопна се дребничкият магьосник.

 - Смяташ ли , че ако беше с компания, щях да стоя във всекидневната ти така спокойно?! Видях те да се прибираш сам!

 - Не трябва да си тук! – Профуча край младежа и издърпа завесите пред големия прозорец. Воали от малахитово сияние се понесоха след него, миг по-късно се разтвориха във въздуха. – Защо дойде? Не, не ми отговаряй! Първо ми кажи имаш ли нещо общо с цитаделата!

 - Коя цитадела?!

 - Дариус! – Размаха тънкия си пръст пред лицето му. – Не се прави на изненадан!

 - Защо не се успокоиш и не ми разкажеш?! Май съм пропуснал нещо?

Астъс Уин намести очилата си и заби лисичите си очи в него. Без да мига, без да губи внимание. Трик, който използваше откакто Дариус се помнеше. Очакваше да види някакъв нервен трепет, издайническо смущение, отклонен виновен поглед, нещо – каквото и да е. Нещо, което да го издаде, че лъже. Младият магьосник обаче беше непобедим в тази игра. От малък беше добър, а с годините дотолкова се усъвършенства, че понякога сам той вярваше, че нещата са така както искаше.

Астъс изпусна недоволна въздишка. Направи му покана с ръка да се разполага на канапето, а той се изгуби в малката стаичка, прилепена до всекидневната. Звъннаха чаши. Несъмнено вадеше онези скъпи чаши и бутилка от най-добрата оловина. Дариус познаваше навиците на чичо си твърде добре, сигурен беше, че предстоящият разговор щеше да му разкрие изключително важни неща.

След малко Астъс се появи, държеше двата обковани със сребро и смарагди бокала, гъста кехлибарена течност изпълваше издутите им търбуси.

 - Самият Род се появи в Съвета тази сутрин! – рече магьосникът, докато подаваше чашата на Дариус. – Можеш ли да повярваш?! Род!!

Младежът подсвирна от изненада и отпи малка глътка оловина.

 - Да ни извести, че Черният магьосник е преминал през защитата на Оленто – изгледа Дариус строго. – Използвал е магия да разбие цитаделата и градчето! А с унищожението на цитаделата и портала ѝ, някак се разпаднаха всички магични връзки в Искона.

 - Но как е успял? И как въобще се е завърнал?! Нали беше затворен в Юдол за вечни времена!!

Астъс сви рамене и се отпусна в канапето насреща.

- Ще има разследване.

 - Какво разследване?

 - Трябва да се установи как Черният магьосник се е измъкнал от Юдол и как е успял да влезе в Оленто. – Вдигна чашата и сръбна шумно. – Мен ако питаш, тези които създадоха Юдол, ще се измъкнат, но Ригентис, като пазители на портала, ще загазят истински.

 - Нима Ригентис биха се съюзили с Алабаст?!

 - Съмнявам се! Но все някак е проникнал през защитата. А и Кардиналът не таи особено топли чувства към Псеру и Кандида.

 - Кардиналът не таи топли чувства към никого! Важно е какво ще докаже разследването.

Астъс се изкиска.

 - Какво?!

 - Нищо! Трябваше да го чуеш как крещеше, че ще им вземе главите.

 - А Съвета на Старейшините какво ще предприеме сега? Род какво е наредил?

 - Не зная. Род говори на четири очи с Кантаминис, когато си тръгна, Кардиналът повика само Адеан Фин и Аргутус Мавър и нареди никой да не ги безпокои. Две просеки време изкараха в заседателната зала.

 - Странно! – измърмори Дариус. – Само двама от десет… Всъщност знаят ли всички магьосници за завръщането на Алабаст?

 - Не още, Кардиналът ще направи изявление този следобед.

 - Интересно какво ще каже.

 - Бих ти казал да останеш и да чуеш, но… предвид обстоятелствата…. те съветвам да изчезнеш по-скоро.

