Реших и тръгнах по стъпките на казармените  перипетии,.. този път отзад напред, не по класическия път до едно малко градче, където нямаше ЖП линия, но имаше голямо Военно поделение, което за някои офицери беше трамплин към Военната академия,.. а за други беше своего рода наказание..

Градче на края на България, в небето на което даже и не прелитаха самолети,.. и старите войници, ако  видеха новобранец  с ръце в джобовете, веднага последва заповед ''Заак, зашиваш джобовете на клина си , и чак когато видиш да минава самолет, ще ги разшиеш ''...И чакахме самолета...

      Пътят се виеше между баирите,.. а , тук е селото, после – големият завой,... после високоя каменист баир,.. моят баир, както си го наричах тогава, с моя Наблюдателен Пункт ''НеПе'' както се  казваше по военному, със свои координати, е тайни шифровани, разбира се...

От там се виждаха двата бряга на реката, бродът по който ставаше преминаването на военната техника,... язовир '' Студен кладенец '',.. зад завоя равно голо поле и пак други възвишения...

От НП  всичко беше  като на длан и нищо не можеше да мине незабелязано, или пък да се изкачи до горе...

      Видях знак за чешма, понамалих и отбих по чакълестия път,...чешмата с двата чучура и няколко каменнти корита, елаци, както им казваха местните, вече обрасли със зелен мъх, папрат и треволяци.тънещи в забрава....

но, от чучуритевсе още течеше вода,... шурти, тананика своята си песен неразбрана,.. както едно време...Наплисках лицето си, пийнах няколко глътки вода,.. вълшебна тишина,.. само ромола на водата в елаците и песента на гугутка я нарушаваха...

В далечината се виждаше върхът,. моето НеПе, дали още съществува или ерозията го е разрушила с годините...Склонът обрасал с чилия или нискостеблени мешета, дъбичките, така ги наричаха,  няколко самотни акациеви дървета, храсти и треволяк,.. както модерно сега им казват '' нископродуктивна гора '',.. по-точно пущинак...

      Минах през селото,.. прозорците на училището грозно зееха, вместо врата, заковани на кръст няколко дъски,.. няма врява,.. няма деца...

Пред смесеният магазих, дежурните кибици за всяко село наливащи се с топла бира, изгледаха колата с апатия, потънали в мислите си , едва ли си спомнят за вчера, но вперени в началото на месеца, в деня за пенсия..

Някои от къщите постегнати, измазани или боядисани по градски, тук там с тротоарни плочи или отесана трева пред портите,.. други тревясали и чакащи да се завърнат стопаните им...

      Тук някъде в края на селото беше къщата на Веселина, Веска, както се представи ,...беше нередовна учителка тогава,.. открихме се случайно.

Тя беше по-голяма, живееше някъде около нас в квартала, но учеше в техникум...

'' Сигурно сме се срещали  из опашката за кисело мляко в магазина''  се смееше  тогава..

После внезапно изчезна...

Злите езици говореха, че забременяла без да се омъжва,.. кой-кого от родителските тела не одобрявала връзката им и т.н...Искали да абортира,.. тя не ги послушала и родила момченце..

Майка й и баща й я изгонили от къщи...

Кварталът беше раздвоен от случилото се,.. до появата на някоя нова '' сензация ''

Това беше селото на баща й, приютила се при дядо и баба, те помагали за отглеждане на детенцето, а Веска работеше като нередовна учителка...

- Добър ден, госпожо .. тук живееше една госпожа Веселина,.. аз като войник..идвах по тези места,.. и случайно се намерихме ..- смотулевих неуверено

- Даа, още тук си живее, но мама отиде до магазина,.. на идване е...

- А вие коя сте,.. каква сте  й, дъщеря ли...

- Нее, снаха съм й...но идваме често през седмица - две с Пламен да й помагаме,.. искахме да дойде да живее при нас в града, а тя не та не '' Какво ще правя аз в града, тук ми мина младостта ''

Пътната врата се отвори и нисичка попрегърбена женица, но все още жизнена за годините си, с усмивка се провикна

- Тук съм, ида,.. ида.. я да видя кой е пристигнал с тази кола...

Поспря се, сякаш да събере мислите си, да ги подреди..

