Прашасали спомени 12

                    Загледах се през прозореца ,.. наистина ли животът е някакси предначертан , или

кой както си го подреди по после, Зорницата изгря с ярката си светлина,.. освен на моряците в морето

дали показва вярният път и на останалите хора...

- И изведнъж, както се казва дойде промяната - продължих монотонно - Светът се раздели на наши и ваши,..големи фирми и банки обявиха фалит,.. останах без работа, и се озовах в Атина, вече 8-9 години  съм там...Беше трудно разпръснати по света,..ходехме си на гости по празниците или през лятото всички идваха в Атина,.. Един ден ме изненадаха, ето ти адреса, това вече е нашата къща, ако има нещо за  ремонт  оправяй я и се нанасяй там да живееш, а ние пак ще ти идваме на гости, бяха думите им... Та сега съм в Атина, станах  гражданин на света,..пътувам и живея навсякъде. Минавам често през тези ГКПП, не са натоварени както Промахон и са по-удобни,.. но все  транзит и забързан минавам през Маказа или Орменион...

Такъв е животът , момиченцето ми....

- Ама Петьо, аз съм голяма,.. какво ти момиченце, .. нали видя - шеговито каза Айша и придърпа

балата си роба назад,... гърдите и стегнатото й тяло се очертаха

- Права си, но ти за мен си оставаш онова малко момиченце с рошава косичка...- възможно ли бе гласът ми да е потреперял...

- Петьо..миличкият ми ти..- нежно промърмори тя и ръката й помилва лицето ми...

                  Неделната утрин ни завари отново в леглото...бездиханни и уморени от любов...

Вкопчени здраво един в друг, сякаш се страхувахме, че ако разхлабим примката ще се разбягаме...

Все пак разумът надделя около след обяд...

- Ани,.. Айша, момиченцето ми, не е ли време да тръгвам,...Ти имаш служебни ангажименти утре,

трябва да си свежа, да събереш ума си...

Дали сега ще ни е по - трудно след като се срещнахме след толкова години,.. или преди,само мечтаейки за такава среща...

- И аз не знам  Петьо,.. знам само, че една голяма мечта се сбъдна,... исках да те срещна някъде из живота...Ще си обещаем ли, отново да се срещнем...

Ти тогава пред автобуса каза '' Аз ще се върна , Айша '',... доста късно, но се върна...

- Никога не е късно, момиченцето ми...- с мутиращ глас казах и я зацелувах...

                 На двора  пожелахме си отново живот и здраве и до нови срещи...

                 Прегърнахме се мълчаливо,.. може би така стояхме минута , две..

- Време е, момиченцето ми...

Джипът избръмча и потеглих...

Виждах я в огледалата застанала в рамката на портата,...моето малко момиченце...

                 Ето, преди толкова години, автобусите тръгнаха от площадчето

 пред поделението огласяни от викове  '' Уволнениеее,.. Уволнениее..''...

Погледнах през прозореца на автобуса , малка детска ръчичка ми махаше за сбогом,.. насълзени детски очички изпращаха автобусите ...

                 Насълзих се и аз,.. две години изминаха като миг.

След час бяхме на жп гарата,.. бяхме събрали някой лев за шофьора на влака,както се пошегувахме тогава,... какъв шофьор бе, машинист и огняр  на влака,.. та  да свирят когато влакът спира и тръгва от някоя жп гара, все   пак вози уволняващи се...

'' Уволнение,.. Уволнение...''  викахме прегракнали  на всяка гара пред усмихнатите лица на пътниците...

Част от наборите слизаха по гарите, махаха вяло от перона,.. потънаха в забравата на времето.

Застягах се и аз...'' Ами да си пожелаем успех и да не забравяме за дните в казармата...

На добър път в живота , набори...''

Така и не се видяхме по-вече, сякаш влакът ни завря в спирките си....

                След няколко завоя пътят ме изведе на високото,.. спрях,.. погледнах назад към

градчето,.. в далечината беше и селцето,...в далечената беше и Айша, момиченцето Айша...

..........................................КРАЙ ...............