Сърцето ми така силно тупти в ушите ми, че ще се побъркам. Кръвта пулсира в слепоочията ми и заслепява очите ми. Туп-туп-туп-туп... Не издържам! Нищо друго не мога да чуя! А трябва. Как иначе да разбера дали идват? Дали вече на са тук? Дали вече са ме открили? Кошмар! Живея в кошмар от няколко седмици. Какво толкова съм направил? По дяволите!

         Тук изглежда съм в безопасност. Вече 3 часа не могат да ме намерят. Добре че си спомних за тази сграда - на края на града, изоставена фабрика, почти разрушена от безмилостните кокалести ръце на времето. Трошат наред, не прощават, мачкат и пращат по дяволите - тези кокалести ръце на времето. И мен ме пратиха - в безкрайния ужас на страха. Седмици наред не мога да мигна, не мога да се отпусна, не мога да изляза на светло. Защото TE само това чакат. Една моя грешна стъпка и хоп! - в техните ръце. Всъщност така и не разбрах кои са TE. Виждам ги само като черни сенки, протягащи пипала към мен, дебнещи зли сенки, готови да ми извият врата.

         Смътно си спомням, че кошмарът започна в онзи гаден, злощастен четвъртък преди ... не знам колко седмици. Тогава за пръв път ми се обадиха по телефона. Гласът му звучеше като шмиргел. И сякаш идваше от утробата на дълбока ледена пещера. Тогава гласът каза, че ако не престана да се ровя в тайните дела на секретните държавни организации, ще ми светят маслото. Така каза - "ще ти светим маслото". Тогава помислих, че е грешка. Че ме бъркат с някого. Та аз не познавах никакви секретни организации. Но след два дни обаждането на "Шмиргела" се повтори. И заканите продължиха. После една вечер, докато лежах на дивана в хола на апартамента си и гледах телевизия, чух стъпки в спалнята. И тогава електричеството угасна. Нещо падна и се счупи на пода (по-късно видях, че това е статуетката, която мама ми подари миналата Коледа), стъпките се засуетиха и ... шумът спря. Когато отново светнаха лампите, в спалнята нямаше никого, но си личеше, че някой е тършувал в стаята. Не се обадих в полицията - достраша ме.

         От тогава постоянно ме следят. Не ме изпускат от поглед. И в работата ми са изпратили агент. Знам го - онзи нов колега от Деловодството, който уж все случайно минава покрай кабинета ми и сяда на моята маса на обяд. И винаги, когато ми се наложи да изляза по-рано от работа и той си тръгва и върви все в същата посока като мен. Ами чистачката, която чисти в апартамента ми? Добре обезпечена ми се вижда като за чистачка. Сигурно всеки път тършува в дома ми. Струва ми се, че дори барманът в заведението, в което се отбивам всяка вечер, е на тяхна страна. Някак странно започна да ме разпитва за живота ми, за работата, за семейство и приятели... На какво иначе се дължи този интерес към мен?

Какво толкова си мислят, че съм направил, та хвърлят такива сили и средства, за да ме следят, не знам. Знам само, че животът ми вече не е същият. Вече нямам личен живот. И най-лошото - страх ме е. Ужасно ме е страх. Откакто почина майка ми преди половин година, на този свят ми остана само по-голямата ми сестра. Но тя живее на 200км от тук. Съвсем сам съм. И изплашен до смърт.

Навън вече е тъмно. Тъмно като в утробата на жена. И е толкова тихо. Ужасно тихо. От една страна това е добре, защото така ще мога да чуя ако някой реши да намине в този затънтен край, но от друга...

Вече така добре познавам сърцето си. От няколко седмици насам ударите му се блъскат в тъпанчетата на ушите ми с такава сила, че понякога се страхувам, че ще оглушея. Колко чуден орган е това малко пулсиращо мускулче. Когато ме е страх, запрепусква с пълна сила, сякаш се опитва да избяга от самия мен. Понякога даже си мисля, че ще изхвръкне от гърдите ми. Сега вече е добре. Ударите са бавни и равномерни. Спокойно е - за никъде не бърза.

