31 oct 2023, 6:28

Преселникът 

  Prosa » Relatos
399 0 2
21 мин за четене

      Метнал сако на рамо, с разкопчана до широката му гръд риза, Марин вървеше по прашния път през липака. След половин годишния си престой в мръсната и душна килия на околийския зандан, сега с удоволствие вдишваше аромата на нацъфтелият липов цвят. От това му ставаше леко на душата. Когато излезе от гората и вятърът се заигра с черния му перчем, той се спря. Пред него беше равната добруджанска земя. Нивите приличаха на разлюляно море, по чиято повърхност една след друга се гонеха зелени вълни. Марин погледна назад, после пак напред. По пътя нямаше жива душа. Издигналото се високо слънце подсказваше, че вече е пладне. Той се поколеба малко. После нагази в житото на нивата до пътя и се запъти към стърчащата недалеч могила. Мина от страната й където имаше лека сянка. Постла сакото на избуялата трева, легна по гръб на него, сплете ръце зад тила и се загледа над разлюляното зелено море. Някъде там, зад неговият хоризонт е Дунав, влачещ бавно своите води. Недалеч от него е река Черна, разсичаща на две голямата долина по пътя си към неговата делта. Шест големи извора дават нейното начало. От многото по - малки по течението й, тя черпи своята сила. Земя богата, вода в изобилие. В близките ръкави на Дунав припляскат големи шарани и сомове. Място определено от Бога за неговите деди - горки бежанци. На него те построили селото си Черна, което име преди това дали на реката, заради черните й води след порой. Райска градина, в която живееха щастливо и техните наследници. Но съдбата завидя на щастието им и ги нарочи да изживеят, като техните отци, кошмара на преселението.

      В навечерието на 1940 година, като многото заможни селяни, семейството на Марин построи новата си къща. Тогава се разгоря и огънят на световната война. Искри от него достигнаха до тяхното село. Бирниците обикаляха често със списъци за допълнителни данъци. Нищожно зло спрямо това, което предстоеше да се случи.

      Глашатаят доста време дра гласа си пред няколкото селяни пред него, но чак когато удариха камбаните на черквата се събра цялото село. Тогава пред всички, кметът прочете подписаното споразумение в Крайова. Южна Добруджа се връща на България. Щом влезе в сила споразумението, всички българи се задължават веднага да напуснат Северна Добруджа.

      Беше октомври. Идваше зима. Трябваше да напуснат създадената от тях с труд и пот райска градина. Нямаше обратен път.

      Баща му Димитър беше едър здравеняк със сини очи, рус перчем и избухлив нрав. Заради тези си качества съселяните му бяха прибавили към името му Мощ Велико - мощен и велик.

      Беше късно вечерта, когато той се прибра в къщи. Миришеше на вино. Седна на стола си край наредената за вечеря маса. Стисна ръце в юмрук и с все сила удари по нея. Чиниите подскочиха. Каната с вино се катурна и разля.

      - Радо! - обърна се той към жена си. - Ти разбираш ли какво става? А?

      - Да, Димитре! - отговори тихо тя.

      - Ей туй, това всичкото, дето сме направили в туй село, отива на вятъра, мамка му!

      - Да, Димитре! - съгласи се пак Рада.

      След неговото влизане, тя и тримата му сина стояха прави и чакаха какво ще каже той. След като изля гнева си върху масата и се успокои малко, Мощ Велико Димитър започна да дава на всеки задачата за утрешният ден:

      - Павле!

      - Да, татко! - чинно отговори големият му син.

      - Утре, ти, ще караш едната каруца, аз другата. При тебе ще седне чина ти Стояна с едно от децата си. Чак като започне товаренето на шлеповете, тя ще си отиде при своите.

      - Добре, татко! - отговори Павел.

      - Димитре! - обърна се Мощ Велико Димитър към средния си син. - Ти, с братовчед си Петко подкарвате нашите говеда, техните и едното стадо овце от горните кошари към Бесарабия. Ще ги закарате в Тараклия при Иван Джамбаза. той по - нататък ще им бере гайлето. Ще вземете кобилата с кончето й. С тях ще отидете, с тях ще се върнете. Тогава ще успеете да настигнете нашия Марин. На него поверявам другото стадо овце да го докара до Тутракан. Там ще е сборния пункт на всички!

