Дъждовните капки барабаняха усърдно по предното стъкло на зеления мерцедес. Сивото небе се беше прихлупило и като че ли обещаваше, че пороят ще продължи дълго време. Росен се беше отпуснал на седалката и дишаше дълбоко в опит да се успокои. Преди половин час беше имал среща с мутрите, които се опитваха да отнемат бизнеса му. Като по чудо се беше отървал, с лъжи, че има роднина на висок пост в съдебната власт. Криво му беше, че държавата не защитава гражданите си. Толкова много надежди беше имал след идването на демокрацията, а се оказа, че… всеки трябва да се оправя сам. Да, беше му се разминало, но вероятно скоро щеше пак да има проблеми. Зачуди се дали да не зареже предприемачеството и да се пресели в чужбина, в Германия например. Все някак си щеше да свързва двата края, въпреки че не знаеше езика.

Извади цигара и я запали. Щеше му се да удари едно уиски, но нямаше как, защото беше с колата. Някакво движение отстрани привлече вниманието му. По тротоара вървеше дребничко русокосо момиче. Ученичка, вероятно. Той едва ли щеше да я загледа, ако не беше странното клатушкане. Тя крачеше бавно в дъжда, подпряна на чифт алуминиеви патерици, тип „канадки“. Краката й, обути в елегантни черни ботуши с нисък ток, се тътрузеха по мокрия асфалт, неспособни да стъпят стабилно. Коленете й  се огъваха под тежестта на горната част на тялото. Дългата коса й се беше степала и висеше като парцал на раменете.

Той се зачуди защо тя не е с чадър и миг по-късно се укори за глупостта си – тя нямаше как да държи чадър, понеже ръцете й бяха заети с патериците. Щеше да се намокри до кости, ако вече не се беше намокрила.

Росен се намръщи. Редно беше да помогне, въпреки че беше погълнат от собствените си грижи. Излезе от колата и се провикна:

– Хей, момиче! Да те хвърля донякъде с колата, а?

Тя спря, понамести немощните си крака, сякаш в опит да си осигури допълнителна опора, и погледна през рамо. Беше кръглолика, миловидна.

– Ще съм ви благодарна – отвърна тя и се зае да се обърне. Движенията й бяха мъчително тромави.  – Че в този порой…

Той се приближи и я загледа. Не беше ученичка, определено, вероятно беше на около трийсет години. Ръстът от метър и петдесет го беше заблудил. Коженото й яке и ластичните й дънки бяха подгизнали.

– Ще докарам колата по-наблизо. – В този момент той се почувства неудобно, задето я беше заговорил на „ти“.

Тя кимна и се усмихна. Очите й бяха големи, невинни, теменуженосини.

– О, ще намокря тапицерията! – измърмори тя, докато се подпираше с рамо на отворената врата на мерцедеса.

– Няма проблеми. Влизайте, влизайте!

Тя се засуети, отне и няколко минути да приседне странично на седалката, да прибере патериците в купето и да се извърти напред. Росен изпита неприятно чувство, докато гледаше как тя подхваща краката си един по един и ги премества, сякаш в тях нямаше капчица живот.

Оказа се, че тя живее съвсем наблизо. Росен се представи. Тя също. Казваше се Поля.

Видимо доволна, че е на сухо и че си е намерила транспорт, тя се разприказва:

– Още веднъж благодаря. Вие направо ми спасихте живота, задължена съм ви.  Страх ме беше да не настина, понеже неотдавна изкарах пневмония. Голям късмет извадих с вас. Както съм трудноподвижна, щях цял час да се мъча на дъжда. Вие сте невероятно мил човек. – Красивите й сини очи сияеха.

– Всеки би постъпил така на мое място – отвърна леко смутено Росен.

– Напротив! Нямате представа колко много хора ме подминаха. Но вие ми помогнахте. Е, стигнахме. Пожелавам ви много здраве и късмет. Ох, сега докато се измъкна от колата…

– Да помогна?

– Няма да откажа, че… виждате ме в какво състояние съм. Ох, само проблеми създавам. Та ако може да ме подхванете под мишниците и да ме изправите на крака. Веднъж подпра ли се на патериците, е по-лесно.

Изправянето не му коства почти никакво усилие, понеже тя едва ли тежеше повече от петдесет килограма.

– Сега остава да се преборя и със стълбите и всичко ще е наред.

Росен сбърчи вежди.

