Из книгата ми "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

       От глава " Петко и Иванка "
  
     Продължение 3...

Иванка коленичи до леглото на мъртвото дете, зарови глава в завивките и примря. Така я намериха жените, дошли да подготвят Мария за погребение. Отмай цяла махала знаеше злата участ на семейството. И нищо не ги изненада, като разбраха за станалото. Тежко беше.
Ружа и жените донесоха корито и Иванка започна да съблича малкото телце. Беше останало само кожа и кости. Тук-там бяха избили и синьо-червени петна от хематомни изливи. Когато трупчето беше вече разсъблечено, Цонка го взе и положи в коритото с топлата вода.
– Ще го умием както си требе – рече тя на Вела. – Дека е сапуно? 
Вела подаде сапуна и двете бръкнаха във водата да търкат детето.
– Малко е връзгрейна водата ма, Ружо! – обади се Вела.
– Е, нема страшно. И без туй детето не усеща веке нищо. Бог да го прости.
– Руже, ти седи тука да поливаш след малко. Да го оплакнем – разпореди се Цона.
Иванка с подкосени крака и отнесена глава отиде да донесе дрешките на малката за ковчега. Добре че зълвата беше взела  Велка у тях. Още като се върнаха от София я пратиха у чиче си Иван. Да не гледа как се мъчи и издъхва сестра ѝ.
В собата при мъртвото дете една от жените изпищя. Иванка подскочи от ужас. Какво сега става? Детето ли изпуснаха? Що ли? От собата жените и двете се разкрещяха. Иванка не разбра какво думаха, но очите ѝ се напълниха със реки от сълзи и тя се втурна в стаята при тях. Като я видяха да влиза, и двете в един глас закрещяха разни идиотщини и Иванка нищо не разбра. Но детето си беше в коритото. Не бяха го изпуснали. А Ружа седеше над него и се втренчваше, сякаш гледа дявола.
– Що викате, бря? – с ревящ и сълзлив глас Иванка се опита да надделее отчаянието си.
– Ма Петковице, ма, детето шавна – различи Иванка едно цяло изречение от цялата надвикваница. Стори ѝ се, че ще полудее всеки момент. Дали не чу, че детето е шавнало? Как така?
– Как така ма, како Цоне? То е умряло ма!!!– проточи жалостен глас Иванка и усети, че пак ще припадне.
– Ма è така тè, ела виж! – не даваше се Цонка. – Детето шава.
– Грейното го съживи, бре! – кресна невярваща на чудото и Вела. Иванка се олюля като пияна, но пристъпи и се хвана за дървеното корито. Вътре лежеше Мария. Неподвижно. Жените бръкнаха във водата и започнаха да масажират крачката и ръцете.
– Живо е. Живо е, мари Иванке. Усещам мускулетата му как играят изпод пръстите ми.
– И аз! И аз усещам. Детето оживя! Богородица ни го връща. Нали носи нейното име.
Иванка стискаше стените на коритото, а пръстите ѝ побеляха от силата, с която стискаше. Стискаше и с вторачен поглед гледаше какво става в коритото. Гледаше и стискаше и за друго не ѝ стигаха силите. Беше като в транс. Жените продължиха да разтриват телцето на Мария. Ружа доливаше топла вода периодично. Иванка загуби представа за време и пространство. Тя все още седеше с втренчен поглед до коритото даже когато Цонка и Вела извадиха Мария от водата и я оповиха в топъл пешкир. Ружа донесе буркан с мас и разтриването продължи. В собата влезе и Петко. Ружа беше изтичала да го викне и да съобщи новината. Той беше се сврял под стълбището на къщата още след като доведе двете жени и там се беше отдал на мълчаливо мъжко страдание. Беше чул виковете и крясъците на жените, но беше помислил, че оплакват малката.
Приближи се до жените и надникна плахо над тях. Те извърнаха глави и го погледнаха с радостна възбуда.
– Живо ви е детето, стопанинооо! Богородица ви го върна. Не му е било писано сега да мре.
– Сигурни ли сте, бре? Как разбрахте?
– Епа нà. Вече дори не е студена. Кръвчицата ѝ заигра. Детето започна да си връща цвета.
– А диша ли? Диша ли?
– Е мое ли да не диша? Диша си. Ма е слабо. Ма ти връви доведи фелдшера. Он ще каже що да се прави.
И на двамата родители съдбата им поднесе само за няколко часа такива противоречиви емоции, че ги омаломощи съвсем. След като се увери, че булката му се събуди и дойде на себе си, той тръгна да вика фелдшера.
Детето оживя. Върна се от оня свят. Дали беше ходила до там, или не, не можа никой да разбере. Но Мария надви смъртта и за Петко и Иванка започна дълго и мъчително ходене по мъките за много години напред. Както беше казал докторът от София, пораженията бяха огромни. От пепелищата на сигурната смърт възкръсна една друга Мария. В началото не можеше нито да ходи, нито да говори. Опасяваха се, че и слухът е безнадеждно засегнат. Не знаеше нито коя е, нито дали е гладна, дали ѝ е студено. Нищо. Жив труп. Петко и Иванка изхарчиха огромни суми от пари и натура по професори и доктори по София. Не жалеха нищо, за да я оправят що-годе. Поне онова, което беше посилно да се възстанови в нейното тяло. Майка ѝ посвети времето и живота си на нея. Учеше я наново как се ходи, как се говори, как да държи лъжицата за хранене. Учеше я да разпознава тате, кака, мама, кака Ружа, кучето, котката, всичко. От паметта ѝ нямаше и помен. От разсъжденията на малкото момиченце не беше останало и следа. Но мама Иванка и татко Петко се радваха на всеки малък напредък от нейното ново развитие. Професорите в София похвалиха грижите, които Иванка полагаше, и бяха искрено изненадани от резултатите, които малката Мария и майка ѝ постигнаха в нейното подобрение. За близо пет години постоянни грижи и упражнения Иванка успя да подобри състоянието на дъщеря си до степен, че я записаха да ходи на училище. Тя отдавна вече ходеше, говореше и можеше сама да се обслужва. Но искаха да я изучат поне да може да чете и пише криво-ляво. И го постигнаха.
Това малко момиченце се пребори заедно със своите родители със смъртта. После порасна. Стана мома. И се омъжи дори. Но това е една друга история. Ще я разкажа после. Сега искам да кажа, че това момиченце е моята майка. И тя живя и доживя да види и внуци дори. Но това е една още по-друга история. И нея ще ви разкажа. Всичко по реда си.

Край на главата. 

   За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични.