Причини 3 Кръвнина

            Около единайсет часа, градът се скова от студ, подостриха се ледените висулки по стряхата на кръчмата, а вятъра обикаляше около прозорците и жужеше из преспите сняг.

  Вътре в гаражчето беше топло, имаше около десетина посетители. Тук-таме, между подвикванията и разговорите на мъжете се долавяше и  сръбска музика. Сега Димчо целия беше почервенял и пуфкаше като влак, докато изброяваше новите части за Москвича си, опитвайки се да придаде на начинанието извънредна празничност. Другите двама и те бяха запалени автоманиаци, вече бяха замотали главите, опонираха му, оживяваха се, и като че ли само Миро не можеше да си намери място, нито в разговора, нито на пейката. Тягостна му беше мисълта да се върне у дома при жена си, а отровата в думите ѝ вече беше проникнала в кръвта му. Той преравяше мислите си, после джобовете на дънките си, отваряше портфейла и като изчисли че има 132 лева, започна да озърта глава, да поглежда навън и да обмисля в кой хотел да прекара нощта.

Но както обикновено се случваше, след няколко щракнати кадъра с болезнени спомени, паметта му установи, че противоотровата за тях стои точно пред очите му. След всяка наздравица, след всяка обърната чаша, съществото му доброволно се отдаваше на целебните свойства на Стралджанската, унасяше го, въздигаше го и той сякаш се затичваше след смътната мисъл, че му предстои нещо ново, желано и хубаво. Постепенно започна да му въздейства обстановката на кръчмата, отпусна се, а някой припяваше и пляскаше на песента – "Кило горе, кило доле".  Стори му се, че струи някакъв вид уют от вазите с изкуствени, покрити с прах рози, от мезетата подредени на масата, но като че ли най-много от запалената печка. Насреща му – сините, увиснали като на куче очи на Димчо, с малката бъбрива уста, тихото присъствие на ленивия Вальо, та дори седящия до Миро – Антон, с прическа на рошава кокошка, който като по чудо тази вечер не беше споменал, колко грижовна жена има. Включително и Антон чувстваше близък в онзи момент. Искаше си пак свободата, миговете, когато се чувстваше жив, искаше си младостта обратно, усещаше силата в себе си и ,ако можеше да върне времето назад, би я струпал право в нозете на жена, която би я оценила. Долавяше се тази женска липса в кръчмата. Бяха свикнали с усмивката на Минка, със срамежливото ѝ златно зъбче, с примамливите ѝ очи, с навика тези очи  да отгатват желанията на всички, па макар те да бяха толкова обикновени. Дали наистина беше избягала с продавача на мартеници?

                   - Стига си се хвалил па ти, дразниш ме вече! – заслуша се в спора на Вальо и Антон. -Казах ти, че ходовата част е боклук, цялата френска серия дават дефекти.

- Дефектна ти е голямата глава! По магистралата не можеш да бафнеш с твойта баба! – подразни го Антон, който също като другите вече беше размазал погледа. Антон единствен от тримата, беше щастливо семеен с две деца. Е, поне така разправяше. Занимаваше се с брокерство, а жена му наскоро беше станала нотариус. Тя плащаше сметките за почивки, та докато Тончо се усети патриархата му падна и той се сви като стафидка. Сега обаче в кръчмата беше друг. Пак носеше риза, но вече го играеше бохем, тупаше по масата, пъчеше шкембе и не признаваше някой да му противоречи, та дори този някой да се казваше Вальо. Изживяваше се като фен на новите френски коли, а Вальо пък не беше сменял ретро маздата си, откакто се беше върнал от гурбет в Германия.

- Тая баба знаеш ли колко километра ми е била вярна? – обади се Вальо.

- Хахаха! – разсмя се Антон. – Вярна? Не ме разсмивай! Това да не ти е жена бе, бай Благой?

- Като жена ми е. – каза спокойно Вальо и отпусна голямата си ръка на масата.

Точно в онзи миг Димо, още не сдъвкал парче зелен домат, хвана за рамото Вальо и каза с пълна уста:

- Братлета, аре утре да идем да ядем шкембе в Козаново!

Миро трепна. Той внимателно проследи неспокойното изражение на Вальо. Стрелкащият  се поглед към Димчо. После към Антон и Миро и най-накрая мърдането на подутите бърни.

- Там не правят шкембе. – избоботи Вальо.

- Аре, бе? Не правили шкембе! Сигурен ли си?

Зачерви се професорското лице. Всички се умълчаха и се загледаха в Димчо, който се беше обърнал към Вальо, с един такъв каубойски поглед, който озадачи почти всички.

Вальо прокара ръка по голямата си оредяла глава, замисли се – той мислеше много бавно и най-после каза:

- Да идем. Ей, го къде е, на една плюнка. С твойта лимузина ли?