 - Да, това възнамерява и да направя. – Той остави чашата, почти пълна.

 - Чакай! – викна чичо му. – Ти за какво дойде всъщност?

 - Исках да видя как си – отвърна кратко Дариус. – А! Донесох ти и от новата реколта оловина.

Намигна му и се изгуби сред воали тюркоазена мъгла.

 - Да бе! – рече Астъс Уин и пресуши чашата.

 

***

 

Снагата на Пастирската могила изплува напред сред мъглата, която дъждът правеше. В горещите летни дни тук се сбираха десетки стада, защото край меандрите на Дуна имаше плитчини за водопой, а овчарите, говедарите, козарите и всички други пазачи на добитък се качваха на хълмчето, за да наблюдават стадата си. Ал се зачуди дали могилата носеше името си затова или защото легендите разказваха, че в нея са погребани костите на трима пастири, които в древните дни благополучно бяха превели няколкохилядно стадо турове през бързите води на реката.  

Още щом излязоха от града Дюл-Дюл се впусна в лудешки бяг, Акамер ги следваше плътно за известно време, но после изостана и се изгуби някъде назад, въпреки че беше взел отпочинал кон от конюшните. Ал остави своя хазарски жребец да препуска на воля, защото също като него беше зажаднял за безкрайното адорийско поле. Като забеляза двата омърлушени коня в полите на могилата, Дюл-Дюл забави ход.

Двамата мъже седяха малко по встрани. Бяха се свили под плащовете си, спуснали ниско качулки да предпазят лицата си от падащия дъжд. За разлика от конете те не изглеждаха така унили, може би заради това, че наметалата им бяха промазани с онази восъкоподобна субстанция, която Енад Кад‘вери създаде преди известно време, и която успешно ги предпазваше от дъжд и студ в такива дни. Щом дочуха приближаващия се ездач, двамата скочиха на крака и се спуснаха да го посрещнат. Единият беше нисък и дебел, вървеше някак непохватно, с клатушкане, докато се опитваше да не натопи ботушите си от сърнешка кожа в калните локви, другият беше момче, на около шестнадесет-седемнадесет години, висок и широкоплещест, с изражение, което издаваше вълнението от първия патрул. Шишкото понечи да помогне на Ал да се смъкне от седлото, но той го спря с небрежно махване, а щом краката му стъпиха на земята рече припряно:

 - Отведете ме при телата!

Младежът кимна към източната страна на хълма.

 - Насам, Ваше Височество!

Когато Акамер му съобщи за убитите зверове и наемниците, пред очите на Ал изплуваха скръбните поля на Пределите, осеяни с труповете на войници и демони след битка. Земята потъмняваше от кръв, отсечени крайници и изсипани вътрешности се търкаляха в тревите, изкривени шлемове, счупени оръжия и щитове, въздухът натежаваше от мириса на смърт. Представи си, че при Пастирската могила няма да е толкова мащабно, но усещането щеше да е същото. Гледката, която се откри пред очите му обаче смрази кръвта му. Чудовища, каквито никога не бе подозирал, че можеше да съществуват, огромни и страховити, лежаха бездиханни в калта. Ал се приближи предпазливо. Вонята на разлагаща се плът и мокра козина бе непоносима, но той не можеше да откъсне очи отворената паст на звяра – зъби, като остриета на кама, стърчаха под устните. Погледът му неволно се плъзна надолу и назад – лапите бяха достатъчно големи, за да потрошат костите на цял кон само с един замах, на дългата опашка стърчаха шипове, а онзи, искрящозеления, на върха ѝ навярно беше отровен. По някое време усети, че зяпа чудовището, тъй както хлапаците зяпат захаросаните ябълки по панаирите. Покашля се и се обърна към двамата мъже, стоящи на няколко крачки зад него.

 - А тялото на Белия мъдрец?

Дебелият поклати глава.