       Марин го погледна с питащи очи. За да го успокои, Мощ Велико Димитър добави:

      - Всички стада добитък ще бъдат превозени до отсрещния бряг със специални шлепове. От там, на собствен ход ще отидат до сборният пункт в Тутракан. Така, че стягай се, да може нашето стадо да върви по - напред. Което е по - напред, за него има повече паша и чиста вода. Сега сядайте да вечеряме за последно в нашата къща, на нашата маса, с нашата  храна!

      Огласян от плач на деца, кудкудякането на кокошки, квичене на прасенца и виковете на изнервени бащи, керванът приближи пристана. Закотвени там го очакваха наредени шлеповете,

      Товаренето започна. Първите, които се качиха, заеха добрите места. След тях другите бяха осъдени на още несполуки. По - плашливите коне, при полюшването на шлепа се изправяха и цвилеха. Стопаните им с мъка ги успокояваха. Един впряг потегли сам. Никой не успя да го спре. Тихите води на Дунав го погълнаха.

      Натоварени, шлеповете се отделиха от брега и заплуваха един зад друг. Когато стигнаха средата на реката, се чу пушечен залп. Всички приклекнаха по палубите, страхувайки се да не стрелят по тях. Не! това беше пушечно ,,Сбогом!" от доскорошните им съотечественици.

      Марин караше стадото по пътя, когато видя в далечината, покрай другите стада, да препускат двама конници с три коня. Когато доближиха, в тях позна брат си Димитър и братовчед си Петко. Широко усмихнат и с радост в очите той ги посрещна с думите:

       - Какво става, бате? Идете ли?

       - Идем, батьовото и кон сме взели за тебе, че още доста път ни чака!

       Седем дена шлеповете пренасяха своя товар. След още седем дни, в ранното ноемврийско утро, към заскрежения от слана лагер, се приближиха стадата добитък. Марин за първи път видя баща си усмихнат, когато ги посрещаше:

        - Айде, бе! - с отворени ръце подвикна той. - Най после се събрахме. Утре потегляме за селото, за което сме разпределени. Не е близо, ни далеч!

        Марин тревожно погледна майка си. Тя със съвсем лека усмивка и примигване на очи му даде знак. Той разбра. С Ангелининият род ще са в един керван.

        След още една безсънна нощ край чергарските огньове, керванът предвождан от Мощ Велико Димитър приближи село Кьосе. На пръв поглед изглеждаше пусто. Само по тук - там мърдащите перденца на прозорците се разбираше, че са наблюдавани. В центъра на селото ги чакаше кметът със заместника си. Той очакваше да види смирени и уплашени хорица изгонени от родния им край. Когато първата каруца предвождаща кервана спря и от нея слезе снажен мъжага със син поглед под русия перчем, пронизващ събеседника срещу него, той се смути и доста уплашен поздрави:

       - Добре сте дошли! - и протегна ръка към снажния мъжага.

       Мощ Велико Димитър сви още повече вежди и с обида в гласа отвърна:

       - Ако бяхме добре дошли, щеше да ни посрещнете накрая на селото! Не ние да се чудим в туй село ли ще живеем или не?

       Кметът още повече се обърка и без да сваля протегнатата си ръка се представи:

       - Стоян... Стоян Косев съм аз... Заместникът ми е Фильо Йорданов.

       - Аз съм Димитър Великов от село Черна Тулчанско! - протегна ръка най - после Мощ Велико Димитър.

       - А, значи, Димитър? Добре сте дошли, Димитре!- стисна ръката му кметът докато Мощ Велико Димитър не е дръпна.

       - Тия хора, кмете, виждаш ли ги там? - посочи той към кервана. - Не са спали като хора един месец. Затова да не се бавим и да се представяме кой кой е, а да започнем огледа на къщите!

       Кметът леко пребледня усещайки реакцията на човека пред него, след като види къщите, които не бяха къщи. Когато си заминаваха куцовласите / власи изселени от Гърция и заселени в селото/ за Румъния, единствено, което не взеха със себе си бяха плетениците и кирпича.

       Няколко представители на родовете, водени от кмета и заместника му, тръгнаха за оглед на първата къща. Каква беше изненадата за преселниците, когато застанаха до оградата на нейния двор. Пред тях стоеше призрак. Замазката на кирпича беше паднала, а на местата на вратите и прозорците зееха дупки. Пръв се окопити Мощ Велико Димитър:

      - А, бе ей! Вие подигравате ли се с нас? - разгневен попита той хващайки кмета за ръката над лакъта.

