Из книгата ми "Предците ми говорят "
От глава "КАК СЕ ПРЕНЕСОХ В МИНАЛОТО"
Току-що бях приключила един от разказите си за моите прароднини. Това ме вълнува много. Искам да вляза в техните животи и да почувствам техните душевни състояния и техните мечти и тревоги. Ще ми се със сетивата си да усетя живота, който са водили и борбата им за преживяване във времена толкова различни и далечни от моето. Смятах, че това е трудно за постигане защото не познавах много детайлно животите им. Но се занимавам от години с медитация и духовно търсене на онзи пламък вътре в мен, чрез който бих могла да осветля вътрешната си същност, онова непознато мое минало, което нося в ДНК-то си и което не е нищо друго освен живота на моите предци. Вярвам, че чрез опознаване на техните животи, техните радости и мъки, бих разбрала и всичко за себе си и качествата, които притежавам. Бих опознала и би ми станало ясно защо нося в характера си черти, които харесвам, и други, които не харесвам, но ми е невъзможно да преодолея. Всъщност това е и една от причините да започна да пиша тази книга.
Легнах си и затворих очи. Започнах да си представям различни времена и епохи. През тях се движеха фигури на траки и славяни, на прабългари, ромеи и византийци, на кръстоносци и хунски племена, на турски нашественици и български хайдути, на чорбаджии и отрудени селяни. Картините се сменяха пред затворените ми очи, а аз наблюдавах и чаках някоя да спре пред мен и да ми се разкрие. Но всичко потъна в мрак и аз съм заспала. Всъщност не съм заспала. Бях в състояние на дълбок покой. Мозъкът ми бе влязъл в режим на тета вълни. През гръбначния ми стълб премина енергийна вълна и излезе през коронната ми чакра. Намерих се на друго място и в друго време.
☆☆☆
Отворих очи. Навън вилнееше буря. Гръмотевици и светкавици раздираха небето една след друга. Проливен дъжд се изливаше като из ведро и плющеше с такава сила, че се почудих как е възможно да го чувам отгоре по покрива, като апартаментът ми е на първия етаж, а има още един етаж от тази сграда. Но вода се свличаше и по прозореца, който се оказа на съвсем друго място от това, на което бях убедена, че са. Беше тъмно като в рог и само мълниите осветяваха от време на време стаята. Макар щорите бяха спуснати докрай и нищо не виждах имах странното усещане, че не съм си на мястото. Лежах в тъмното и слушах вилнеещата буря. Обичам бурите и гръмотевиците, когато съм си вкъщи и добре сгушена в леглото. Те ме карат да се чувствам защитена и на уютно място.
Заслушах се в шума отвън. В нощта бурята се дереше с цялата си сила. Толкова ясно чувах всеки напор на плискащия се дъжд. Представих си огромен звяр, блъскащ пред вратата ми, правещ напразни опити да се добере до мен. А на мен ми беше топло и преливащо приятно след всяка гръмотевица. Но нещо развали приятните ми емоции. Защото се протегнах със задоволство в леглото и ми се стори, че докосвам с крак нещо. Нямаше време да обърна внимание. Защото отвън в небето се раздра чудовищно силна гръмотевица, та чак подскочих от изненада. А при мен две неща едновременно се случиха и аз изпаднах в див ужас. Детски гласчета се разплакаха в съседната стая. Това нямаше как да е истина. Но съзнанието винаги търси логично обяснение и ми мина през ума за Ива и Ники, които може да са дошли у нас да спят. И в този момент нещо се размърда в леглото до мен. Подскочих от страх. Спях сама в спалнята си. Нещо се беше вмъкнало през нощта. Сигурно котаракът Томи беше влязъл през отворената врата на терасата. Явно щората не е спусната чак до долу. Но онова, което стана след това, надхвърли и най-ненормалните неща, които някога бих могла да си изфабрикувам с моята фантазия.
– Невесто, децата реват, ма! Не чуеш ли ги? Сигурно са се уплашиле от бурята. Върви ги успокой!
Това беше мъжки глас. Идваше от лявата ми страна. В леглото до мен имаше непознат мъж, който ме караше да успокоявам децата му. Започнах да пищя с цяло гърло. Ужасът и страхът, които ме обзеха, бяха неописуеми. Отметнах някаква завивка и се втурнах да светна лампата. Но се блъснах в някаква мебел, която не можах да позная каква е. Продължавах да пищя. Търсех вратата в тъмното. Исках да изляза от стаята. В главата ми нямаше нищо друго освен ужас.
– Помощ! Помощ! Някой да ми помогне! – виках аз и се блъсках в разни неща из стаята, които не можех с нищо да определя. Бях изпаднала в шок.
От страх и изненада не можех да мисля. Това просто не беше възможно. Дали не ми се е причуло? Надявах се обаче синът ми да е чул крясъците ми и да дойде да ми помогне. Спеше в съседната стая в края на краищата. Кой ли се е вмъкнал у дома? Сигурно е някоя шега на някой приятел. А детските гласове са само запис. Тези мисли ми минаваха като светкавици през ума.