 - Претърсихме поречието на Дуна от старата воденица до моста на Кралския път, Ваше Величество, цяла левга навътре в полята отсам реката, и половина отвъд, но нищо не открихме!

 - Странно, диопетът твърдеше, че Белият мъдрец е скочил край меандрите. Може би се е объркал.

 - Акамер е опитен следотърсач, но дори и той не може да намери следа в това време! Рече, че дъждът е заличил всичко.

 - И все пак, цяло тяло не може да изчезне просто така. Ще подновим търсенето утре – заяви той и отново насочи вниманието си към мъртвите тела.

Стрелецът бе прекарал известно време тук, предположи той, отсичането на глава от толкова дебел врат не е лесна работа, а беше и плячкосал скъпоценностите на двамата наемници, ако имаха такива. Ал изгаряше от любопитство да разбере що за човек бе стрелецът.

Силен и дързък със сигурност!

В това време до него застана Акамер и като коленичи, посочи към обезглавения звяр.

 - Два удара! Главата е отсечена само с два удара!

 - Невъзможно!

 - Напълно възможно е, Ваше Величество! – отвърна Акамер. – Убиецът притежава вплетено оръжие.

 - Вплетено?! – ченето на Ал увисна. Оръжия изковани от самия Хурса още в Първата епоха, наречени от древните с чисти, магични слова, така казваха някои. Посичаха мравите, тъй както коса посича свежа пролетна трева. Намираха се все още, но рядко, а цената им не беше за всеки. Погледна към мъртвите зверове и потръпна. – Мрави? Стрелите вплетени ли са?

 - Не мога да кажа. Ако лъкът е вплетен, силата му се просмуква и в стрелите.

 - Хм, дали да не ги вземем?! Може би Енад ще може да ми каже нещо повече.

Акамер сви рамене, после посочи към старите кестени зад гърба им.

 - Стрелите са дошли от дърветата.

 - Следи?

 - Нищо. Този дъжд…

 - А дали тайнственият стрелец не е отнесъл и тялото на Белия мъдрец?

 - Напълно възможно е, Ваше Величество.

 - Трябва да го намерим! Имам чувството, че знае нещо повече за всичко това! Ами ако Белия мъдрец не е мъртъв! Искам да пуснеш хората си в Адория и околностите!

 - Да, Ваше Височество!

 - Давай да ги изгорим тези демони и да се прибираме!

 

***

 

Карагуят енергично поклати глава да отърси ситните капчици вода сбрали се по лъскавите му тъмнокафяви пера. Мъглата, обвиваща високите кули на Тарха, се сгъсти и започна да се спуска надолу към градчето. Трябваше да напусне удобната си позиция на крепостната стена, от която зорките му очи следяха всяко движение долу, трябваше да потърси друго място за наблюдение сред кривите покриви на гостилниците и бараките.

Спусна се надолу като сянка, крилата му го понесоха безшумно през мрачния простор. Докато прелиташе над бараките на наемниците, забеляза крилатия тромав силует, задаващ се от юг. Торхълът се издигна и полетя натам.

Един от тримата наемници се завръщаше в Тарха.

Дариус Сейбъл трябваше да узнае това.

 

***

 

Ал се завърна в Адория много след пладне. Дъждът бе спрял, но от покривите и водостоците все още се оттичаше вода. Възнамеряваше да отиде при краля веднага след като разседлае Дюл-Дюл и да му съобщи за откритието. За негова изненада обаче пред портите на конюшнята го очакваше Верад, мършав и невзрачен младеж, един от вестоносците на крал Севастиян. Беше се отпуснал върху бала сено и съсредоточено заплиташе въженце между пръстите си, но като чу чаткащите по калдъръма копита, скочи на крака и се закова неподвижен и изпънат като струна.

 - Ваше Височество, кралят Ви очаква в залата за съвещания! Заповяда да се явите веднага щом предам съобщението!

Ал изсумтя и слезе от коня, плесна го по задницата, така подканяйки го да се прибере навътре. Щеше да се върне по-късно, за да му свали седлото и юздите, защото Дюл-Дюл не позволяваше на никой друг да се доближава до него.

