Сърцето ми така силно тупти в ушите ми, че ще се побъркам. Кръвта пулсира в слепоочията ми и заслепява очите ми. Туп-туп-туп-туп... Не издържам! Нищо друго не мога да чуя! А трябва. Как иначе да разбера дали идват? Дали вече на са тук? Дали вече са ме открили? Кошмар! Живея в кошмар от няколко седмици. Какво толкова съм направил? По дяволите!
Тук изглежда съм в безопасност. Вече 3 часа не могат да ме намерят. Добре че си спомних за тази сграда - на края на града, изоставена фабрика, почти разрушена от безмилостните кокалести ръце на времето. Трошат наред, не прощават, мачкат и пращат по дяволите - тези кокалести ръце на времето. И мен ме пратиха - в безкрайния ужас на страха. Седмици наред не мога да мигна, не мога да се отпусна, не мога да изляза на светло. Защото TE само това чакат. Една моя грешна стъпка и хоп! - в техните ръце. Всъщност така и не разбрах кои са TE. Виждам ги само като черни сенки, протягащи пипала към мен, дебнещи зли сенки, готови да ми извият врата.
Смътно си спо ...