Приказка - част 2

Дълбоко в една гора, в една тайна, от никого неоткрита пещера, закрита от клоните на вечнозелени многовековни борове живеела последната, останала в това царство, горска нимфа – Лилит. Тя била невероятно красива, с дълга червена коса, спускаща се на тежки къдрици по голите ù рамене, млечнобяла кожа, дълбоки зелени очи, зелени като боровите иглички, поглъщащи нежно всеки, който се осмели да погледне в тях. Облечена била с тънка небесно синя рокля, извезана от нежен сатен, очертаваща изящно всяка гънка на тялото ù. Това невероятно, неземно красиво нежно създание, било лудо влюбено в последния останал младеж – Валентин. Същият този младеж, който очаквал съдбата си, да бъде отведен в далечните северни, недостъпни от човешки крак владения на злия магьосник – Алекзандър.

Още при появата на злия магьосник, по тези земи, всички горски нимфи избягали, кой накъде му видят очите. Всички много се страхували от Алекзандър, защото още докато са малки, нимфите са плашени със историите за злия магьосник от севера, който се славел с това, че ако хване някоя нимфа, с магия изсмуква жизнените ù сили и от тях си приготвя коктейл, който изпива – това е неговата тайна съставка, с която поддържа вечния си живот. Разбира се, от това нимфите не умират. Но е по-лошо това, което им се случва, защото те стават смъртни, като хората, и ако са на повече години, могат скоро след това да починат. В момента, в който горска нимфа стане смъртна, следите на времето се запечатват по тялото ù, не само на външен вид, но и вътрешно. А ако не умрат толкова скоро, те са принудени да се скитат по света, в пълно страдание, докато не дойде денят, в който спокойно да затворят очи, за вечни времена. Единствено Лилит останала, защото не можела да се раздели с дома си, просто така, а откакто се появил злият магьосник, минали точно 25 дълги, мрачни години. Точно на 25 години бил и Валентин. Когато бил на 20 – той се разхождал из боровата горичка и Лилит случайно го видяла. От този момент тя се влюбила в него, не само защото бил строен и красив, с дълбоки сини очи – цветът на океана, и с пшенично-руси, слънчево-златни коси. Тя се влюбила в него, защото видяла сърцето му, защото усетила пламъка, който гори в душата му, неговата истинска същност. Тя знаела, че той е роден за велики дела и че не бива да попада в ръцете на Алекзандър, защото има твърде много чистота и доброта в себе си. Валентин имал още двама по-големи братя, които били сполетени от злата участ, още отдавна и засега бил единствената радост на своите родители, които много го обичали и се гордеели с него. Той бил силен и здрав, болест не го ловяла и никога мъката не надделявала над него – крепял се, за да има сили да защитава родителите си от беди и да им помага с тежките ежедневни задачи и с изкарването на средства за прехрана.

Представете си как се разстроила Лилит, когато разбрала че е дошъл редът на нейния любим да напусне дома си и да се изгуби завинаги в безизвестността. Мъка обгърнала сърцето ù и душата ù се изпълнила с воля. Тя, също като хората, не знаела какво се случва със смъртните момчета, които Алекзандър взема със себе си, но от това, което знаела за него, определено нямало да е нещо хубаво. Колкото и да се страхувала от Алекзандър, по-тежко било чувството да изгуби безвъзвратно любовта на живота си. Не можела да допусне това да се случи, затова единственият изход бил да тръгне на дълъг път, да премине през страшни изпитания, за да открие великия бял магьосник, брат на Алекзандър – Велизар, който живеел някъде на юг, под водите на кристално чисто езеро. Единствено той можел да ù помогне или поне да ù даде някакъв съвет как да спаси своя любим.

Още от векове двамата братя-магьосници се били разделили, защото Алекзандър приел да тръгне по пътя на злото и на черната магия, а Велизар бил верен на природата и на доброто и не можел да допусне омраза в своето сърце. Не могъл да разубеди и заслепения си брат, затова завинаги се скрил на юг, под водите на кристалното езеро, за да не вижда как брат му разрушава естествения природен ред, наранява живите същества и малко по малко губи всяка светла искрица от душата си. А Алекзандър издигнал своето царство далеч на север, в една висока, вечно заснежена планина, сред бури и ветрове. Минали са може би сто века, откакто това се е случило, а белият магьосник не се е появявал нито веднъж през това време и се носели само легенди дали още е жив, или брат му го е убил, или просто е умрял от мъка. Лилит обаче и за миг не допускала, че мисията ù може да се увенчае с неуспех. Дълбоко в своето сърце тя пазела надеждата, че Велизар е жив и ще ù помогне да спаси Валентин, а може би заедно ще спасят и някогашното прекрасно царство – нейния дом, от страшна гибел. Седмица преди фаталния ден Лилит тръгнала на път.