      - Не, Димитре! Това е положението! - съвсем тихо отговори кметът.

      - Другите къщи пак ли са такива? Къде се намират?

      - Такива са, Димитре! Пръснати са из селото.

      - А, бе кмете, утре сняг ще завали! Обещаха ни когато тръгвахме, че ще получим същото, като това, което оставяме! Сега какво ще правим? - пускайки най - после ръката му запита Мощ велико Димитър.

      - Ще помагаме с каквото можем, Димитре! - опита се да успокои нещата кметът.

      - То всичко е ясно! Аз вземам тая съборетина! Има ли някой против? - Обърна се Мощ Велико Димитър към съселяните си.

      - Нямаме! - дружно отговориха те.

      - Тогава отивайте да покажат и на вас срутените коптори! Защото това не са къщи.

      Трагедията стана още по - голяма, когато цялото семейство застана пред новия си дом. Жена му смъкна от главата си шала забрадка, стисна го с две ръце пред устата за да не извика и заплака нареждайки:

      - Боже, Боже, какво дочаках да ми дойде до главата!

      - Това е положението, Радо! - като е прегърна през рамо се опита да е утеши Мощ Велико Димитър.

      Марин и братята му стояха зад тях, също шокирани от гледката. След като баща му се отдръпна, те е наобиколиха. Марин пръв е прегърна говорейки й:

      - Успокой се, мамо! Ще се справим с трудностите! Виж какви здрави и силни синове имаш!

      - Хайде сега успокойте се всички! - чу се гласа на баща му. - Дайте да направим нещо, че скоро ще мръкне! Не ми се спи пак на открито в тоя студ. Чунким вътре ще е по - топло, ама като има покрив сутринта няма да ни е осланила сланата.

      До вечерта изчистиха две стаи. За врати и прозорци сложиха черги.

      Зимата скоро настъпи. Освен кучешкия студ, остро се почувства необходимостта от храна за хора и добитък. Добре, че се намериха добри хора и от другите села, които помагаха кой с каквото може. Дните се нижеха по ръба на мизерията докато се запролети. Тогава раздадоха полагащите им се земи и всички започнаха усилена работа по къра.

      След първата реколта от земите, в семейството на Мощ Велико Димитър настъпиха промени. Задоми се големият му син. За кратко време след него се задоми и средният му син. Следвайки примера на батко си Павел и Димитър се отдели от семейството. Но огънят на войната бушуваше със страшна сила и той изгоря в неговите пламъци. Беше изпратен на фронта някъде в Македония, откъдето никога не се върна. Какво се бе случило? Нито вест, нито кост се получи!

      От преживяното с преселението и от загубата на сина си Димитър, Рада заболя и почина точно когато войната свърши. Мощ Велико Димитър се пропи. За пропиления си живот той хвърляше цялата си злоба върху плещите на Марин. Лошото му отношение се подсилваше и от това, че Марин трябваше да отиде войник. Нямаше кой да се грижи за къщната и кърската работа. Една привечер, прибирайки се пиян, баща му го извика:

     - Марине, ела веднага тука!

     Марин хвърли метлата, с която помиташе двора и се отзова на бащиния повик. Когато застана пред него, очакваше поредната лоша дума или да посегне да го удари. Това не се случи. Баща му се усмихваше. Сложи ръка на рамото му и каза:

      - Така не можем да живеем ние с тебе, Марине! Не можем! Скоро ще отидеш войник, а в тая къща някой трябва да шета. Време е да се задомиш!

     Марин понечи да каже нещо, но баща му го спря:

     - Чакай! Не бързай! Преди да почине, майка ти ми сподели нещо. Затова утре съм уредил да идат сватове у бай ти Йордана Мокрия и да му поискат Ангелина за булка.

     - Сполай ти, татко! - Марин хвана с две ръце бащината ръка и е целуна.

     Сватбата беше скромна. След нея времето много бързо отлетя и докато младите се нарадват един на друг, Марин замина войник.

