- Мишел, какво се случи с нас?

- С нас не се е случвало нищо. Просто ти се влюби до оглупяване. Всъщност по единственият възможен начин. Иска ми се и аз да можех да го преживея отново. Сега си толкова красив. Очите ти искрят,озарявайки всичко в зелено. Крилата ти растат отново. Сърцето ти тупти така, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите и ще се разтанцува.

- Ти знаеше, че ще се случи, нали?

- Разбира се.

- Защо не ме предупреди?

- Исках да го преживееш сам, а и ако те бях предупрдила нямаше да се получи, защото толкова обичаш да си сам. И винаги се пазиш. Пазиш се от щастието. А на мен ми писна от това.

- Да, но сега мога единствено да въздишам. Тя е толкова надалеч. На другият край на вселената. Протягам съзнанието си, но не мога да я достигна, да я вкуся, да вдишам аромата на разцъфтяла праскова. Да гушна силно малкото и тяло, от което идва толкова много любов. Плаче ми се, но не казвай на никого.

- Глупак. Та ти я носиш навсякъде със себе си. Прегръщаш я постоянно, целуваш малките и пръстчета, изваяните и порцеланови ръце, леко потрепващите и гърди. Усмивката и е винаги пред лицето ти. И ти се смееш с нея, нахилен като идиот. Малък видиотен Питър.

- Но аз искам...

- Знам, че искаш, но ще потраеш. Любовта ти ще те крепи. Сега си силен и аз вярвам, че най-накря ще започнеш да живееш, а не просто да съществуваш напук на всички. Отдай и се напълно, бъди едно цяло с нея. Пулсирайте с ритъмът на вселената. Обичайте се вечно, а след това се пръснете на милиарди прашинки, които да попадат в бебешките очи и така те, едвам започнали живота си да знаят, че любовта очаква и тях.Някъде във вечността.