Изведнъж нещо присветна в тъмното и аз погледнах натам. И гледам с празен поглед и ум, някакъв мъж държи газен фенер. Или нещо подобно. Отворих уста отново да пищя, но от силния стрес от устата ми нищо не излезе. Онзи отсреща беше непознат, полугол, само по някакви долни гащи и зяпащ ме като, че съм ненормална.
– Какво ти става, ма? Оти врещиш така? Да те не уапа нещо? – слисано ме питаше той. А аз се бях превърнала в статуя. Нито мърдам нито шавам. И стоя с отворена уста и очи, които ще изхвръкнат от орбитите си. Нямам сили, нито дори мисъл да викам. Направо съм в тотален шок.
– Направи нещо! Яла на тебе си! Плашиш децата! Даже да реват спреа! Нещо лошо ли сънува? Какво ти става? – не млъкваше мъжът отпред и тръгна към мен.
Не, това не можеше да е вярно! Какво се случва? Да не би да халюцинирам? Изправих се, сдобила се със свръхсила от ужаса, и побягнах нанякъде, сврях се в един ъгъл на стаята. А мъжът пред мен вдигна две столчета и една ниска кръгла маса, които бях обърнала в бягството си. После остави газената лампа на масата и се изправи. Такива неща в моята стая нямаше. От къде се появиха такива мебели? Не, не, дори и най-развинтеното ми въображение отказа да работи. Прилоша ми от страх. Бях на прага на припадъка. А онзи ме погледна с недоумение. И аз си помислих, че се намирам в чужда къща. „Къщата на седемте джуджета!“, ми мина през ума първата налудничава мисъл от дълго време насам. Тоест първата свързана мисъл.
Имах усещането, че губя разсъдъка си. Мисълта за къщата на джуджетата започна да се блъска в празното ми съзнание от една стена до друга: „Къщата на седемте джуджета! Къщата на седемте джуджета!“.
Определено не се намирах в моя дом. Това осъзнаване не ми донесе успокоение. Никакво даже. Стаята, в която бях, беше непозната за мен. Нищо общо с моята. Беше като излязла от някой музей. Пръстен под, няколко лавици по стените. Една греда, от която висяха тигани и тенджери, огнище, кръгла ниска маса и няколко трикраки столчета. До другата стена видях три сандъка, приличащи на сандъците на тавана в дядовата къща в Правец. И в дъното на стаята едно легло. Нещо като широка пейка. Таванът беше толкова ниско, че имах усещането, че съм в стая на джуджета. Погледнах към мъжа срещу мен. И той стоеше и не сваляше поглед от мен. Беше по долни дълги гащи като тези, които имаше и дядо ми някога. Изглеждаше млад. Явно ме беше отвлякъл по някакъв начин от вкъщи и ме беше донесъл тук. Явно ме беше упоил с нещо. Нищо не си спомнях.
– Кой си ти?– едва успя да излезе този въпрос от пресъхналата ми уста.
– И таз добра! – провикна се той. – Да дода ли по-близо? В тъмното не ма ли видиш? И кой мислиш, че друг може да е? Кво ти става? Сакаш ли чаша с вода?
– Кажи кой си и какво искаш от мен? – повторих въпроса си аз. Лека-полека идвах на себе си и осъзнавах ненормалната ситуация, в която се намирах. – Как попаднах тук?
– Жено, започваш да ма плашиш!? – провикна се човекът срещу мен. – Ела на тебе си. Нещо си сънувала и ти се е побръкала главата. Ще запала огъня и ще ти сгреа малко млеко.
И тръгна към печката.
– Отговори ми на въпросите? – вреснах аз като полудяла, а той подскочи от изненада.
– На кои въпроси да ти отговарам бе, откачена жено! – отвърна ми и той с викане.
– Кой си ти? И каква е тази къща? Как се озовах тук?
– Че тва не са въпроси. Тва е лудост. Ти си си затрила и малкото мозък в главата. Чавка ти е изпила акъла – отвърна ми той.
Аз изпаднах в истерия отново. Свлякох се на земята и започнах да треперя като лист. Цялото ми тяло се тресеше, зъбите ми тракаха. Мъжът се втурна към мен и се опита да ме вдигне. Но аз не му се дадох и започнах да го ритам и блъскам с юмруци, дори го одрах с ноктите си по лицето и гърдите.
