Не знам, как се отзовах в пустинята, но нощите тук са неземни. Толкова звезди, сякаш целият космос е над теб. И тази тишина, странна тишина, която шепне в душата ти. Всъщност и пясъкът прилича на застинало море.
Някой идваше към мен. В началото бе сянка, която приближавайки видях, че е човек. Беше облечен в бяла роба с покрито лице и най-чудното бе водопадът от песъчинки, който се сипеше след него. Сякаш беше създаден от пясъка и отново се превръщаше в него. Поклоних се и промълвих:
- Селям алейкум.
- Бог е винаги с нас и ни помага. Как стигна до тук?
- Не знам. Може би, защото бях самотен и се пренесох тук в пустинята.
- Човек никога не е сам. Нито, докато живее на тази земя, нито след смъртта си, единствено обречените на Ада остават сами.
- Сигурно, защото живея в ада на тази земя, затова се чувствам сам.
- Тази земя е и рай и ад, ти избираш, каква да е.
- А ти, защо си тук?
- О, историята е много дълга и не знам, дали да ти я разказвам.
- Разкажи я! Всъщност ти мъж ли си или жена? Н ...