Преписаните решения

Лудориите не ми пречеха да съм отличен ученик. Още докато бях в отделенията, брат ми ме беше научил, че когато седна да уча, не трябва да мисля за нищо друго, а да се концентрирам само върху това, което чета, или решавам. Ако разбера, че не мога повече да чета така, по-добре да оставя учебника и да се разведря с нещо по- приятно, което ми хареса.

“Разбира се, това разведряване, трябва да бъде с мярка!”, допълни той. Колко е хубаво да имаш по голям и то умен брат.

Многократно се опитвах да науча и моите приятели да правят същото, но нямаше голям ефект. Нерядко, когато сядаха да четат, погледът им шареше по страниците, а те си мислеха за съвсем други неща. Естествено, резултатът беше обезсърчителен. Затова в края на сроковете трябваше с кавги да ги накарам да четат или внимателно да слушат това, което им обяснявам. Особено ме затрудняваха Шилото, Туню, Салавата, Тендата(най-добрият футболист), Османа и разбира се на първо място Гуню от Градина.

Спомням си за един случай, когато бяхме в десети клас. Всички изброени по-горе юнаци бяха в друга паралелка и на следващия ден щяха да имат класно по математика. В същия час и нашият клас имаше математика, но без класно. Казах им да се съберем след обяд и да порешаваме задачи. Те обаче решиха, че времето е много хубаво и вместо да сме се завирали по къщите като къртици, много по-здравословно щяло да бъде да отидем на игрището и да поиграем футбол. Задачите щели сме да решаваме после. Но когато “послето” дойде, те вече бяха изморени и гладни и се разпръснаха.

На тях математика им преподаваше Рижков, белогвардеец, който беше страхотен математик. Беше ми учител в осми и девети клас и винаги за домашно ми даваше трудни задачи, различни от тези на останалите, като ми обядни защо го прави И досега съм му благодарен.

На нашия клас преподаваше Руска Вълчева, първа братовчедка на Христо Вълчев (Ицо Пъдпъдъка), известен сега като писателя Петър Христозов.  Това й беше първата година като учителка -  беше дошла направо от университета. Освен млада и много добра математичка, беше приветлива и отгоре на всичко, истинска красавица. Даже по-големите ученици не само се заглеждаха в нея, но и въздишаха със замъглени погледи, за което в никакъв случай не мога да ги упрекна.

Поради провала на подготовката, сутринта, преди да започнат занятията, събрах тайфата и разработихме план, съгласно който те трябваше да хвърлят през прозореца лист с условията на задачите, аз да ги реша и по същия начин ще им върна решенията. Изрично ги предупредих да не преписват дословно, а тук-таме да направят умишлени грешки.

Причаках Вълчева на вратата и я помолих да ме освободи, защото имам “много важна” работа. Аз й бях безспорен фаворит и естествено, тя каза, че съм свободен като допълни, че няма да ми пише отсъствие. Излязох на двора и зачаках под отворения прозорец на стаятана моите авери(беше на първия етаж), до който седеше Тендата. Скоро в краката ми тупна топче от смачкана хартия. Взех го и изтичах в стола. Разгънах листа, видях условията на задачите и веднага ги реших, като използвах индиго, за да се получат три екземпляра. Върнах се обратно и махнах на Тендата, че съм готов. След малко и той ми направи знак и аз му прехвърлих сгънатите листа с решенията. Всичко премина без каквито и да било издънки. По време на междучасието разбрах, че и шестимата от “нашите хора” успели да препишат

Казах им, че след обяд трябва обезателно да се съберем и да им обясня подробно самите решения - за всеки случай. Значи още тогава съм имал някакви, макар и неосъзнати  понятия от теория на риска, която след много години изучавах много сериозно. Това го казвам само за да потвърдя колко съм скромен.

Така или иначе, но усилията ми да им разясня решенията останаха напразни. За тях въпросът с математиката вече бил решен и нямало абсолютно никакъв смисъл “да си губим времето” с излишни неща. Колко съвременно младежко мислене са имали още тогава моите приятели и колко смотан в това отношение съм бил аз самия? Ето ви и самокритика.