Когато премина край двата реда дебели мраморни колони и стъпи на осветения от пламъка на хиляди свещи подиум, говорът изведнъж замря и всички погледи се извърнаха към него. Край дългата маса седяха кралят и всичките му съветници, до един със сбърчени чела и строги погледи.

Чудесно! Докато идваше насам, успя да се отърве от пътническото си наметало, но дрехите му съвсем не бяха подходящи за Кралския съвет, а сигурно миришеше на пушек и гнила плът. Той обаче се усмихна широко и отвори уста да ги поздрави.

 - Добър…

- Къде, по дяволите, беше? – изрева крал Севастиян като го видя. – Цял предобед те търсих из замъка и къде ли не! После ми донесоха, че си напуснал града с Акамер.

 - Прости ми, татко – рече Ал, – че не те известих, но трябваше да напусна Адория спешно.

 - Дано имаш добро извинение този път! – изръмжа кралят.

 - Разбира се! – отвърна с усмивка той. – Акамер и хората му са намерили труповете на двама наемника и два демона край Пастирската могила, докато са търсели тялото на Белия мъдрец, което не са успели да открият.

 - Демони! – простена бан Асения. Бледото му лице съвсем изгуби цвят. – Толкова близо до Адория!

 - Това са наемниците, за които спомена вестителя! – рече кралят.

 - Мхм, - Ал се намести в свободния стол, срещу краля. – само че дъждът ни попречи да проследим убиеца, а вярвам, че би ни дал полезна информация. Бан Борак, доносниците Ви ще могат ли да открият една демонска глава и две вплетени оръжия?

Очите на бана се ококориха, но той отвърна съвсем уверено:

 - Ако са в столицата – със сигурност!

 - Това ще го обсъдим по-късно, с подробности! – нареди крал Севастиян. – Сега да продължим по същество!

 - Тъй, тъй – съгласи се Висшият съветник Велуш, а после се прокашля и подхвана с тържествен тон: – С краля и останалите съветници, след като надълго и нашироко обсъдихме събитията от миналата нощ и имайки предвид…

Изведнъж Ал спря да чува речта на Висшия съветник, всички погледи отново се бяха извърнали към него, доста съсредоточени при това. Не ми харесва! Никак не ми харесва!

 - … единодушно взехме решение, че най-подходящ да се яви пред трите оракула на Белас е Ваше Височество!

 - Аз?! – Изведнъж столът му стана ужасно неудобен.

 - Ти! – заяви крал Севастиян, а дебелият му пръст посочи Ал. Сякаш му обявиха присъда.

 - Не! – Ас се изправи рязко, юмрукът му се стовари на масата. – Можеш да изпратиш всеки един от мъжете, седящи на тази маса! Защо мен?! Защо по дяволите мен? Аз ще се върна в Пределите! Сега имаш нужда от мен там повече от всякога! Няма да ходя в никакъв Белас!

 - Как смееш да говориш така на своя крал?! – кипна крал Севастиян и се изправи в цялото си свирепо величие. Лицето му започваше да добива приличен червен цвят, а от очите всеки момент щяха да изскочат мълнии. – Докато аз съм крал, ще се подчиняваш на волята ми! И щом нареждам да отидеш в Белас, ще отидеш в Белас! Кралската фрегата ще бъде подготвена тази нощ, ще отплаваш утре призори! Ако в уречения час не си на борда, ще бъдеш разжалван от всичките ти военни звания и ще уредя да се занимаваш с административна работа докато съм жив!

После се обърна да си ходи.

Мамка му!

 - Почакай! – викна Ал и се свлече в стола. – Ще отида в Белас. Обаче ще яздя!

 - Ще язди! – Крал Севастиян се обърна и изгледа гневно всичките си съветници, един по един. – Аз му давам кораб със всякакви удобства, а той иска да прекоси стотици левги на гърба на кон!