Като се заслушам, чувам вятъра. Лек ветрец по-точно - тихичко шумоли в ниската трева навън, сякаш облизва изстиналите върхове на зеления килим. От града идва едва доловим шум - съвсем лек шум, от който нищо не можеш да различиш, защото е смесил в едно брътвежа на всяко живо същество и нечовешкия език на машинариите, които не млъкват за нищо на света. Мразя градския шум! Забива се като свредел в мозъка ти и не спира да човърка там, докато не те докара до лудост или до като просто не свикнеш с него и спреш да го забелязваш...

Какво е това? Някакъв шум... Ето пак! Не, не е вятърът. И от града не идва. Тихо! Чувам... стъпки може би. Но проклетото ми сърце пак ускорява ритъма си и бие все по-силно в тъпанчетата ми. Защо винаги ми погажда този номер, мамка му! Спри, че нищо не мога да чуя! Туп-туп! Туп-туп! Престани!

Определено са стъпки. На човек. Равномерни, бавни, внимателни стъпки. Дебнещи стъпки. Изпопадалата под напора на годините стара мазилка хрупка издайнически под нечии прашни обувки. Сигурно са ТЕ! Открили са ме. И тук. Господи, няма ли поне миг спокойствие! Трябва да бягам. ОТНОВО. Но накъде? Към града? Да, там, в чернилката  на нощта и хорската помия, ще мога отново да се скрия. А и трябва да взема храна и да изтегля пари.

Шепот. Това беше шепот. Говорят си. Сигурно обсъждат тактика как да ме хванат. Да ме обкръжат. Туп-туп, туп-туп...Не мога да чуя какво си говорят. Чувам шепота, но не различавам думите...туп-туп-туп-туп! Страх ме е. Ще ме убият!

Стъпките приближават. Ето ги от дясно - откъм входа на големия цех. А там е толкова тъмно. Нищо не виждам в тая чернилка. Стъпките се разделиха... туп-туп-туп-туп! Край - ще ме хванат! Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха като опашката на разярена котка. Туп-туп. Туп-туп. Тънка струйка пот се стича по лявото ми слепоочие - усещам как лекичко ме гъделичка по пътя си надолу към брадясалата ми челюст. Белите ми дробове се напъват да поемат огромно количество въздух, сякаш ще им е за последно. Дланите ме се запотяват, изстиват. Туп-туп-туп. Усещам тръпки по голия си врат, сякаш нечий смрадлив дъх ми нашепва за... смърт! Усещам присъствие зад гърба си - усещам го като хладен допир на хиляди леденостудени пръсти, които едва докосват с върховете си кожата по гърба ми. Мисля, че чувам и стъпки. Да, ето - хрус - хрус - мазилката стене под тежестта на някоя дебнеща зла фигура. Виждам силует, черна сянка, крачеща към мен. Туп-туп-туп. Страх ме е! ТЕ идват. Не, няма да им позволя да ме хванат. Изчезвам! Добре, че останах на първия етаж. Скачам.

Уф! Ударих си крака. Как ще бягам сега? Дано не е счупен. Само това ми липсваше, по дяволите! А, не, изглежда е само изкълчен. Щом мога да го движа. Устата ми се напълни с пясък. Усещам топла примес към застиналата ми слюнка - кръв... Тръгвам. Към малките блещукащи светлини на града - отвратителният врящ град, който ще ме погълне в мръсната си, вмирисана паст, но поне ще ме скрие за час-два от преследвачите ми. Докато отново ме намерят. Защото ТЕ винаги ме намират. Каквото и да правя, където и да се крия. Защо, Господи, поне не ме прибереш при себе си?! Че това живот ли е? Сякаш вече и без това съм попаднал в Ада.

Всъщност в големия град нощем не е чак толкова тъмно. Отвсякъде светят реклами, табели, витрини. Хората се движат по шумните улици сякаш е едва 5 часа следобед. Трябва да отскоча до апартамента си. Задължително. Нямам никакви пари у себе си, а вече цяло денонощие не съм ял.

