Добро утро! Започвам една поредица от откъси, с които надявам се да се забавляваме заедно. И да направят денят ви по-усмихнат. Приятно четене!💖

    ☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆☆

Из книгата ми "Предците ми говорят "

     От глава "Петър и Тодора"

      Караман се разлая диво на двора и Петър разбра, че някой е дошъл на посещение. Изправи се тежко от трикракото столе, на което току-що беше седнал, и се запъти да отвори. На вратата стоеше Рада Стойовица.
– А сполай ти, Петре! Как си?– попита тя за поздрав.
– Е па как? Знам ли как, мира немам ден и нощ. Не знам ни къде да се дена, ни какво да права. Добре, че доадя заран и вечер баба Горуница с унукинята си. Че то за мене ли е тази работа? В големи неприятности съм – заоплаква се Петър пропускайки я да влезе в кащи.
– Къде са децата? – не спираше жената. – Дошла съм дума да думаме с тебе. И да видим ще може ли да станат работите.
– Какви работи, како Радо?– учуден я погледна Петър. – Децата са в собата. Спят сега. Тъкмо ги сложих.
– А таман да поговорим насаме.
Рада влезе в кащи и се заоглежда. Освен че беше нещо като акушерката на селото, обичаше и да шушука насам натам всякакви новини и клюки. А тук от месеци не липсваха. Откакто се спомина булката на Петър по време на раждане и го остави сам-самин с две невръстни деца, цяло село го мислеше. Едното, Пенка, беше на две годинки, а малката Иванка само на няколко месеца. Нямаше нито познанията нито времето и силите да се грижи сам за децата си. И тè затова всеки от селото, особено жените, му помагаха както и с каквото можеха. Но спешно му беше нужно наново да се ожени. Някоя за децата му да се грижи. И затова също се бяха ангажирали някои от жените. Начело с Рада, разбира се.
– Виж сега, Петре – започна Рада. – В Правешка Лъкавица има едно момиче, което може да ти стане жена.
– Как така момиче, какво имаш предвид?
– Ами малко е невръстна, малка, само на 15 години. Но иначе е добро дете и при добри хора живее. Петър се ококори изумен от чутото.
– Какви ги бръщолевиш ма, како Радо, да ме прощаваш заради годините. Но това е дете, не жена за женене. Да не мислиш, че са ми малко две, та да се грижа за три деца! – не се сдържа Петър. 
Вярно е, че беше оставил нещата в ръцете на жените от село да му намерят спешно невяста. Но това си беше направо глупост. Той навършил 40 години да го женят за 15-годишна? Сакън! И таз добра! Не стига, че се примири да живее отсега нататък без тръпката на душевните желания, не стига, че хич не му вървеше с жените, а сега идват и да се занасят с него с някакви си деца.
– Не, не! – продължи той ядосан. – И дума да не става. Аз за посмешище на хората нема да се превръщам. Уважаван човек съм. Какви ми ги приказваш ти? Забрави Правешка Лъкавица и дечурлигата ѝ.
– А спри са де! – скастри го Рада. – Чакай барем да се изприказвам. Е верно, че момичето е невръстно, ма...
– Никакво ма не ща да чуя! Ясно! – скочи Петър и столчето се преобърна на земята зад него.
– Не щеш, не щеш, ма ще чуеш!– не предаваше се Рада. – Оти е баш за тебе. Ти какво? Докога мислиш, че ще се оправиш с тия две сукалчета у вазе? Мм! Я си седни на парцалете и чуй какво имам да ти казвам! Па после ще мислиш.
Петър запали цигара и си сипа вино в едно канче. Искаше да се успокои, но от време изпитваше все по-голяма трудност да въздържа нервите и яда си и все по-често посягаше към алкохола, за да уталожи тежките си мисли и лошото настроение. Как можа съдбата така да се закучи с него? Толкова години не се предаде на баща си да се ожени само защото е на години за женене. Искаше да намери жена, която да го вълнува и отвътре. Да разтърсва душата му, а когато я погледне, да усети истинското желание на сърцето да я притежава. Освен това я търсеше интелигентна, жена, с която да може да разговаря, да му бъде приятелка и изповедник. И накрая, когато намери щастието и любовта в лицето на Велика, съдбата му я отнесе за толкова кратко време. С нейната смърт загина и половината от него самия. Чувстваше се празен и изкорубен отвътре като изгнило дърво. Опитваше се да не мрази малката Иванка, заради която Велика напусна този свят. Опитваше се да събере отново себе си и в безизходицата, в която се намираше, беше се оставил напълно и безчувствено в ръцете на Рада и още две-три като нея. Но това надхвърляше всички очаквания. Та той беше 40-годишен мъж. А едно 15-годишно момиче можеше да му е дъщеря. Да не говорим за факта, че ще му е безполезна и в тежест. Направо лудост!
