Приказка без край – Луната

-Аз съм най-неоправдания герой! За слънцето, вятъра, че даже и за гората толкова се говори... А за мен? – мърморела си луната.

Загърнала се по плътно с нежния си воал и продължила да крачи по небосклона.

          -Мен даже рядко се спират да ме погледат... Особено през студените вечери! – тропнала с краче луната.

Макар че луната изглеждала усмихната, тя всъщност била доста тъжна. Може би защото се чувствала толкова самотна. Или пък защото никога не успявала да настигне слънцето. А толкова ù се искало да си побъбри с него.

Всъщност искало ù се е да си побъбри с който и да е. Единствената ù компания по тъмния ù път били облачетата. Малки, игриви прескачащи се облачета, които непрекъснато се смеели и си правели шеги с нея. Когато луната се правела, че не ги забелязва, те дърпали воала и и се криели зад нея. После се кискали дълго на сърдитото ù лице.

Макар че изглеждала сърдита, тя много им се радвала. Когато не я гледали, си позволявала да се усмихва.

Ще попиташ защо облачетата, а не звездите. Вярно е, че звездите са много повече. И че през цялото време са около нея. Но те са толкова далеч, че и да викала с всичка сила, те не я чували.

Любимото ù време било сутрин малко преди да се появи слънчо. Тогава, когато облачетата се прозявали широко и търсели да завият някой хълм, луната спирала своята крачка, притаявала се зад горичката и чакала да се появят дядото и котаракът. Дядото ходел бавно като нея, а котарака обикалял като облачетата. Всеки път, когато ги гледала скрита зад клоните ù ставало толкова мило, че веднага се протягала и прегръщала най-близкото облаче.

И тази сутрин чакала зад боровата гора. Котаракът обикалял весело, но дядото не излизал. Почакала още малко и тръгнала, гледайки непрекъснато назад.

Когато отново дошла, гората шумяла тревожно.

-Търсим лек за дядото! Търсим лек за дядото... – повтаряли непрекъснато дърветата.

Луната знаела и най-древните тайни. За вълшебното цвете научила от последния дракон.

От най-стари времена драконите били пазители на цветето. Нито зли магьосници, нито диви шамани и най–вече алчните хора не можели да го открият.

Но времето на драконите отминало. И когато силите изоставили последния дракон, той преместил цветето на ново място. Само луната го видяла. Помолил я да пази тайната, полял го със сълзите си, легнал около него да му пази завет и заспал завинаги.

Луната, освен че запазила тайната, се грижела за цветето. През най-студените вечери полагала воала си върху него. Понякога издебвала някое разсеяно облаче и го изстисквала отгоре. Криела светлината си, когато някой го доближавал.

Правела това нощ след нощ, година след година. А щом никой не помни вече драконите го правела от много, много отдавна.

          -Мога ли да престъпя думата, дадена пред дракона? Мога ли да се разделя с нещо, за което съм се грижела толкова време? Ще мога ли да продължа да крача по небосклона, ако не съм помогнала на дядото? – шепнела си луната.

Приседнала на един хълм, усмихнала се тъжно на закачливите облачета и се огледала наоколо.

          -Защо винаги вървя в тази посока? Защо всяка сутрин се отзовавам до горичката? Защо...

И тогава отговорът я поразил. Тя идвала да види дядото. Където поспирала да почине. Където се чувствала вкъщи. Без него тя щяла да остане без дом. Без него тя щяла да се лута бе посока.

Тогава станала, изтупала воала си и разказала на гората за цветето.

Дошло време да се раздели с нещо, за което се е грижила толкова дълго време.