20 feb 2025, 6:34

Предпочитание

  Prosa » Relatos
440 4 4
5 мин за четене

ПРЕДПОЧИТАНИЕ ©Дейзи Патън

/ истинска история/

 

Лекарите я предупредиха да не опитва повече, защото е опасно за живота ѝ след като беше пометнала едно след друго седем пъти, влизайки в 13-тата седмица на бремеността..

Двамата съпрузи осъзнаваха риска, осъзнаваха, че възрастта им напредва и решиха да си осиновят момченце. Подадоха всички документи. Одобриха ги и дойде време да изберат дете. В столицата имаха близки и предпочетоха там да посетят дома за изоставени деца.

Минаваха покрай бебешките кошари и очите на бъдещата майка се пълнеха със сълзи.Тези малки същества приличаха на ангелчета...Влязоха във втората зала с по-големите деца. Водеше ги една миловидна и усмихната медицинска сестра. В тази зала децата бяха с учителка като в детска градина. Те вдигаха шум, смееха се и си личеше, че са доволни. Едно момченце се затича към медицинската сестра, застана пред нея и като я гледаше право в очите, попита:

- Татко ще дойде ли днес?

Тя го вдигна на ръце и се отдалечи с него, като му говореше нещо, явно успокоително, защото те видяха усмивката на красивото му личице. Когато се върна при тях, те искаха да я разпитат точно за това момченце. Отидоха в нейния офис и разговорът започна. Разбраха причината за оставянето му в дома, за отличното му здравословно състояние и за бързото му умствено развитие, неотговарящо за четири-годишно дете, което изумяваше работещите там. Решението беше взето. Това ще бъде техният син и няма да сменят името му, защото им харесваше. Минаха три дена, всички документи бяха готови. Осиновяването беше озаконено.

Семейството тръгна с автомобила си към къщи. Тя седна на задната седалка до момченцето и го прегърна силно.

- Какво най-много обичаш, Мартин?

- Сладолед- бързо отговори той - а ти?- детето докосна с пръст рамото на шофиращия, вече настоящ баща.

- И аз обичам сладолед! Я попитай майка си какво обича!

- Не искам. - отговори малкият, откопчил се от прегръдката ѝ и гледайки през прозореца.

Пътуването продължи почти три часа и мина в мълчание. От време на време Мартин искаше да пие вода и все се бръщаше към осиновителя си. Пристигнаха в градчето, спряха пред сградата, където живееха.

Детската стая чакаше, готова за момчето, пълна с всякакви играчки и грееща от чистота!

Мартин я хареса, радостно заподскача и с весело гласче извика :

-Благодаря, татко !

Тя се натъжи, но знаеше историята на детето и беше сигурна, че с времето всичко ще си дойде на мястото.

Мартин порасна голямо момче - възпитан, добър. Обичаше много осиновителите си. Училището му вървеше, но спортът - повече. Тренираше бокс, вече имаше няколко златни медала и родителите му се гордееха с него.

Поискаха го в спортен Интернат и колкото да им беше трудно, и тежко да го пуснат, те се съгласиха. Учителите и треньорът ги убедиха, че той има добро спортно бъдеще.

Минаха две години, откакто Мартин замина. Връщаше се през ваканциите, ако нямаше важни състезания.

В този ден родителите му го очакваха с нетърпение.

Обикновено в 14:00 отваряше вратата и те чуваха „Тук съм! „

Вече минаваше 16:00 ч., него все още го нямаше. Майка му започна да се притеснява, изчака още малко и звънна по телефона на Интерната.

Отговориха ѝ, че би трябвало вече да си е в къщи, тръгнал с автобуса в обичайното време. Мартин имаше желязна дисциплина, ако се налагаше да закъснее, намираше начин да се обади. Тя не знаеше какво да мисли и имаше лошо предчуствие.

................

Мартин слезе от автобуса и тръгна без посока в малкото селце.

Една жена се спря и го загледа, много приличаше на нейния съсед - висок, мускулест и в лицето беше като на негов близнак. За нейна изненада той я попита къде е улицата, която го интересуваше. Тя му отговори, че е точно тази, по която върви. Мартин благодари и се загледа в номерата на къщите.Тази, която търсеше беше на няколко крачки от него. Спря под едно дърво да обмисли още веднъж всичко.

Само след минутa се зададе висок, красив мъж,който вървеше към него. Мартин позна родния си баща и ужасно се развълнува. Когато го приближи, той сподавено рече:

- Здравей.

Мъжът се втренчи в него, смути се и запелтечи:

- Мартине, какво правиш тук, защо си дошъл? Моля те, не ми разваляй семейството. Женен съм, имам двама сина...

- Дошъл съм само да те попитам защо ме е оставила майка ми, след като ме е родила.Това искам да ми кажеш и си тръгвам.

- Мартине, тя не те остави. След като те роди, почина на другия ден. Аз бях млад и не знаех как ще се справя с едно бебе. Оставих те в дом, докато навършиш три години и щях да те взема,но срещнах сегашната си жена. Тя забременя и аз се уплаших от трудностите. Но ти имаш родители. Как научи адреса ми?

- Помниш ли медицинската сестра, на която бях любимец в дома? Аз никога не забравих дните, когато ти идваше да ме видиш и ми носеше сладолед. Веднъж ѝ даде едно листче с адреса си, защото нямало да идваш често в бъдеще Повече не те видях. Сега ми стана ясно защо.Взех листчето тайно от офиса на леличката и помолих едно по-голямо момче да препише съдържанието. После го върнах. Зарекох се, че като порасна ще те намеря.

Мъжът мълчеше.

-Знаеш ли, моите родители са доста по-възрастни от теб. Баща ми е нисичък, слаб човечец, но с голямо сърце. Майка ми е най-грижовната майка на света! Не съм лишен от нищо! Израснах във весело семейство, сред прекрасни хора. Те ми дадоха възпитание и обич. Не зная как ти възпитаваш синовете си, но дано не са страхливци като теб! -каза с усмивка Мартин и

с облекчение се обърна, тръгвайки обратно към автогарата, за да хване автобус за неговия град.

-Тук съм! – чу се гласа му в антрето и родителите му се втурнаха да го посрещнат.

Той се извини за закъснението и за това, че не ги е предупредил.

Каза им, че се е отбил при един приятел.

След вечерята, майка му поднесе неговия любим десерт-сладолед.

Мартин стана, притисна я силно до себе си и през сълзи, които тя не виждаше, защото той стърчеше с една глава над нея каза:

-Мамо, аз вече не искам сладолед. Предпочитам твоята шоколадова торта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Дейзи Патън Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • Поздравления!
    Хубав разказ!
  • Сви и моето сърце...
    Много трогателна история!
  • Хубав разказ - за хората, които имат сърца и за другите - с камък в гърдите. Също така и за едно рано пораснало, мъдро момче.
    Поздрави!
  • Разплака ме, Дейзи!
    Благодаря ти!

Selección del editor

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...