– Сипи и на мен от тва вино! – изтръгна го от мислите му Рада. – И ела седни да чуеш всичко. Па после ще го мислим и ще се драньосваме.
Петър наля вино и на Рада и седна до паралията отново. Тя от миндера се премести на друго трикрако столче и седна до него.
– Гледай сега, Пешо. Остави ма да кажа сичко, дето имам да приказвам, после ще думаш ти. Съгласен?
– Давай, да чуем с какво добро ще увиеш тая щуротия.
– Тая щуротия не е никаква щуротия. Нал знаеш, има една стара приказка, търкулнало се гърнето па си намерило капака.
Петър се изсмя ехидно и спонтанно, но видя острия поглед на Рада и сви перки на стола.
– Е верно, че е млада. Но детето е кръгло сираче. Отгледале са го в семейството на сестрата на майка ѝ още от първата глътка въздух, която е поело. Майка ѝ умира при раждането. Също като твойта Велика. Но това си е и твоя беля. Оти я поведе в Своде? Язе за какво сам тука? Можех и да я спаса.
Петър скочи като ужилен от масата. Чашите се разклатиха. Без малко да се разлеят.
– Докога ще повдигаш тая тема? Докога ще се ровиш в раните ми? Казах ти, че майка ѝ поиска така и затова отидохме в Своде. Стига вече с тия думи, че ще те прокудя от тук и край!
– Добре, добре, прощавай! Не се кахъри вече! Нема да приказвам за тва. Ама то и на мен ми е мака. Айде, седни – прикани го Рада и усети гузност, че е бръкнала в раните му. – Та и тва моме е сираче рекох. Баща му е оставил костите по полето по време на войната, тая последната, за Съединението.
Та си е дошло на тоя свет без никой да го чака. Леля ѝ я прибрала у тех. От орски срамоти. Че иначе немало каде да иде. Твоите поне тебе имат – беше готова отново да зачекне състоянието му Рада, но се съпикаса овреме и продължи. – Откакто Тодора е в тоя дом, оти са я кръстили Тодора на баба ѝ по майчина линия, бел ден не е видела. В слугинче са я превърнали. Сичко у кащата само тя шета. За вода оди само тя, готви, пере на реката, чисти, плете, тъче, преде, пресуква, шие одеждите на сички у дома. През летото и по нивите е най-отпред. У дома на сички стои диван-чапраз. Дума не обелва оти ѝ не дават. Все я овикват, оти им яде леба и затва е длъжна повече от сички да работи. Не е одила на училище. На четмо и писмо не е учена. Ма за тва, дека ти требе на тебе, сичко знае и може. Не е научена на лежане. Работлива, послушна, тиха, скромна, от дома ѝ ще се отърват с радост от нея, нема да ти тръси сметка никой, че си с деца, че си по-стар и други такива разни. А ти ще имаш една млада и силна невеста. Ще ти гледа децата, още ще ти народи, ще ти върти къщата. Умора нема у нея. Нито знае да се оплаква. Тука ще ѝ се стори като у божия рай. Язе сам се по-убедена, оти те тва е жената дека тръсим.
Петър седеше и мълчеше. От време на време посръбваше от виното. Зави си нова цигара от листо тютюн и запуши. Рада го изчака да осмисли чутото. Това, че не скочи ядосан да се сърди, беше добре.
– Тя може и да не е съгласна? – започна плахо, но Рада го недочака да се изкаже.
– Нея никой нема да я пита съгласна ли е, не е ли. Сега е време ти да си кажеш съгласен ли си, или не. Я помисли малко. За какво ти е некоя вдовица с деца и характер. Да ти строви дните и живота. Оти ако в един дом нема тръпката, то е добре да има поне благодарност и некакво приемане. А това дете ще ти е благодарно да се измакне от тоя дом. Ти ще си благодарен, че ще имаш добра, тиха и послушна невеста, а роднините ѝ ще са благодарни, че набързо са се отървали от нея. Оти момичето нема чеиз. А кой ще я земе такава, гола и боса, без нищо? Мисла, че сте един за друг – завърши Рада и загледа Петър с очакване. А той беше потънал в още по-дълбоко мълчание. 
Какво да прави? Как да постъпи? Право ли думаше Рада? Нейните думи го накараха да погледне нещата по друг начин. Той си представяше, че ще вземе някоя вдовица. И със сигурност с деца. Но сега войни в последно време нямаше и мъжете не умираха по фронтовете. А болести у младите не се срещаха всеки ден. Истина беше, не се виждаше там чужди деца да гледа. А  старите моми по на 30 до 40 години... тръпки да те полазят от такива... Освен това не се виждаше и с усойница в дома си.  Много го беше загазил.