     Дните в казармата се нижеха монотонно до деня, в който от отпуск се върна негов земляк и му донесе лошата вест. Баща му се е разболял и легнал на легло. Цялата работа е легнала върху крехките рамене на Ангелина. С голямо нетърпение Марин дочака края на службата. Без да се бави се прибра веднага при изнемогващата си съпруга. Още на другия ден се захвана здраво за работа. Здравословното състояние на баща му се влошаваше всеки следващ ден. Два дена преди Коледа той си отиде от белия свят. Павел не дойде на погребението на баща си, обиден, че къщата или кирпиченият коптор, както баща му е наричаше, беше завещана на Марин.

     След лошото идва доброто! Не мина година и на Марин се роди първата рожба - момченце. Кръстиха го с името на баща му Димитър. След него се роди момиченце. Кръстиха е на майка му Рада. След Рада на бял свят се появи Пенка. С прави кестеняви коси, топли кафяви очи, бяло лице и леко издути румени бузки. Тя стана любимката на Марин. Не затова, че бе най - малка, а затова, че проявяваше най - открито обичта си към него. Щом тропнеше външната вратичка, Пенка първа тичаше да го посрещне. Тогава той е вземаше в своята прегръдка, а тя нежно обвиваше врата му с пухкавите си ръчички.

      На порасналото семейство кирпиченият коптор, наречен къща, не предлагаше уют. Затова Марин реши, че трябва да построи нова. Най - трудното за строежа на една къща в тия времена беше дървеният материал. Въпреки, че годините минаваха, местните продължаваха да не гледат с добро око на преселниците, а горският беше местен. Освен за дърва, той ги тормозеше и с позволителното за дървения материал. Обещаваше докато го черпеха в кръчмата, после забравяше обещанието. Тия обещания омръзнаха на Марин. Като много други, захванали се за строеж, той реши да използва прикритието на нощта. Заедно с шурея си Иван една нощ отидоха в гората. Намериха предварително белязаното дърво и го отсякоха. Явно някой завистник бе обадил на горския. На другата вечер, когато натоварената каруца приближи края на селото, от храсталака до пътя изскочиха двама души.

      - Стой! - извика единият с вдигната ръка и пушка на рамо.

      Марин дръпна юздите на конете, но щом позна кой е отпред, на свой ред викна:

      - Бягай от там, че ако пусна юздите, ще ти кажа едно стой!

      - Слезте веднага от каруцата! - обади се втория, в чийто силует на бледата луна Марин позна кмета.

      - Иване, какво ще правим? - попита тихо шурея си Марин.

      - Нищо! - отвърна той. - Ще слезем!

      Докато слизаха от каруцата, горският свали пушката от рамо и е насочи към тях. След като слязоха, те застанаха срещу спрелите ги.

      - Сега какво да ви правим? - пръв наруши мълчанието кметът.

      - Какво да ни правите ли? - отвърна му Марин с въпрос. Събрал съм всичкия материал за къщата. Останала ми е главната греда. Ей тоя, с пушката, виждаш ли го? Изпил ми е ракия най - малко за десет надника на майстора. Докато пиеше ракията обещаваше, че ще даде позволително, на другия ден никакъв го няма. Майсторите идват в понеделник. Аз какво да правя?

        - Не може така! Позволително трябва да има! - отвърна му кметът.

        Всичко можеше да мине по друг начин, ако горският не бе подразнил Марин.

        - Какви ракии, бе Марине? Аз не помня такова нещо!

        - Така ли? Не помниш? Всички дето са били в кръчмата ще ти кажат, че си лъжец!

        - Ще кажат ли? Не е сигурно! - отговори подигравателно горският.

        - Значи казваш, че няма такова нещо? - с гняв в гласа и просветнали очи на лунната светлина го попита Марин.

        - Няма! Ще плащаш глоба плюс стойността на отсеченото дърво, а позволително ще ти дам когато аз реша!

        Не знаещ какво ще последва, горският стоеше спокоен. Само шуреят на Марин разбра по интонацията на гласа му, че в него се е разбушувала кръвта на Мощ Велико Димитър.

        С един замах Марин хвана цевта на пушката, отмести я в страни и нанесе такъв силен удар в лицето на горския, че го накара да падне на земята. После го изрита с все сила в задника псувайки. Пушката остана в ръцете му. Когато се обърна, кметът вдигна ръце, мислейки, че ще го застреля. Шуреят му Иван застана пред кмета чудейки се какво ще последва. Но всичко си дойде на мястото. Марин спокойно подаде пушката и тихо каза:

        - Не се плаши кмете! Ето ти пушката! Но знай, това говедо ще ми плати за ракиите и ядовете! Дървото ще си го откарам у нас! Аз къщата ще е направя!

