HUG ME AND TELL ME EVERYTHING WILL BE FINE…

Песента ме успокоява. Последните дни ме е обхванало ледено спокойствие. Мисля си „Пристъпът идва отново!“. Не изпитвам страх. Вече не. Просто това ледено спокойствие. Седнала съм в градината и пия ментов чай с мед. Господи, не съм спала с дни. Четири сутринта е. Навън е тъмно. Слаба болка се разпространява във всяка част от тялото ми. Песента свърши. Пуснах я отново. Исках да закусам нещо, но бях твърде слаба, за да стана. Винаги е така преди пристъп. Кучето дойде и ме облиза по крака. Усмихнах му се. Легна до мен. Започна да ръми, но аз не помръднах. Някъде далече се чу грохот на гръмотевица. Силна и ясна. Усетих полъх.Затворих очи. Болката ставаше все по-силна. Изгаряше всичко по пътя си – спомени,чувства, мисли. Всичко, което те крепи и изгражда като същност. Болката яростно напада, аз седя безмълвно, превръщам се в усещане. Усещам лекото треперене на ръцете ми. Опитвам се да ги овладея. Не успявам. Слабото рамене се превръща в силен и пороен дъжд. Силни ръце ме обгръщат. Хващат моите ръце и ги задържат. Чувствам внезапен покой. Усещам топлите му устни по врата си. Изтръпвам както винаги. Продължаваме да седим под поройния дъжд. Прегръща ме. Цялото ми тяло се разтърсва от спазмата. Пожар от болка. БОЛКА! БОЛКА! Дъжд. Силни ръце. Неговите ръце. Уплахата се прокрадва в мен. Страх ме е. Проскимтявам. Той ме взима на ръце и ме слага в скута си. Прегръща ме силно. Целува ме. Аз не мога. Не мога да се движа. Не мога да мисля. Не мога да мисля. Не мога да дишам. Единствено чувствам изгарящата болка, ледения дъжд и неговите ръце и устни. Само това...