Налага се да се предвижвам само по затънтените неосветени улички с риск да се препъвам във всевъзможни боклуци и налягали по тротоарите пияници. Смърди. Навсякъде смърди от мръсотия. Ето поредния пияница. Как се е проснал само. И въобще не му пука. И той смърди. Заобикалям го от далече, защото рискувам иначе да повърна (и то само стомашен сок). Той се надига бавно на лакти и ме поглежда. Изсумтява нещо. Майната му! Нямам пари! Става. Тръгва след мен. Пак мърмори нещо. Носи дълго манто, което се вее около кльощавата му фигура като изпокъсано платно на лодка. Усещам го как смърди. Защо ме следи сега? Махай се, пиянде такова, нямам пари за пиячка! Той ускори крачка. Наближава ме. Туп-туп. Туп-туп. Пак ми се разхлопа сърцето. В ръката му блесна нещо. Това е нож! Туп-туп-туп! Виж го ти, наглия алкохолик, иска да ме сплаши, да ме обере! Няма да стане тая обаче. Аз какво ли не преживях, за да си опазя кожата, та на този мизерник ли ще се дам?! Някакво смърдящо леке ще ме плаши! Ела тука, бе нищожество! Ела, да видим кой кого! Кльощав, смрадлив, пиян до козирката...Странно - не залита. А дали не е от ТЯХ. Поставено лице? Под прикритие, да ме дебне? Ах, тииии!!! Не мога вече да ви понасям! Живота ми отровихте! Гадове такива! Един по един ще ви очистя. Ще изчистя земята от вас, измет такава! Ще ме следите вие! Ще ми светите маслото, а?

Сигурно поне 10 удара му нанесох. Със собствения му нож. Глупак! Да ме беше гръмнал. Ха-ха-ха-ха! Големи сте умници, няма що. Секретни организации! Пфу! Плюя ви аз на секретните глупости. Нека лежи сега тук в собствената си помия и дано им стане ясно и на останалите, че АЗ НЯМА ДА СЕ ПРЕДАМ. Странен вкус имам в устата си - сякаш съм захапал метална пръчка. А сърцето ми как бие. Туп-туп-туп-туп. По-бързо от обикновено. И по-бодро...

Ето я нашата кооперация. Най-сетне. Умирам от глад. И съм адски жаден. И опръскан с кръв... Боже, убих човек! Аз - убиец! Какво направиха с мен, Господи! Как ще живея от сега нататък. Ако ТЕ не ме очистят, ще ме хванат ченгетата. Мамка му, къде ми беше умът!? Трябваше просто да избягам. Това го мога добре. Ами сега? И едните ще ме гонят, и другите. Съвсем загазих. По дяволите! Какво да правя. Туп-туп-туп-туп. Страх ме е.

Ще се обадя на сестра ми. Не мога да издържам сам. Не мога повече!

- Ало, Сузана, брат ти се обажда. Моля те, намери начин да дойдеш тук. Имам нужда от теб. Преследват ме... После ще ти кажа кои са те... Не мога сега по телефона... Ами остави го при свекърва ти... Моля те, ела. Ще се побъркам... Какво?... Добре. Не, не мога през деня. Ще те чакам там, където играехме като деца, но по тъмно... Ами потаен съм, да. Ще разбереш като дойдеш. Хайде, че сигурно ни подслушват. До скоро.

Ще дойде. Слава Богу. Поне някой, на когото да се опра. За малко - за час-два. Да си излея мъката. Тя ще ме разбере. Ще ми помогне. Има познати в полицията. Добричката ми сестричка. Гладен съм. Уморен съм. Спи ми се. Но ми с живее, по дяволите!