 - Ваше Величество – подхвана с треперлив глас Велуш, – кралят е прав! На борда на кораба ще сте в безопасност, ще имате покрив над главата си, храна и вода. Ще…

 - Ако яздя, ще стигна по-бързо!

 - Да, но все пак, нека не забравяме, че между Адория и Белас лежат Пустите земи, каньона Мар и дивите хълмове на Хулм?

 - Не съм забравил, бан Велуш – отвърна Ал с хладен тон. – Вие нали не сте забравил за Протока на ефимерите? Колко кораби сме изгубили там досега?

 - По това време на годината бурите там са рядкост – напомни им Асения. – И все пак, ако времето е неблагоприятно, Ваше Величество може да премине от другата страна на острова.

 - И ще загубя още колко? Седмица? Ще яздя!

Крал Севастиян вдигна ръце.

 - Добре. Уредете подробностите по пътуването – размаха пръст към съветниците си. – Аз трябва да си почина малко.

После тръгна към покоите си, мърморейки нещо като колко са вироглави младите.

 

 

Дюл-Дюл стоеше под навеса пред конюшнята и дърпаше дълги сламки от балите сено.

 - Чака ни дълъг път, приятелю – Ал го потупа по хълбока. Конят изпръхтя тихо и продължи да дъвче сухите треви.

От лявата страна на седлото бяха затъкнати двете стрели, Ал ги постави настрани и погледна през рамо към димящите комини на сградата отвъд плевните. Като свършеше тук,  щеше да ги занесе на Енад Кад‘вери. Сега се зае да разкопчава ремъците на седлото.

Тихи стъпки и потракване го накараха да се обърне.

Прегърбена старица, заметната с дрипав шал, се тътреше по тясната калдъръмена уличка между плевнята и конюшнята. На кривата тояжка, която стискаше с две ръце, се люшкаха черни пера от петльова опашка, червени конци и няколко дървени топчета с различна големина. Левият ѝ крак бе куц.

Ал я изчака да се приближи мълчаливо.

 - Нося вест за господаря – изграчи тя и вдигна глава. Едното ѝ око беше бяло, в другото все още имаше някакъв цвят – някога, може би, е било сиво.

 - Сбъркала си портата, бабо.

Тя изцъка тихо и сбърчи чело – бръчките ѝ бяха много и надълбоко, но сега като че ли прорязаха лицето ѝ още повече.

 - За господаря Александър нося вест! – поясни тя.

 - За мен!? – изненада се той. – От кого?

 - От някой, който иска да ти помогне.

Ал изсумтя презрително и ѝ обърна гръб, продължи да си върши работата.

 - Не поемай на изток – продължи тя, – твоят път не е натам.

 - Какво?! – той се обърна, изведнъж цялото му внимание падна върху нея.

 - На запад трябва да вървиш. Следвай светлините, те ще ти покажат пътя. Светлините не лъжат.

 - Какви светлини?

 Тя посочи с кривия си кокалест пръст към небето. Ал вдигна поглед нагоре. По бледия небосвод пълзяха последните отблясъци на залеза, ситни звезди проблясваха тук и там. Астрономията не му беше силна, но случеше ли се да изгуби пътя, можеше да се ориентира по съзвездията в небосвода.

 - А, това ли? – рече пренебрежително.

Бабичката изръмжа и занарежда някакви проклятия на непознат език.

 - Кажи на краля да бъде търпелив. От Севера ще дойде вест!

 - Каква вест?

 - Каквато не получи миналата нощ!

Мравите го взели! Как е узнала?!

 - Ъъ… – само това успа да се изтръгне от устните му.

 - Какво чакаш? Върви! – изсъска тя, после му обърна гръб и закуцука по тъмната уличка. – И поми – твоят път е на запад!

 - Какво има на запад?

Не му отговори. А след малко потъна в мрака.

 - Нави и мрави!