***

Тя е квартална кръчма с лоша репутация. Всеки закъснял пътник от квартала, неведнъж е забелязвал, старата дограма, изпотените прозорци и няколкото прегърбени силуета насядали по масите. Мъжете почти винаги са едни и същи. Поръчват като по часовник – едно и също, винаги с един и същи поглед, винаги с един и същи тембър. Пият го на равни глътки и спорят. Измерват останалия въздух в дробовете на отсрещния, чрез стъклата на очите си . Случват се и изключения, като онзи единак, който винаги сяда на масата срещу вратата. Той прилича малко на бюст на философ. Ръцете му са свити пред гърдите. Устните плътно затворени, челото е спокойно, равно, а очите му са толкова равнодушни и кротки, че минувача се чуди, на колко повторени удара е равен такъв поглед. Проверяваш дали е парализиран. Не прави опит да ги отмести към разиграващата се сцена до рамото му, където едър и брадат мъж, тегли друг мършав и блед, към вратата. Равнодушният дори не трепва, докато Едрия поваля Мършавия с възгласите на всеобщото задоволство на групата. Всички гръмко обявяват, че е заради справедливостта, заради честа е, и пият. Всички, освен Равнодушния. Повечето страдат от прекалено честолюбие, а това често завлича към отмъщение, затова е добре дошло и още едно повторение. Мършавият е прекалено пиян, за да издаде стон. Пада зад храста, като ранено животно. И ето че, след трясването на вратата – изплашения минувач, осъзнава единствено окаяното съществуване на силуетите вътре, без дори за миг да реши, че кръчмата за тях е сборно място за мъжество, за чест и идеали. Навън валят бели парцали, тежи по жиците мокър сняг и бавно, с упорството на трион ги реже  една, по една. Тока загасва – чува се недоволство в тъмното. Градът наоколо въздиша с облекчение. Тиктакат стоновете на часовника. Внезапно, зад драснатата клечка в мрака блясва овалното лице на жена. Лицето ѝ е като фенер. Тя пали свещите в ръката си и ги поставя една по една на масите пред мъжете. Движи се плавно, около масите, докато восъка се топи и капе в нейната длан. Тя слага последната свещ пред Равнодушния. Свещта рисува нови контури по изражението му, играе си с кроткостта в  очите и ги изпълва с цвят.  Зад храста изпълзява Мършавият и вдига замрежен поглед към кръчмата. Насреща му светят всички запалени свещи. Сенките на мъжете се издигат по стените и му заприличват на светци. Лицето на жената в дъното грее като икона, която го кани да влезе. Той отваря врата и пристъпя плахо. Тихо е като в църква. 

              Каубойска среща е едно гаражче с лиценз за кафе аперитив и е любимото кръчме на Миро и неговите приятели от квартала. Миро е – приличен, семеен мъж на около 45 години. Работи в завода за цветни метали. Той посещаваше заведението напоследък все по рядко. Например в моментите, когато започне да го навестява носталгията към приключенията му с тримата му стари приятели; или с умиление си спомни за подканващата усмивка на самотната сервитьорка Минка Драгинкова, по която е увлечен платонично; или просто когато иска да си припомни онова време, когато израза „мъж под чехъл“ у него е будил единствено наивна насмешка. И така, след един скандал, съпътстван от истерични заплахи и ултиматуми за развод, измъкнал се той за пореден път от тежкото покровителство на съпругата си, разрошил още буйната си, тъмна грива в асансьора, и тръгнал с бързи стъпки като избягал от цирка лъв. Вървял той по пътя с една запалена цигара в ръка и една незапалена зад ухото си. Хрущял тежък мартенски сняг под обувките му и тъкмо в онзи момент започнали да го навестяват нетипични за него мисли. Спомените за скандала, за разпасаната уста на жена си, за ограничението да излиза понякога да пие и да се прибира на сутринта - му се видели унизителни. Нещо в него се разбунтувало, развилняло се по мъжки, още тогава и докато допреди няколко вечери той приемал с лекота съдбата си, несбъднатите си мечти, провалите и плаването по привидно, спокойното течение на живота, изведнъж се случило точно обратното. Именно в онази вечер в Миро, нещо се пропукало и малко след като седнал на вече оживената маса, точно преди да си поръча първата ракия, видял истинското лице на живота си в цялата му прямота. Освен тримата другари на Миро, нямало други клиенти в заведението. Те го посрещнали весело, а той огледал вяло оплешивелите си приятели, после подпрял глава на дланта си и потънал в летаргия. Тримата го подпитвали, какво му е, защо е оклюмал така, но той, като един истински горд лъв - гръмогласен мачо, осъзнал че не само се чувства съсипан, но дори не може да съчини някоя лъжа, или да изреве за нещастието си пред прайда. „Нищо вече няма да е същото, и аз вече не съм същия“ - мислел си той свел поглед към зелената карирана покривка. И точно тогава чувството за безнадеждност се засилило.

- Добър вечер! – обадил се с мутирал глас на тийнейджър, а след това му се усмихнал нескопосано.