Топлата супа в ресторанта на "Мейн стрийт" накара стомахът ми да потръпне от удоволствие. Така не ми се беше услаждала храна. Най-сетне не чувствам глад. Но сънят още повече притиска клепачите ми. Вече се развиделява. Тук мога да поспя. И без това по светло трудно се придвижвам. Ех, от години не бях идвал насам. А като деца със Сузана често играехме на тази поляна. Майка ни много ни се караше, че влизаме в скалните пещери на ниското хълмче до поляната. Но сега те са моят дом. Докато дойде сестра ми, те ще ме пазят. Малко хора знаят за тези дупки в скалите. Едва ли тук ще ме открият. Мога да поспя...

- Джим, хей, Джими, събуди се! Премръзнал си. Горкото ми братче! Какво си направил!?

         А, Сузана. Дошла е. Милата ми сестричка! Сега вече съм спокоен.    

- Сузи, не можеш да си представиш какво ми се случи. ТЕ ме преследват, искат да ме убият. А снощи един, под прикритие като пияница...

         - Тихо, Джим. Знам. После ще ми доразкажеш. Нека първо излезем навън. Тук е много студено.

         - Но, Сузана, ТЕ могат да ни видят...

         - Успокой се, братко. Аз съм с теб. Ела.

         Тъмно е навън. Послушала ме е, умницата ми. Но какво става?

         - Сузана, кои са тези мъже? Ти ли ги доведе? Туп-туп.Туп-туп.

         - Успокой се, Джим. Те дойдоха с мен. Ще ти помогнат. Знам за снощи. Чакаха ме в апартамента ти и всичко ми разказаха. И за пияницата, когото си убил със счупена бутилка, и за колегата ти от Деловодството, когото си пребил преди два дни. Той поне е жив - в болница е. Ела с нас, Джими. Ще ти помогнем.

         - Сузана, ах, Сузана! Ти ме предаде!? Защо? Точно ти, Сузана - моята сестра. А аз само на теб вярвах. Всички сте измет! Всички! И ти работиш за ТЯХ, така ли? Кучка! Туп-туп-туп-туп-туп! Пуснете ме, гадове такива. Пуснете ме! Къде ме водите? Сузана, не ме оставай! Сузана...

         Студено ми е. Замаян съм. Биха ми някаква инжекция. Сигурно със серум на истината. Нищо не знам, копелета, казах ви! Затвориха ме в килия. Чувствам се като животно в клетка. Животно на заколение. Успяха да ме хванат. И то с помощта на собствената ми сестра. Толкова са могъщи значи. Секретни организации! Хм. Сигурно съм в някаква лаборатория. Персоналът носи бели престилки. Кой знае какво още ще ми направят. Ще ме кълцат парче по парче ли? Докато не призная? Но АЗ НИЩО НЕ ЗНАМ, по дяволите! Странно, вече не чувам сърцето си. Замлъкнало е. Не блъска в гърдите ми. Изморен съм. Предаден. Смачкан... Въведоха сестра ми. Мина покрай мен с тъжна усмивка. Намигна ми. Предателка! Не искам да  я видя повече!

         - Здравейте, Сузана. Седнете. Да Ви се представя - аз съм доктор Столкин. Искам да Ви информирам за състоянието на брат Ви. Съжалявам, че може би ще Ви разстроя, но трябва да Ви съобщя, че брат Ви е развил шизофрения. За да сте наясно, ще Ви обясня, че това е прогресиращо психично заболяване, което разстройва психичната дейност, поведението и индивидуалните черти на личността. Клинично заболяването протича с разкъсване на елементите на психичния живот - нарушена логична връзка в изказванията, откъсване на чувствата от мислите. При болните от шизофрения е характерна появата на налудни идеи - най-вече мания за преследване, както е в случая с брат Ви, мания за величие и т.н. Доста често болните имат халюцинации - слухови - когато болният чува гласове, които го заплашват, обиждат или се опитват да го направляват. Под влияние на налудните идеи и халюцинациите, болните могат да извършат престъпление - насилие или дори убийство. Мисля, че вече разбирате защо смятам за наложително брат Ви да бъде настанен тук за лечение. Ще го лекуваме с активна биологична терапия. Вие, естествено, можете да го посещавате, когато пожелаете, но мисля, че е добре да не Ви вижда известно време...