- Войниче,.. какво правиш тук, войниче...Пеше, Пеше,.. въобще не съм очаквала... и се повдигна на пръсти да ме прегърне.. -Толкова малко познати хора минават от тук...

Светле, дай мама, лимонада, швепс, .. айрян...

Добре дошал, Пешо,.. ох остаряхме войниче,.. остаряхме,.. виж децата вече имат деца...Светле, мама,.. къде отиде Пламен с децата,.. сега да го видиш колко е пораснал,.. а тогава беше  малък, русоляв , с къдрева косичка..

Гласът й потреперя издайнически от вълнение...

- Как времето слага отпечатъка си на всички - сякаш на себе си продължи тя - Мина си животът, дали правилно го живях или не, и сега не мога да преценя...

Преди години, противно на тогавашните '' морални '' норми   родих Пламен. ..Родителите ми ме изгониха от къщи,.. хората ме гледаха с лощо око,.. бях ни с женените женена, ни с вдовиците вдовица,.. пълна безизходица,.. без работа, без пари,.. накъде,.. дойдох при баба и дядо тук на село...Преживявахме някакси..Успях да завърша Учителския, назначиха ме за редовна учителка...

Пламен растеше добро и кротко дете,.. без  претенции за ново колело, нови дрехи или обувки..

Веднъж се върна вкъщи разплакан,. очичките му червени от плач и мъка...Другите деца му викали '' копеле ''нямал баща,.. бил мамино синче..

Какво да му кажа тогава, беше дете, едва ли ще разбере,.... излъгах го, имаше баща, но баща ти го бутна влакът на един  прелез и го смачка,.. това е, как без баща щеше да се родиш, момчето ми...

Прие го за истина, но продължи да страни от децата,.. израстна си сам-самичък,.. само с мене.

Преди години му разказах истината, .. само ми каза '' Мамо, благодаря ти, че си ме родила и отгледала..''

Така и не се омъжих,.. идваха разни агрономчета по разпределение, ами те бяха много по-малки от мен,.. имах си дете, други като тях за какво са ми,.. опиянчваха се и след разпределението си заминаваха...То тук на село за кого да се омъжиш,.. пък и бях с такава дамга от младостта си..

Гласът й отново потрепери. Настъпи неловко мълчание...

Ветрецът полъхваше и листата на асмата се полюшваха  сякаш правеха място на слънчевите лъчи

да ни видят...

- Не се протеснявай от снахата, Светлето ми е като дъщеря, всичко си споделяме с нея, нямаме тайни,... Преди години, когато дойде за пръв път на гости, изпратихме Пламен за бира от хоремага, а аз й разказах цялата истина за себе си, за нерадостната си младост и трудностите,...Не исках да го научи преиначено от хорските уста,.. видя ли свекърва ти каква е такава -онакава, ако била свясна Пламен щеше да има баща...

Сигурно и двете сме се разплакали, защото като си дойде Пламен ни намери прегърнати и още хълцащи и подсмърчащи..

- Мамо, Светле,.. какво ви стана като ме нямаше...- недоумяваше той

Разказахме му...

       Баба и дядо измряха,.. мир на праха им, отдадоха старините си  за мен и Пламен

       Един ден идват  майка ми и баща ми, купил си кола , да ме молят да се върна,.. нямало кой да ги гледа,.. тежко им било без мен,.. Изгоних ги...

- Сега се сетихте, че имате дъщеря, къде ви отиде гордостта, че изгонихте неморалната си дъщеря, защото имала извънбрачно дете, вместо да й помогнете...

Какво да ви описвам немотията в която живях до сега ли, или несгодите си,.. или за Пламен ..

Не искам да ви виждам по-вече тук...

Марш от живота ми... Да ви няма... - гневно изрече Веска и продължи..

- Умрели и те,.. клети , недраги в Старчески дом...Получих съобщение от Общината, че съм единствена наследница на къщата, лозето, някаква градина ли, парцел ли...

Продадох всичко,..  не исках да си спомням за тях чрез предметите им...  Понадих и аз спестеното си  и купих  апартамент на децата в новия квартал, знаеш го,.... на другия край на града...

Погледнах я,.. в очите й нямаше и капка съжаление към родители и вещи...

Разказваше вече  всичко това бавно и равнодушно....

/ следва продължение /