– Не знам какво да ти кажа, како Радо. Верно е, че така погледнато на нещата, ти имаш право. 35 години чаках да си намера правилната булка. Имах я само 4 години. Сега требе да се ожена без време, без ни да съм я видел, ни да съм я познал. Не е лесно за мен. Верно е, че сам притиснат до стената, ама с тая жена ще требе да се живее до края на дните ми, както се вижда от разликата във възрастта, то моя край ще да е пръв. Та ще требе да я тръпа задълго. Зимам я да ми отгледа децата. Ми те като порастат и се изпоженат ще требе още да я тръпа.
– Виж какво, Петре. Тия твои книги и даскалото де изучи, са ти зеле ума. От тия ти мисли си зе булка, кога твоите наборе имаа деца за женене и даже унуци. Недей и сега да се ачиш толкова и мисли с главата. Това ти е пилето кацнало на рамото. Не гони го. Оти та вида много зле, ако продължаваш така. Че може ли? Теглото ще те довърши и в пияница превърне, а Пенчето и Ването ще одат повънка немили-недраги, голи и боси, ако оживеят де, ако им даде Бог дни да порастат.
– Ма какви ги бръщолевиш? Нима съм първият вдовец с малки деца на ръце. Нема да съм и последният.
– Така е, ни ще си пръвият, ни последният. Ама придирчив си. И не мислиш със сичкия си! – сгълчи го Рада.
– Ела утре заран. Ще ти дам отговор. Остави ма сега да помисла.
Рада си отиде. Не очакваше подскоци от радост от него. Но смяташе, че не му трябва чак толкова много мислене. Какво тук имаше за мислене. Всичко опираше до добра сделка с Бога. А той му предоставя най-доброто. Но няма кой да го види.
И Петър прекара една безсънна нощ. Въртя се под чергата чак до първи петли и накрая се измъкна от леглото и отиде да нагледа децата. Те спяха тихо и мирно. Облече се и отиде при животните. В последно време и за тях се грижеше пет за четири. През всичкото това време не му излизаха от главата думите на Рада. Представяше си някакво младо момиче да тича нагоре-надолу из къщата, да се грижи за децата, да чисти и готви, да пере и шие. Да се грижи за градината и животните. Но когато се опитваше да си я представи като негова съпруга, образът се разпадаше и се появяваше прекрасното лице с неустоимата усмивка на Велика. Но той си даваше сметка, че така напред не можеше да продължи. Ако беше без деца, щеше да се отдаде на доживотно вдовство. Но в името на децата трябваше да се прежали и да се сложи на втори план. Животът не ти дава дъх да си поемеш. Той продължава. Животът е прекрасен, но и невъзможен да си играеш с него. Напротив, животът си играе с теб. Подмята те като есенно листо, откъснало се от дървото. Животът не ти оставя време за страдания, за отчаяние, за отказване. Откажеш ли се от борбата, изоставаш и другите те прегазват. Затова още преди слънцето да освети света с лъчите си, той освети своята мисъл и взе решение. Ще се хвърли в новия ден пред него така, сякаш вчера не е съществувал и така, сякаш утре няма да има.
       Сватба като сватба нямаше да има. Кой ти искаше сватба? Но Петър беше готов да се ожени за Тодора, а близките ѝ дадоха съгласието си. Всичко свършиха Рада и брат му Миладин. Уговориха деня на венчавката, стъкмиха дори нещо като гощавка в двора под навеса. За комшиите и няколко близки приятели. От страна на Тодора щяха да дойдат само чичо ѝ и леля ѝ, които са я отгледали. За първи път двамата с новата си невяста щяха да се видят в църквата в деня на венчавката. Чичо ѝ щеше да я придружи до олтара. От там нататък Петър да му мисли.
Беше пролетта на 1901 година. Неделята, денят на венчавката, беше слънчева и топла. В къщата му вече се навъртаха няколко жени, дошли да оправят гощавката. Щяха да се съберат не повече от двадесетина души. Според Петър излишна работа. Той се събуди със свито сърце. Погледна през прозореца и видя усмивката на слънцето. Тя огряваше двора, разлистената асма, цъфналите лалета и карагачки. Стори му се като подигравка от природата. На неговото настроение най-добре щеше да подхожда едно мъгливо и облачно време. Може би без дъжд, но схлупено и сиво...

   Следва продължение!
  
За въпроси за книгата ми пишете на лични или под поста! Благодаря!