Три дни и три нощи вървяла, изкачвала планини, преплувала реки и езера, преминала през гъсти гори и бодливи тръни, дори не спирала да яде или да си почива, утолявала жаждата си с капки роса, събрали се по цветята. Най-накрая, при изгрев слънце на четвъртия ден, след третата нощ тя спряла пред езеро, с кристално чисти води, през които прозирало дъното, обсипано с бели, изгладени от водата, заоблени камъчета. Млади върби се спускали от всички страни на езерото и нежно докосвали водите му. За няколко мига Лилит била заслепена от неземната красота пред нея, но бързо си спомнила защо е тук, посъвзела се и с трепет в душата, със всички сили се провикнала:

- Велики магьоснико, изправям се пред теб с голяма молба! Моля те да се явиш пред мен и да ми дадеш съвет, защото голяма мъка се е загнездила в сърцето ми и знам, че само ти можеш да ми помогнеш!

Нищо не се случило, никой не се появил, само весели птичи гласчета се чували оттук-оттам. Лилит отново заговорила:

- Моля те, Велики Велизар! Знам, че си жив и че ме чуваш! Твоят брат – Алекзандър е на път да стори твърде голяма злина и аз не мога да му позволя това! Нуждая се от помощта ти, Велики магьоснико!

Отново нищо, но Лилит не се отчаяла. Седнала пред езерото и стояла така, в очакване, още три дни и три нощи, без да заспива, без да се храни, този път дори и вода не пиела. Седяла и чакала белия магьосник да се появи, защото вярвала, че той е там и я е чул. На третата, последната нощ, се разразила страшна буря, силен дъжд се посипал от небето, страшен вятър повял, гръм и мълнии разтресли земята и водите на езерото се надигнали със стон и цяла нощ заплашвали да погълнат безпомощната горска нимфа. Но тя не помръднала, нито за миг, не трепнала – стояла и смело очаквала съдбата си, дори това да изисква нейната смърт. По изгрев слънце бурята замряла, също така изведнъж и неочаквано, както и започнала. Водите на езерото се избистрили, небето се прояснило и весело и усмихнато слънцето огряло мократа и премръзнала нимфа, нежно целунало кожата ù, която била станала още по-бяла, отколкото е. Зелените ù очи, все така жадно и в очакване наблюдавали какво ще се случи. И тогава водите се раздвижили и се появила малка златна рибка, която застанала пред Лилит и нежно ù заговорила:

- Великият магьосник знае защо си тук, Лилит – той знае всичко, знае и коя си! Възхитен е от твоята смелост и воля, малка горска нимфо, и много иска да ти помогне, но нищо не зависи от него! Той не може да се пребори със злия магьосник – своя брат, безсилен е пред черната му магия! Но има нещо, което ти сама можеш да направиш, за да спасиш своя любим!

Лилит внимателно и съсредоточено изслушала всичко, което ù казала златната рибка, запомнила много ясно заръките, които ù дала и била по-уверена от всякога, че ще се справи. Благодарила от сърце, целунала златната рибка и се затичала със всички сили обратно към дома, защото вече било вторник, а на другия ден, точно в 12:00 часа на обяд, магьосникът щял да вземе нейния любим. Тичала ли, тичала малката нимфа, краката ù станали целите в рани и кръв потичала от тях. Навсякъде, където покапели капките кръв, мигновено пониквали малки червени цветенца, които нежно отваряли листенца и се усмихвали на слънчо. Тичала Лилит и цяла вечер, а когато слънцето изгряло, тя имала още толкова много път, изтощена до край, но с горящ пламък в сърцето си, тя не се спряла пред умората, която я налегнала. Най-накрая пристигнала на площада пред замъка на злия цар, но от Валентин или Алекзандър нямало и следа. Нямало жив човек наоколо, всичко било пусто. Погледнала слънцето и по него разбрала, че са минали цели тридесет минути след 12:00 – вече било късно. Алекзандър взел и последното момче и бил стоварил тежка магия над царството. Огледала се наоколо и видяла, че навсякъде е пълно със жаби – всички хора, в цялото царство, били превърнати в жаби, а когато погледнала към най-високата кула на замъка, видяла как около върха се е увила една огромна змия – това бил злият цар. Тежки сълзи се стекли по лицето на Лилит. Това бил краят, седнала на земята и неутешимо плакала, до залез слънце. Накрая от изнемога, от глад, от жажда, от мъка тя паднала по лице и заспала дълбок непробуден сън...

А какво сънувала Лилит и какво станало по-нататък в приказката? Е това ще разбереш в следващата част, драги ми читателю! До нови срещи!