        - Добре, добре, Марине! Тъй да бъде! - вземайки с треперещи ръце пушката отвърна кметът.

        Още на другият ден дойде призовка от съда за Марин. Горският излезе прав. От свидетелите, които призова Марин, половината се разболяха, другите не се явиха. Съдът се произнесе: ,,За кражба на дървен материал и побой на служебно лице - шест месеца затвор!"

         И ето сега, излежал присъдата, Марин лежеше на могилата и се любуваше на свободата и красивата гледка. В далечината, каруца теглена от два коня, вдигаше пушилка по пътя. Марин скочи, грабна сакото и се затича през житото към пътя. Каруцата приближи. На нея седеше млад мъж, чийто дълги коси вятърът вееше назад. Марин го позна. Това беше Митьо Суровия, пръв негов братовчед. Митьо също го позна. Той дръпна юздите на конете и спря каруцата до него, покривайки го с облак прах.

        - Бат Марине, какво правиш тука? - учуден попита Митьо.

        - Вече ме пуснаха от зандана и се прибирам, Мите! - отговори му Марин.

        - Хайде качвай се! Какво чакаш още? - подкани го Суровия.

        Марин се качи и седна до него. Двамата си стиснаха ръцете. Митьо отпусна юздите и конете потеглиха в тръс.

        - Е? - пръв заговори Марин. - Какво става? Доста време никакъв хабер не съм получил и никой не е идвал при мене. Само шуреят Иван дойде в началото един път. Приказваше ми общи приказки и от всичкото разбрах, че скри нещо от мене.

         - Бат, Марине, ще ти кажа как стоят нещата, ама искам да ги приемеш по - спокойно.

          - Дума няма, Мите!

          - Тебе като те прибраха в зандана, не мина много време и буля Ангелина се поболя. Лежеше в къщи. Скоро е взеха в болницата в града. Казват нещо бъбреците й не били добре. Знаеш ли? Докторска работа! Децата живи да ги оплачеш. Братовчедите искахме да ги вземем при нас, но сина ти Димитър не дава. Мяза си на нашият род. Вика: ,,Докато не дойде тате, ние не мърдаме от тука. Ще пазим къщата и материала!" Добре, че е Диана, на вуйчо им Иван. Всяка вечер минава край тях да им остави хляб и нещо за ядене. Останалите са се озверили с тия земи и туй ТКЗС. А и как да отидат да помагат на човек противопоставил се на ,,народната власт". Конфискуваха ти каруцата и конете за да се платели глобите. Остана онуй старото магаре. Ходи боща из село. Като стигнем, бат Марине, ще минем край нас. Ще ти дам брашно, нещо за ядене и една коза дето мислех да я продавам. Като се прибереш у вас да умесиш хляб на децата и мляко да им издоиш.

           Марин слушаше замислен. В гърдите му беше застанала буца, която не можеше да преглътне. Той извади цигари тип ,,Качак" в малка кутийка и посегна да почерпи Суровия.

           - Не, бат Марине! Не ща от твоите! Ето тия са по - хубави!

           На свой ред той предложи кутия с цигари. Двамата запалиха. След първата глътка дълбоко поет дим, Марин най - после проговори:

          - Да бъде така както казваш, Мите!

         Голям черен облак закри слънцето. Задуха вятър. Заваля. Едри капки дъжд започнаха да вдигат прашни облачета по пътя. Суровият извади изпод капрата чула, за да се скрият от дъжда, но Марин отказа. Беше му приятно да го вали топлия дъжд.

         Когато приближиха селото, Суровият дръпна юздите на конете и те направиха завой. Пътят по който тръгнаха водеше към Митьовата къща. Когато стигнаха там, той спря каруцата и скочи на земята. Жена му шеташе в двора. Суровият отиде при нея и й каза нещо. Тя махна с ръка за поздрав към Марин и влезе в обора. Митьо влезе в къщата. Не след дълго се появиха. Суровият носеше голяма торба, а жена му теглеше с въженце обещаната коза.