По време на следващия час по математика Рижков  казал, че такова нещо му се случва за пръв път в неговата многогодишна практика. Почти половината от класа имали двойка на класното, другите тройки, три четворки , едно пет минус и шест пълни шестици. Оказа се, че моите юнаци не направили абсолютно никаква грешка и дословно преписали решенията, така както ги получили.

“Сега, за да разберат другите как трябва да се решават подобни задачи и то по много оригинален начин, на черната задача да излезе Вълю Тенев, който ще ви даде подробни разяснения.”, казал учителят,  вдигнал Шилото и му подал тебешира.

Естествено, не само подробни, но не последвали и най-елементарни разяснения. Така Рижков превъртял и шестимата, след което им завъртял по една единица.

Този път обаче нямаше предателство, защото никой освен моите хора не знаеше истината. А в това отношение те бяха железни. Викаха ги в учителската стая, разпитваха ги, но те хорово отговаряли, че не са преписвали, че сами са си решили задачите , но после толкова много се смутили и объркали, че когато застанали на черната дъска, забравили решенията. Въпреки усилията на директора да установи истината, те, както е описано в едно известно стихотворение, не отронили „ни вопъл ни стон” и издържали като героя в стихотворението Антон.

Естествено, Вълчева веднага вдяна каква е работата и в голямото междучасие, когато всички тичат да излизат на двора, ми направи знак да остана в стаята.

“Как можа да направиш тази глупост? Можеше да си провалиш всичко, да оставим това, че и мен можеха да накажат. Имам ти такова голямо доверие, толкова държа на теб, ти си ми гордостта, ти..., а виж какви ги вършиш!”

“Прощавай (с нея бях на ти), не мислех, че така ще се получи. Но иначе приятелите ми щяха да имат двойки за срока.”, опитах се да оправдая постъпката си.

“ Видях решенията ти. Ти не разбираш ли, те са нестандартни и едва ли някой друг ученик от гимназията би се сетил за подобни варианти. От една страна се гордея с теб, а от друга, едва не умрях от страх.”

Какво можех да й кажа. Само й стиснах ръката за благодарност.

Рижков също, щом ме срещна по коридора, ме хвана за ръката, отведе ме встрани и ме попита на руски:

“Това беше твоя работа, нали? Не се страхувай, няма да те издам, но не си заслужаваше да си слагаш главата  в торбата заради тези пройдохи.”

“Много съм ви благодарен, но мога ли все пак да ви помоля да ги препитате след две седмици? Ще направя всичко възможно да ги подготвя.”, примолих се аз.

“Браво! Това е много рицарско, много ми харесва и приемам предложението. Ако трябва, и аз съм съгласен да участвам в подготовката.”, отговори той съвсем сериозно.

“Благодаря ви, но нали разбирате, след тази случка момчетата ще се смущават от вас. Ще опитаме сами да се справим.”

“Много ще се радвам ако успееш. Наслука!”, каза той и си тръгна.

Този път имаше жестоко затягане на дисциплината. Предупредих юнаците, че ако не са прилежни по време на нашите занятия, сами ще са си виновни и че лично ще съобщя на бащите им какви пройдохи са наистина и защо ще повтарят класа.

Дали споменаването на бащите им и напомняне за опасността от повтаряне, но в интерес на истината, момчетата, които иначе не бяха глупави, се мобилизираха докрай и наистина след две седмици в бележниците им цъфнаха красиви четворки по математика – алгебра и геометрия и то заслужени.

Рижков, разбира се, разказал всичко на Вълчева под клетва, че няма да казва на никого за това.

Тя обаче още следващото междучасие дойде при мен и само дето не ме разцелува пред всички. Когато останахме сами каза:

“Браво, чух много хубави работи за теб. Много се гордея.”

“Доверие за доверие.”, успях да изтърся съвсем не на място тази простотия.

“Ти наистина си голямо момче.”, малко смутено каза тя и неочаквано за крехката й фигура, силно стисна ръката ми.