– Сградата няма ли асансьор?

– Има, но до площадката на първия етаж стълбите са поне десет.

– Ще ви занеса на ръце, няма проблем.

– Толкова сте мил, чак ми е неудобно… Но няма да ви откажа помощта.

Докато я носеше, Росен  се почувства така, все едно върши нещо много значимо. Тя му се струваше нежна като фея. Приятно беше изживяването, пък и … какво по-хубаво от това да помогнеш на човек нужда!

Нямаше смисъл да я оставя. Нямаше смисъл и да се качват в асансьора. Занесе я по стълбите до третия етаж, където беше апартаментът й.

– О, колко сте силен! Даже не се задъхахте!

– Вие сте съвсем лека, затова, пък и аз тренирам във фитнеса.

– Защо не влезете да ви почерпя едно уиски? Искам да ви се отблагодаря за добрината.

– С удоволствие – отвърна, без да се замисля, Росен.

Апартаментът й беше с позахабени стари мебели, но уютен. Поля се затътри към барчето, като при всяка крачка изпъчваше гърди, вероятно за да може да придаде ускорение на  частично парализираните си долни крайници. Гледката беше плашеща, но в никакъв случай не и грозна. Поля имаше стегнат, добре оформен бюст, който Росен загледа с леко чувство на вина.

– Моля ви, обслужете се сам. Аз… просто не мога. – Тя като че ли беше напът да се разплаче.

Росен скокна и побърза да си налее уиски, а Поля му се усмихна и му благодари, сетне се отправи към банята, за да се и изкъпе и преоблече. Вероятно имаше нужда от помощ, но Росен не се осмели да й предложи помощ.

Тя се появи след около половин час. Беше облечена в размъкната черна фланелка, стигаща почти до коленете. Русите й коси бяха старателно сресани. Голите й крака бяха с добре оформени мускули на прасците и бедрата.   

Росен услужливо й сипа два пръста уиски, сетне двамата се настаниха един срещу друг. Побъбриха си за незначителни неща. Той избягваше да поглежда изпружените й напред крака, които от време се разтрисаха от конвулсии.  

– Да, знам, отвратителна съм – измърмори тя. – Но просто не мога да си контролирам мускулите. Съжалявам.

– Не, не, няма такова нещо. Но признавам, че съм смутен от факта, че млада жена като вас има здравословни проблеми.

– Е, никой не е застрахован. Пък и аз не съм млада, на трийсет и три съм. Вие с какво се занимавате? Аз преди работех в рекламна агенция.

– Строителен предприемач съм.

– О, сигурно сте много зает човек.

– Има работа, не мога да се оплача.

– Мечтая си да тръгна на работа, че сама вкъщи се побърквам, но виждате, няма как… никой не желае такива служителки.

Стъпалата й се размърдаха като от нервен тик и застинаха. Бяха съвсем малки. Поля със сигурност беше от жените, които трудно си намират обувки и понякога им се налага да носят детски.

На Росен му се прииска да я прегърне, да я притисне към себе си и да я успокои с мили думи. Потискаше се от факта, че прекрасните й сини очи са тъжни.

Тя се позамисли, отметна косите си назад с нервен жест и каза:

– Ако бях здрава, щях да се опитам да ви съблазня. Вие сте красив и имате добро сърце.

Росен се изчерви.

Тя се усмихна и добави:

– Явно дори и сега не съм ви безразлична, което ме ласкае. Всяка жена иска да е харесвана…

Той не можа да се сдържи. Хвърли се инстинктивно към нея и я прегърна. Впи устните си в нейните. Тя се заизвива, опита се да го отблъсне.

– Недей! Не сега! Сега не мога!

Той се отдръпна, объркан и засрамен.

– Извинявай! Просто…

– Не си виновен. Аз постъпих глупаво и егоистично, като те провокирах. Ама че гадна ситуация. Не че не те желая, просото… нямам… нямам добра чувствителност от кръста надолу… и ако проникнеш в мен… ще ме нараниш. Разбираш ли, няма как…

Чувайки тези думи, той изпита още по-силни чувства към нея. Идеше му да я обсипе с ласки. Представяше си различни други начини за постигане на интимност. Главата му се замая от вълнение.

– Съжалявам – простена той.

– Тичай в банята и освободи напрежението! После си върви! Когато оздравея, ако оздравея, ще се видим отново. Хайде!

