Метнал сако на рамо, с разкопчана до широката му гръд риза, Марин вървеше по прашния път през липака. След половин годишния си престой в мръсната и душна килия на околийския зандан, сега с удоволствие вдишваше аромата на нацъфтелият липов цвят. От това му ставаше леко на душата. Когато излезе от гората и вятърът се заигра с черния му перчем, той се спря. Пред него беше равната добруджанска земя. Нивите приличаха на разлюляно море, по чиято повърхност една след друга се гонеха зелени вълни. Марин погледна назад, после пак напред. По пътя нямаше жива душа. Издигналото се високо слънце подсказваше, че вече е пладне. Той се поколеба малко. После нагази в житото на нивата до пътя и се запъти към стърчащата недалеч могила. Мина от страната й където имаше лека сянка. Постла сакото на избуялата трева, легна по гръб на него, сплете ръце зад тила и се загледа над разлюляното зелено море. Някъде там, зад неговият хоризонт е Дунав, влачещ бавно своите води. Недалеч от него е река Черна, разсичаща ...