Правиш своята стъпка… Судено ми е, а искам да се стопля. Вали. Толкова много оставени стъпки на нечий обувки, преминаващи през всички тези локви. Погледите са надолу, а всеки мечтае уверено, успешно нагоре. Въпреки всичко това, там долу има толкова смисъл. Някои прашни, окаляни, все още има непознат, предлагащ да ги излъска. Всеки се заглежда по това, което блести, колко в мрака разбират красотата. Не искам да те блокирам, правейки опашка от единия, чак до другия тротоар, с всички чакащи да лъснат своите обувки, замърсени от прахта на нечия съвест. Докато стоя се загледах как всички мъжки, женски, детски, модерни, старомодни, спортни, елегантни, високи, ниски - всякакви минаваха и оставяха своята стъпка. Времето навън бе капризно. Ту топло за кратко, ту отново горчиво и коравосърдечно, вятърът разпиляваше косите, таолетите, дори стъпките заличаваше. Ту-ту, като звукът на преминаващо влакче, влакчето на твоя живот, но без теб. Останал обрулен, само по вехти обувки, своите стъпки оставящ ...