Приказка истинска

Имало едно време една много, ама много тъжна принцеса...
Тя била толкова тъжна, защото била самотна. А била самотна, защото сама решила така... Да прекара живота си в самота. Построила за себе си въздушна кула, която била изпълнена с щастливия смях на приказни приятели. А между тях и принцесата нямало злоба и подигравки, нито пък клюки, нито крамоли... Всъщност в живота принцесата била обикновена Пепеляшка, заобиколена от десетки зли мащехи, завистливи сестри и поредния принц, който идвал на бял кон, а на тръгване отнасял цялото кралство.
Въпреки младостта и красотата си, Пепеляшка се чувствала като старица, все по-чужда на света и все по-здраво залостила вратата на своята крепост.
Един ден Пепеляшка се сблъскала с рицар... Той бил почти толкова окаян, колкото и тя. В погледа му се четели досадата и разочарованието от света.
- Това е тя! - казала си Пепеляшка. - Моята сродна душа!
Стиснала здраво златния ключ, увиснал и на врата, отворила широко за госта дверите на своята изградена от мечти одая. Вятър подгонил приказните и дружки... Слънце опалило и най-тъмния ъгъл, разтопявайки кристалната блестяща кутия, в която принцесата била заключила туптящото си топло сърце. То разцъфтяло по-прекрасно от роза под погледа на непознатия рицар, а принцесата отворила всички свои сетива, пропускайки през тях лъчите на любовта. Дните минавали безгрижно и лудо. Носени били двамата влюбени на гребена, сред пяната от щастие, с която ги обливала обичта. Отворили сърцата си, те не усетили как заедно с любовта, душите им пробождани били от хорската суета. Допускали все повече и повече "приятели" в своя свят. Някои искрени, други завиждащи... Рицарят все повече закъснявал вечерта, а принцесата пак започнала да остава сама. Сълзите покривали страните й. Възглавката попивала тъгата й. Принцесата намерила отново златния си ключ. Построила отново въздушната си кула. Привикала отново приятелите си, приказни герои... Но душата й прикована била в ръцете на тъмния принц. Тя била негова завинаги...
Загубила покоя си, принцесата открила ревността. Той пък потърсил отново досадата. Измъчвани били, защото чувствата са още живи, но други ги заривали грижливо под пръстта на недоверието и обидата.
Тогава принцесата се разболяла. От любов и тъга залиняла. Да плаче и страда, не виждала края, а принцът в ада я влачел, не в рая. Някой му бил подсказал, че колкото по-строг е и колкото по-малко за чувствата тя знае, това гаранция е: с него ще е до края... И той я измъчал с думи, бичувал, чувствата криел, сълзите приел. Лицето му странно, от обич не грее, в очите обаче все още нещичко тлее...
Тогава жената затръшна вратата. Впи се с все сили в тъгата. Мечтаеше много, почти ежечасно, но с принца държеше се достойно и хладно. И май в него нещо се пречупи. Любовта се надигна и злите съвети захлюпи. Видяха те с очите си своите души. Разбраха, че създадени един за друг са били. Затръшнаха заедно дверите на палата. Отрекоха хората, проклеха лъжата. Събраха сърцата си във въздушната кула, започнаха живота си от чистата нула.
И до днес един в друг влюбени са те. По-щастливи са от вятъра, по-свободни от водата, по-съзидателни от светлината. Светът им малък е, наистина, така е, но стига им, защото това любовта е...