Обичаше го... Пламенно и страстно... До червено... До невъзможност. Отдадена единствено и само на очите му. Всичко, което той казваше, което той правеше, бе най-прекрасното в съществуването ù. Онова нещо, което я изпълваше с енергия, със стремежи, с мечти, със звезди, беше той, неговото съществуване. Бе толкова хубаво и толкова плашещо. А тя – Стела, за първи път в живота си се чувстваше красива и желана. Боби е омаен чаровник, шептяха приятелките ù. Внимавай, момиче, загубваш ориентация. Не, не и не. Искаше да загуби себе си. Губеше себе си, всеки път, близо до него. А прегръдките му – низ от страстни случвания. Светлинни удари в дълбокото ù. Пясък, изтичащ между пръстите ù, в който искаше да зарови поглед и да открие само неговата топлина. Обичаше до лудост. И ù харесваше. Работеше до късно. Ставаше рано. Оставаха нощите им. Нощи, изпълнени със страст, с копнеж и тъмно реещо се очакване. Прегръдки, попиващи душата ù, целувки, изпиващи горчивото по връхчетата на устните ù, шепот, влив ...