- С мойта. – Димчо кимна към рошавата глава на Тоньо? – Ти?

- Аз не мога. Ще водя децата на ледена пързалка.

- Миро ти?

Миро, като че вече беше усвоил всичко това като тайно споразумение.

- Ще дойда. – рече за първи път тази вечер и видя как хлабавите жълтеникави зъби на Димчо се показват.

               -  Така те искам, Братле! – удари го по рамото Димчо.

Пламнаха по младежки очите им, оживи се Миро, отпусна му се сърцето, размърда се от бара голямата Розалия и вдигна чашата си с червено вино:

             -    Наздраве, момчета! За Минка!

              -    За Минка! –  повториха всички и се спогледаха спотайнически, докато отпиваха.

      На другия ден, малко преди обед, тримата другари се качиха в Москвича на Димчо и потеглиха към селото.  Денят предвещаваше да е студен, във висините слънцето се виждаше като бяла топка, а по пътя гумите на колата скърцаха  като кънки на ледена пързалка.  Москвичът беше оранжев, пастиран и лъскав. Личеше си, че Димо полага специални грижи за него. На задната седалка стоеше големия Вальо. Миро пушеше отпред до Димо загледан в пропуснатите повиквания на екрана на телефона си и дали, заради това че за първи път прекара нощта в хотел, или пък защото за първи път от толкова време правеше нещо, което му харесва, усещаше странни тръпки на адреналин по тялото си, тананикаше си и се чувстваше като лекокрила птичка. След малко, когато Димчо проговори стана ясно, че и него го вълнуват подобни мисли.

-    Братле, помниш ли, че като ученици искахме да ставаме детективи?

-    Помня, брат.

-   Стояхме на пейката до светофара с тетрадка и химикал и записвахме номерата на колите.

- Така беше. А вечерта си пускахме телевизионен справочник и чакахме в края на предаването да съобщят за открадната кола, като им сверявахме номерата. Така и не попаднахме на съвпадение.

-    Аз строях самолети.- включи се от задната седалка Вальо.

-    Е, сега пак строиш. – намеси се Димо - Не точно самолети, но пак си в строителството.

***

Москвичът паркира пред селското барче. Барчето изглеждаше опушено, судено и невзрачно,  с около десетина маси. На двете срещуположни стени се гледаха портрет на Тодор Живков и плазмен телевизор, излъчващ певиците от Пайнер мюзик. Освен бармана, още четирима обичайни посетители упражняваха редовната си сутрешна йога, която изглежда се изразяваше в балансиране на столовете. Още с влизането си, новите посетители предизвикаха интерес и когато си поръчаха кафетата, не беше никак трудно да се подхване разговор. След някоя друга приказка за политика, имиграция и бедност, Димо започна да ги разпитва за Хаджи Младен. Той, както вече се разбра беше бърборко, измъкваше с лекота информацията и дума на дума, ето какво научиха:

Хаджи Младен бил така да се каже, малко по-специфичен търговец. Влизал нощем в дворовете на хората – обирал ябълки, круши, тикви, зарзават, каквото можело да се продаде и беж сутринта в пет часа с колелото на сергията в града. Зимата събирал дрянови клонки от гората, февруари ходил да обира по дърветата около Асенова крепост мартеници, а някои негови съселяни дори го били виждали на гробищата по тъмно, събирал изкуствените цветя и кой знае на кой празник ги продавал. Старият ерген се прочул в околията с алчността и пресметливостта си, и въпреки че всички го приемали с насмешка, устата му ломотела като центрофуга, не си поплювал, от всичко успявал да изкяри и призрак можел да продаде. Нямал и ден трудов стаж, но пък разправял, че всяка година ходил на екскурзия в чужбина, вече бил обиколил няколко държави и сега се канел да посреща папата в България. Иначе за малко бил и в затвора. Хванали го да краде ток и вода, а пък на баща му му казвали Хирурга и се говори, че на времето намерил злато.

- Защо питате за него? – попита ги по-млад мъж от съседна маса.

- Бащата на Вальо е служил с него, та по негова молба го издирваме. – излъга гръмогласно Миро.

- Аха. Ами аз мога да ви покажа къде живее, къщата му е на края на селото, но той се връща по тъмно и по това време се съмнявам да си е у тях. В града го търсете, там има сергия пред големия супермаркет. Няма начин да го объркате – друг като него няма. Носи една голяма шуба и черни лъскави обувки, ама не ходи баш както ти и аз си ходим, а подскача като пружина, фучи, бръмчи, не можеш да му хванеш спатиите, опасен е. - ухили се младия мъж, сякаш дълго не беше говорил с хора и току-що беше изпуснал балона от гърдите си, за да му олекне.

- Какво правим братлета? – попита Димчо след малко, а другите двама се приведоха към него. Миро се опита да говори тихо, доколкото му позволяваше дебелия тембър.