Той отиде в банята и освободи напрежението.  Когато се върна, можеше да мисли сравнително нормално.

– Какво ти се е случило? Какво казват лекарите?

Тя въздъхна тежко. Взе бутилката уиски и отпи направо от нея. Коленете й се присвиха спазматично няколко пъти.

– Имах приятел. Богат. Е, не много богат, но въртеше един хотел, и май с търговия на кокаин се занимаваше. Сдоби се, поради глупост, с опасни врагове. И в крайна сметка аз го отнесох. За да му отмъстят, сториха зло на мен. Че как иначе, той винаги ходеше с бодигарди. Една вечер, докато слизах от колата, един тип с маска на лицето ме удари с бухалка. Счупи ми гръбнака. Три прешлена на сол. Нямаш представа колко болеше… Пак добре, че не се парализирах напълно. А въпросният мой приятел си би камшика, когато разбра, че няма да мога да ходя без патерици. Мразя го! Виж, виж това! – Тя се обърна с гръб към него и вдигна фланелката. Над кръста й имаше жестоки белези от хирургически намеси.

– Ще се оправиш – каза Росен и я загледа с обожание.

– Да, със сигурност. Но има един дребен проблем, съвсем дребен, направо нищожен. Ха-ха. За следващата операция са нужни петдесет хиляди долара. Мамка му! Няма как да намеря толкова пари! А сега се разкарай! Искам да съм сама. Махай се!  

Росен понечи да каже нещо, но се отказа. В този момент му се искаше да убие човека, причинил страдания на Поля. Изстреля се като тапа навън. Час по-късно изтегли от банката петдесет хиляди долара и ги даде на пострадалата.  На практика се лиши от оборотни средства и обрече бизнеса си на бавно, но сигурно разпадане. След като си поплака, тя се закле, че ще върне всичко до последния цент.

***

Оперираха Поля след една седмица. Операцията беше успешна, но се налагаше поставяне в гипсово корито. Огромната обездвижваща превръзка започваше от средата на прасците и стигаше до подмишниците. Очарователното миньонче щеше да е на легло поне три месеца и щеше да се нуждае от постоянни грижи.

Росен се радваше, че е помогнал. Радваше се и че всеки ден може да общува с прикованата си към леглото любима. Той поемаше цялата вечерна работа, а за дневната беше ангажирал болногледачка. Поля беше доволна, приемаше геройски неудобствата от постоянното лежане. И се държеше изключително мило с човека, който й беше дал шанс за нормален живот.

На Росен не му трябваше друго, освен да може да си бъбри с нея и да гледа, гали и целува милото й лице. Обичаше също така да разтрива нежните й рамене и малките крачета, които вече не трепереха и които вероятно скоро щяха да могат да стъпват стабилно. Понякога той заспиваше, опрял глава върху покритите й с дебел слой гипс гърди, и сънуваше прекрасни сънища.

***

В един хубав летен ден Поля беше извадена от гипсовото корито и рехабилитатори започнаха да я раздвижват. Тя сияеше от щастие, въпреки че все още не можеше да се придвижва без патерици.

Росен също беше щастлив, защото скоро щеше да я види напълно здрава. Мислеше главно за любов и не се впрягаше особено от факта, че фирмата му е зле финансово и че закъснява с редица плащания.

Една вечер той влезе в апартамента й с букет цветя в ръка. Идеята ме беше да отпразнуват окончателното захвърляне на патериците.

Поля си беше изнесла багажа. На нощното шкафче лежеше плик, в който имаше сто хиляди долара, на пачки по стотачки, и сгънат на две лист. На листа пишеше:

„Връщам ти заема с прилична лихва. Надявам се, че ще успееш да стабилизираш бизнеса си. Благодаря за помощта и за жертвите, които направи за мен. Никога няма да забравя добрината ти. Не ме търси, аз не съм за теб. Намери си свястна жена. Аз прелъстих много богат мъж, затова успях да ти върна заема. Той ме обожава и защитава, плюс това е кротък, така че ще съм сравнително щастлива с него. Моля те, разбери ме и не ми се сърди, и продължи напред, без да униваш. Ще добавя нещо, което първоначално не смятах да споменавам. Ти си навлече опасен враг, поради факта че беше близък с мен, и поради факта, че аз оздравях. С други думи казано, щяха да те убият, ако не се бях махнала. Сега си в безопасност, което за мен е най-важното. Сбогом, добри приятелю!“