Миро вдигнал глава, погледнал сервитьора, както се гледат в „Голи и уплашени“ и за малко да произнесе Стралджанска - отзад напред. Второто, не го е направил, само защото Миро има сериозна репутация пред приятелите си и той никога, ама никога не би им признал на глас, че нещата са в киреча, както обичал да се изразява единия от тях - Димчо. Затова, прикрил изражението си някак и се направил -на разсеян, изричайки спокойно:

- Една Стралджанска отлежала и една минерална вода.

 Тогава Димчо – най-словоохотливият другар, стар ерген, също влюбен в Минка и също сериозно разтревожен за чувствата си, самоотвержено се посветил да разкаже в подробности какво се е случило с дългогодишната и любима сервитьорка на всички – Минка Драгинкова.

- На 28 – ми февруари на обед, Минка – излязла от гаража, за да си купи мартеници за първи март. – започнал Димчо, докато сервитьора оставял питиетата на масата. - По нейните думи – продължил той разпалено - още не направила десет крачки се озовала пред мъж – симпатичен, с изкусителни мустаци, спретнат, с кепе на главата си и впечатляващи, излъскани сякаш току-що - черни обувки. Стоял си той на сергията, продавал мартеници и я поканил да си избере.

- Заповядайте, мадам. По-красиви от моите мартеници няма да намерите. От естествена вълна са, затова са по скъпи, ето - пипнете ги. – подавал продавача на Минка, а тя ахвала и кимала доволно с глава. - Ето тази с мънистото ще ви отива на очите, имате нежен поглед, госпожо. Усещам, че и душата ви е така нежна. – взел да я омайва гламака му с гламак. – обяснявал Димчо, а Миро отпивал от чашата си с почервенели бузи и преглъщал ревниво информацията. Димчо се почесал по професорското теме с дългия нокът на кутрето си и продължил:

- Минка, първоначално се смутила, тя е свикнала с нас, ние сме малко по-груби, по-мъжкари сме, така да се каже и в разгара на смущението си от комплиментите, само вадила пари и доплащала. Тази за къщата, - нареждал ония, докато й подавал мартениците – тези са за ръце, само по трийсет стотинки едната, много красиви ръце имате! – възкликвал и после предлагал другите - Дебелата е малко по-скъпа, защото е мъжка, за съпруга ви…

- Нямам съпруг. – усмихнала се уклончиво Минка и ей ти беля! – тупна с ръка по масата Димчо и после я вдигна в знак на възмущение, като изтъни децибелите. - От дума на дума и хоп! И онзи нямал булка! Вечерта същия пристигна в Каубойска среща с букет кокичета. Гледам го – окъсан отвсякъде. С едни клошарски дрехи, само обувките му хващаха око, ама и те му стояха като подарени та вървеше с тях като паток. Седна на бара и си поръча шише лимонада. Цяла вечер като статуя – мълча като пукал, само сумтеше и следеше с очи Минка като настръхнал пес. Оная се чуди, де да се дене от радост. Накрая разбрах, че си я изпращал. Аз си тръгнах малко преди това, мама имаше рожден ден, та Вальо ти ли ми каза, колко бил галантен, мазника му с мазник, едвам си изтраял да не го изриташ?

- Аз. – отвърна срещу тях третият другар Вальо, едър мъж с надут мях, облечен в плетен пуловер, който беше обхванал чашката с гигантската си космата ръка.

- И? С него ли е сега Минка? – попита невъздържано Миро, взирайки се ядосан в мътните сини очи на Димчо, но вместо него от бара побърза да отговори широкоплещестата собственичката Розалия, която не беше изпуснала нито една дума от разговора и до този момент стоеше в сянката на чашите над главата й.

- С него избяга . Открадна ми две вази, мръсника му с мръсник - изруга тя.

Тук се налага да признаем, че реакцията на барманката беше съвсем естествена, защото въпреки на пръв поглед миловидното си лице, тя беше толкова стисната, че ако не беше пострадал един от най-оборотните й клиенти, Розалия щеше да продължава да му налива чист спирт, вместо водка. Миро сви юмруци под масата, погледна Розалия и тя подхвана наново.

- На следващия ден тоя пак тук! Влачи се след нея като настъпано черво. Донесе й една ябълка, уж подарък. И така цяла седмица, все с някоя ябълка, круша или кокиче. На оная кикимора, толкова и е акъла! Избяга с него! В събота няколко пъти той влиза и излиза, колелото му беше подпряно на дървото. Тогава трябва да ми е откраднал вазите. Минка пърха като пеперудка около него на бара, оживи се и тя, види се затрепка й душицата, седи до него на стола, той я омайва, тя се смее, червенеят й бузките, колко й е на Минка. Взех да се чудя, какъв е и да я подпитвам. Разбрах, че е от село Козаново, ерген бил, там живеел сам. Хаджи Младен се казвал. Така му викали, защото ходил на Божи Гроб, а който ходи там добива пред името си такава титла.

Следва

След един мой разказ тук, се появиха още други, всъщност замисъла беше по-дълъг,  затова го продължавам и засега оставям това заглавие.