              - На мен тая работа ми е подозрителна. – каза той. – А и всичко което разказаха, не ми се връзва с Минка. Не вярвам тя да е толкова глупава да се хване с тоя побърканяк.

              - Ами, ако е вярно? – прошепна Димчо срещу него - Жените не мислят като нас бе Миро, може да е видяла нещо в него, или да се е подвела по приказки. Не чу ли? Баща му намерил злато.

             - Жените обичат злато! – съобщи високо Вальо.

            - Златотърсачи ли сте? – обади се зад димна завеса от ъгловата маса, белобрад старец, който през цялото време наблюдаваше новодошлите и мълчеше.

            - Златотърсачи сме. – гръмна Миро - Ти кой си?

             - Аз съм дядо ви Найден.

Миро отиде до него с бодра стъпка и се здрависа.

Старецът беше обвит в светлозелена шуба, стоеше прегънат на две на кръглата масичка, пред една празна чашка за ракия. 

          -  Аз съм Миро, драго ми е.

          - Хубаво момче ми изглеждаш ти, Миро. - погледна го дяволито дядото изпод стърчащите си вежди - Ще черпиш ли една ракия?

          - Ще черпя, що да не те черпя! Една ракия за бай Найден! – провикна се към младия мъж зад бара и дори за малко си повярва, че е дошъл да търси не Минка, а злато.

Вальо и Димо се спогледаха. В Димчовите сини очи проблясваха нови искрици, а Вальо приличаше на равнодушен добряк с този ръчно плетен сив пуловер.

- Елате момчета, седнете да ми правите компания. – покани ги старецът - От града ли сте?

- От града сме, дядо.

Настаниха се до дядото мъжете, поръчаха му и безалкохолно.

              - Наздраве, момчета! – вдигна чашата си възрастния човек. Той отпи от малката чашка и се загледа в новата си компания, които наблюдаваха странника с някаква особена почит.

              - Я кажете сега по каква работа дойдохте да питате за Младенчо?

Пред спокойните строги очи на стареца, тримата мъже сега заприличаха на три малки деца и както обикновено се случва, най-хитрото започва да лъже:

            - Разбрахме, че хаджи Младен знае къде има злато, затова го търсим. - съчини набързо Миро.

             - Аха, ясно. – свали си кепето дядото и го остави на крака си. Замисли се и пак попита - А откъде разбрахте за него? Кой ви каза?

           - Разбрахме от един човек. Те такива работи не остават скрити. – отвърна пак Миро.

             -  Хм. – наклони глава старецът, почукна с тока на обувката по мраморния под и вдигна мътните си очи.

             -  А каза ли ви тоя човек, да не се надвесвате над кладенеца, да не ви дръпне дявола за главите?

Мъжете мълчаха. Миро се почувства виновен. Откъде накъде му беше хрумнало да лъже толкова възрастен човек? Старецът ги огледа, отпивайки от чашката си и извади шумящо пликче с цигари. Пръстите му зашумоляха в пакета.

            - Младенчо е добро момче, не го закачайте. – каза той. - Така и така сте дошли, ще ви кажа една приказка, па макар в нея да има едно лице, дето сега ще ни погледне от ония свят накриво.

 И, докато мъжете следяха всяко движение на дядо Найден, той запали цигара, всмука я и приказката започна да се растила като тютюнев дим пред очите на тримата мъже.