Накрая той се отказа от мен и отиде да пали печката. Аз продължих да треперя от студ, страх и ужас. После се поуспокоих и се загледах в картината пред мен. Явно беше някоя стара запустяла овчарска колиба някъде нагоре из горите. Сигурно наоколо нямаше жива душа и аз колкото и да виках никой нямаше да ме чуе. Защо ли го правеше? Не го познавах. Защо ме е отвлякъл? Какво ли щеше да прави с мен? И деца ли имаше? Сигурно искаше да му гледам децата? Защо се е спрял на мен? И как е успял да ме измъкне от дома? Те това са въпроси кой от кой по-трудни за отговаряне и отчаянието започна да ме обзема. Седях на земята, свита в ъгъла на стаята и нямах представа как ще се измъкна от тази необяснима ситуация. Явно е минало известно време, което аз не съм забелязала. На ниската маса се появи една керамична паница и мъжът ме повика:
– Аайде! Стига си се свивала там в ъгъла. Оставих те да додеш на тебе си. Време е. Скоро ще се самне. Бурята си замина. Яла да ядеш.
– На мен ли говориш?– зададох глупав въпрос аз. Ясно, че на мен говори. Друг в стаята нямаше. Но явно и той приказваше несвързани неща. Един от нас беше побъркан. Уплаших се, че е той. Много страшни са лудите. Не знаеш какво да очакваш от тях. Говореше ми така, сякаш се познаваме.
– Не, на баба ми говора! – отвърна ми той. – Ама ясно е, оти на теб говора. Не съм си мислил, че ще ставам посред нощ и закуска ще ти права. Его докъде ма докара.
– Аз ли?– опулих се недоумяващо аз.
А той ме изгледа изтощен от моите въпроси и каза:
– Ох, уморих се. Яла седни на паралията и да думаме.
– Паралията? – повторих недоумяваща аз. – Защо използваш тая дума?
– Коя дума бе, жена? – кипна отново онзи срещу мен. – Оти си толкова странна? Ако не додеш на тебе си, ще хода да дира помощ. Явно ти има нещо в главата.
– Аз ли съм странна? – викнах и аз накрая. – Аз ли? Аз, дето не знам къде съм? Нито ти кой си? Нито какво искаш от мен? Аз съм била странна! Иди, иди викай помощ, че искам да си ходя!
– Да си ходиииишшш?– провлече той накривил глава. После се плесна по челото и проплака истерично: – Леле, леле божке, закърших го май! Тая жена си затри ума. Кво ще правя сега с четири дечурлига и една кукувица? Майко милааа! Да си ходела иска! – пък после се сети още нещо и се провикна към мен:– Аз ли не знаеш кой съм? И що правиш тука ли не знаеш? Олеле божкеее! Че аз съм мъж ти ма! И това е твоят дом. А е, оттатък у собата са дечурлигата ни. Четири на брой. И тва ли заборави?
И колкото повече тоя човек викаше срещу мен, толкова повече изстиваше кръвта ми. Не че си мислех, че ще ме удари или бие. Уплаших се от това, че ми изглеждаше съвсем искрен и вярваше, че съм жена му и майка на децата му. Луд! Напълно изкуфял и побъркан ме е отвлякъл вярвайки, че съм му съпругата. Страшна работа. Бях го закъсала здравата. Заточена в гората с луд човек и четири деца! Бог да ми е на помощ. А освен това говори с диалект. Явно е някой див селянин от горите, невиждал хора и общество. Кога ли вкъщи ще ме обявят за издирване и ще ме намерят ли въобще някога? Как се постъпва с лудите? Правиш се, че им вярваш. И чакаш да ги надхитриш.
– Е, добре! – обърнах другия лист аз. – Сигурно нещо ми става. Помогни ми да дойда на себе си. Кажи ми кои сме, къде живеем? И имената? Не помня нито как се казваш, нито аз как се казвам, нито децата. Нищо.
Той ме изгледа подозрително и след няколко дълги мига на мислене рече.
– Ела седни тук и да думаме. После отиде до другия край на стаята и донесе от тъмния ъгъл един шарен вълнен шал. За себе си беше взел някаква риза. Заприлича ми на онези, които носеха танцьорите на народни хора. Аз плахо се измъкнах от тъмния ъгъл и запристъпях напред към ниската маса. Той ме пресрещна и заметна раменете ми с шала. После ме прихвана като болна през кръста и ме придружи до едно от трикраките столчета. Цялата изтръпнах от страх, но не казах нищо и седнах пред паницата на масата. Срещу мен гореше печката и газената лампа на ниската маса. И тогава с ужас ме връхлетя още една вълна на потресаващо откритие. Бях облечена с бяла дълга роба, нещо като нощница, с дълбок прорез отпред на гърдите. И си видях тялото през процепа на непознатата дреха. Ужас на ужасите! Аз подскочих от столчето и паницата с попарата се разля на масата. Изпищях и започнах да се дърпам и щипя по тялото. Щипех, дърпах и пищях. Това не бях аз. Това не беше моето тяло. Това беше чуждо тяло. Тежки големи гърди, закръглен ханш, не толкова дълги крака, мускулести и набити бедра и ръце. Боже, Божичке... и явно съм припаднала.
(следва продължение)
за въпроси и заявки ми пишете на лични
© Иванка Цветкива Todos los derechos reservados
Прекрасна идея, чакам продължението!