        Марин приближи бавно портичката на неговият двор и погледна над нея. Дворът беше запуснат. От двете страни на пътечката, която водеше до вратата на къщата, цветята бяха увяхнали. По средата на пътечката се беше образувала локва от току що преминалия дъжд. В нея, с пръчка в ръка, си играеше Пенка. Рокличката й беше доста изцапана. По бялото й личице имаше петънца, които подсказваха, че отдавна не беше мито. С голямо внимание тя наблюдаваше един дъждовен червей, който бавно придвижваше тяло по земята. На моменти го докосваше с пртичката. Той се свиваше и спираше. Щом разбереше, че опасността е преминала се разтягаше и тръгваше по своя път. Марин не можа повече да издържи на гледката. Върза козата за близкото дърво, остави торбата на дъсчената пейка до оградата, отвори портичката и застана на нея. Пенка се сепна. Изправи се и погледна към него. Когато го позна, пусна пръчката на земята и с отворени ръце се затича към него.

        - Тате...

        - Дъще! - прегърна е Марин и едва преглътна сълзите. - Къде са батко и кака, моето дете?

        - Отидоха на реката. Казаха да не ходя никъде. Батко каза, че ще хване риба да направи чорба довечера.

        - А хляб имате ли?

        - Вуйна Диана отишла при дъщеря си в града и затова днес нямаме. Ама бате каза, че като се върне от реката щял да намери брашно да замеси хляб. Тате, гладна съм!

         - Татко ей сега ще замеси хляб и ще те нахрани!

         Марин целуна обичната си по бузката, отвърза козата, взе торбата и прекрачи прага дворната портичка. Така отидоха до навеса където той върза козата и пусна Пенка на земята. След като настаниха животинчето, влязоха в малката кухничка на къщата. Марин хвана с две ръце Пенка и е сложи на миндерчето. Погали е по главичката и каза:

          - Пене, за да не ми пречиш, татьовото, ще седиш тук!

          - Добре,тате! - отговори тихичко тя.

          Дървата в пещта се разгоряха с леко пращене и създадоха уют. Марин наля вода в направеното като паничка в нощвите брашно. Сложи сол и тъкмо започна да меси, когато Пенка му зададе въпрос, който като нож го бодна в сърцето:

          - Тате, мама ще умре ли?

          - Не, татьовото! - без забавяне отговори той. - Майка ти няма да умре! На тебе, кой ти каза това?

          - Чина на чичо Павльо казала на бате.

          - От пустата завист за тоя порутен коптор, нямат време да дойдат да ви видят, а имат време да приказват глупости на малки деца. Как на тоя свят не са повече добрите хора? - сякаш себе си запита Марин.

           Той беше почти умесил тестото, но от думите на Пенка чашата на мъката преля и той заплака. Раменете му се тресяха, но глас не се чуваше. Едрите сълзи падаха върху тестото и се умесваха с него.

            Когато Марин сложи хляба да се пече и отиде да издои козата, тогава се върнаха сина му и голямата му дъщеря от реката. Първа ги посрещна Пенка с думите:

           - Тате е тука! Тате е тука!

           Вечерта около наредената оскъдна трапеза, тя беше най - щастлива. С нетърпение изчака баща й да се нахрани за да седне в скута му и да притихне в прегръдката на големите му мъжки ръце. Когато Марин е прегърна, тогава и сина му го попита:

           - Татко, мама дълго време е в болницата! Какво мислиш да правим?

           - Утре, синко, отиваме и си я вземаме у нас!

           На другия ден Марин дълго увещава главния лекар докато той се съгласи да изпише Ангелина. До вечерта се прибраха в къщи. Селската знахарка му беше казала, че за тая болест болният трябва да яде шест месеца дини. Така и направиха и чудото се случи. Ангелина се вдигна на крака. През това време Марин, с помощта на Ангелининия род, дострои новата къща. В лехите от двете страни на пътечката нацъфтяха любимите цветя на Ангелина. Пенка с нова рокличка и румени бузки , всяка вечер първа посрещаше баща си на портичката и потъваше в неговата прегръдка. Тя беше лъч на щастието огряло новата къща на преселника, минал през живия огън на преселението!

          Щастието е като слънцето. Дойде ли в една къща огрява всички и всичко! 

 

 

       

 

 

© Никола Яндов Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Смелост, сила и дързост »

6 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Радвам се, че ти е харесал разказа, Людмила. Благодаря за дадения глас! Бъди жива и здрава!
  • Много интересен разказ, написан увлекателно и със силно послание. Развълнува ме. Заслужава глас.
Propuestas
: ??:??