            - Хирургът, или бащата на Младен се казваше Йордан. Така го знаеха всички в село. Той родом е от съседното село, пък къщата му се намираше баш до параклиса. Чини ми се, че тогава се препитаваше с търговия на добитък и все ми е пред очите с едно малко прасе, дето го следеше като куче. Лош човек беше, но на лошите Господ им дава нишан, да им светне пред очинките и да се осъзнаят. Така си взе Ленка, красива мома, като сълза. В устата го гледаше и макар да не видя нищо хубаво от него, му роди седем деца. Третото беше Младен. Цялото село знаеше тогава, че Ленка на китки се радва, обичаше много розите. Градинката си скрои в алеи от рози, червени, бели, жълти, бакърени- с жълто-червени цветове, бембяни, каквито се сетите. Една нощ, обаче дявола пак си нямал работа и една от щерките ѝ се припикало и викнала майка си да отиде с нея вън до нужника, до който се стигало по една от цветните алеи. Вървяло детето покрай алеите, а майката след нея. И не щещ ли, тъкмо под бакърената роза започнали да излизат искри. Хвърчали към небето искрите, около розата светело и момичето се изплашило и започнало да вика. Ленка, като видяла и тя се развикала, събудила Даньо, а той като не бил виждал такова чудо, отишъл да пита попа в селото. Попът му разказал, че по време на турските гонения, когато турците слизали от балкана и се спасявали – кой както може, хвърляли си бебетата в кладенците, заравяли по пътя накити и скъпоценности, като върху някои оставали – нишан, за да знаят къде са, ако решат някой ден да си ги потърсят и нали къщата на Даньо била до параклиса, лесно се помнело мястото. По тези земи се знае, че е пълно със злато, но повечето е със стопанин и се взима само с кръвнина. Та върнал се същата нощ бащата на Младен посъветван от попа, и накарал майката да вземе ситото за брашно, да наръси ситна пепел до бакърената роза и най-накрая да загради мястото, така че никой да не стъпва върху него. На другата сутрин, когато всички се събудили и отишли до розата, върху пепелта имало следа от обувка, ама не такава баш човешки размер, а много по-голяма. Тогава попът посъветвал Даньо, да покрие с голяма тикла мястото и никога да не рови там, защото това е чуждо злато и ако го извади, ще се затрие човек. Ако не била дирята от стъпка, а от копито, трябвало – да се направи курбан и златото много лесно щяло да излезе, без да взима човешка кръв, но понеже намерената диря била от обувка, не трябвало да се пипа. Така, ден, два, ама Даньо вече си наумил неговото. Повъртял се така покрай мястото, съкратил му се съня и една нощ, извадил лопатата и започнал да копа. Копал що копал и не след дълго извадил гърне с жълтици. Събрал многолюдната си челяд и за седми път трудната си жена и право в тук в нашето село. Тука вдигна три къщи, даже захвана и четвърта, ама жълтиците свършиха и почнаха да му мрат децата. Първо умряха три, никой не разбра как. Седмото се роди болно и се мъчеха да го спасят, обаче вече нямаха пари за доктори. Докторите му рекли, че трябва да оперират бебето, пък Даньо си рекъл, че сам може да го стори, защото бил санитар като войник и знаел как се прави операция. Една сутрин, когато майката влязла в стаята и видяла мъжа си над разрязаното дете, сърцето ѝ спряло и починала. След няколко години и Даньо умря. Златото беше изхарчено за тухли и вар, а от деветчленното семейството останаха живи трима. Младен, заедно с двете си сестри оживяха, но останаха да доплащат за златото.  

Цигарата на стареца  беше догоряла сама. Той я изгаси, пред трите чифта вторачени очи и добави:

 - Тежи намереното злато, момчета.  И то  е същото като истината. Колкото по-надълбоко се ровите за нея, толкова по-голяма опасност има да се закопате живи.

Така завърши разказа си дядо Найден и, когато тримата мъже се качиха в Москвича, започнаха да им се привиждат странни неща. Притесниха се още повече за Минка и решиха да търсят къщата на Младен. След няколко минути я откриха, заключена с катинар. Беше малка неизмазана къща, снегът по двора стоеше бял и непокътнат. Върнаха се към града и дълго разпитваха пред магазина, където вадеше сергията си Хаджи Младен, но нищо ново не разбраха. Накрая отидоха в оръжейния магазин, до който имаше и кафене и там като седнаха да изпият по едно кафе и да си споделят впечатлениенията, попаднаха на следа. Младен всяка зима ходел на санаториум " Медика" в Нареченски бани. Запали отново колата Димчо и потеглиха към мястото. По пътя Миро заспа и внезапно  му се присъни, как хаджи Младен се опитва да извади златното зъбче на Минка с клещи. А Минка вика за помощ, лежи на леглото в санаториума, покрита до раменете с бял чаршаф. В тоя миг изскача попът, щура се из стаята като полудял, изтръгва клещите на хаджи Младен от ръцете му и онзи тръгва да го гони по етажите. Миро се втурва в стаята да изнесе Минка, но като се надвесва над устата ѝ, за да провери дали златния зъб си е на място, лицето на Минка става топчесто и Миро припознава  ядосаната си жена. Тя се изправя, крещи срещу него, а той целия се втриса от страх. Ръката – е хванала здраво ухото му, тегли го към вкъщи да го прибира и вика:

- Нищо не става от тебе бе! Ще ми обикаляш по кръчмите ли, сега ще те наредя!

- Не! Не! Остави ме, боли ме! - бълнуваше Миро, а в същото време Димчо и Вальо си разменяха погледи в огледалото.

За радост или не, на един по-остър завой, Миро си чукна главата в стъклото и така временно се избави от страховете си, а приятелите му не разбраха, че го е хванала жена му, от която нощем се криеше в един евтин хотел.

 Сега по пътя, пред ослепително белия хоризонт, единствена светлееше надеждата.  Надеждата да намерят Минка, жива и здрава и да дойдат по-добрите им дни. Защото каква полза от всичките им храбрости, ако няма човек, пред който да се покажат такива каквито са, и каква полза, ако няма човек, през чиито очи да се огледат – такива, каквито им се иска да бъдат.

следва...