Някога, някога... много отдавна! - на края на света (извън света, и извън времето) - живяла Девойка. Нямала нищо, освен себе си. Една дървена колиба. И сърце. Което може само да обича.
Тогава тя още не знаела... Че има всичко!

От вратата на нейната колиба - до... плюс безкрайност! - се простирала чудна Гора! Вълшебна Гора, заселена с прекрасни същества, които се хранели... С Любов!

Бързо се сприятелили - Девойката, и обитателите на Гората. Всяка сутрин Тя сядала на поляната пред колибата си, и отваряла това свое вълшебно сърце, от което любовта бликала като Извор чист. А обитателите на Гората - прииждали от всичките ѝ краища, и жадно пиели... Засищали глада си, лекували раните си, топлели самотата си... И всички били много щастливи! Най-вече Девойката, защото... Любовта тежи, когато няма на кого да я дадеш

Една нощ - на вратата на колибата се почукало.
Изумена - Девойката отворила вратата на колибата... и на сърцето си! - кой, в този късен час, на края на света - може да дойде? Пътник закъснял, и гладен - за любов?
Има... Часа бил късен, но за любовта час няма. Любовта е за даване - без значение какъв е часа. И никой не бива да замръква гладен... за любов!

Пътникът се оказал... Принц!
Който... бягал от Самотата си. Препускал в галоп - на бял Кон (крилат, като на всеки Принц) А Самотата му го застигала, настъпвала го по петите, дишала във врата му... Капела... от крилете на Коня. Самотата има това свойство колкото е по-луксозна - толкова е по-студена! Зъбите му тракали, на Принца - от студената му Самота - онази, най-истинската - когато си сам - сред хора.

Отворила Девойката... А сърцето ѝ - започнало да дава.
Притихнал Принца - на коравото дървено легло, под вехтите завивки. И за първи път - заспал щастлив. И стоплен. На сутринта - забравил да си тръгне. А Самотата му - забравила за него. Запиляла се нанякъде - други принцове да търси... Той гледал изумен, всеки ден - как едно сърце - стига за всички! Ако е пълно с любов.

... Но скоро Самотата, с която бил живял (и, която единствено познавал) взела да му липсва... И започнал да я търси. И да я създава. За начало - съборил колибата - и на нейно място построил дворец. С какъвто бил свикнал - луксозен! С дебели стени - да пазят от омраза. И от обич.

После - така се впил в сърцето на Девойката, че... изпил всичката любов, която... уж никога не свършва, защото се поражда сама от себе си. Не знаела Девойката, че Любовта, Която Се Поражда Сама От Себе Си - свършва единствено, ако я пие Мрака. Защото Мрак - насищане няма. Напива се с любов - а изтрезнява
в безчестие...

Не издържало сърцето на Девойката - счупило се...
(сърце без любов винаги се чупи...)

Сядала Тя (по навик) всяка сутрин пред вратата на Двореца. Точно там, където преди имало колиба.
И - отваряла счупеното си сърце...
Но - счупено сърце любов не дава. (само взема)
Разочаровани - обитателите на Гората идвали още известно време, обикаляли около нея, но си тръгвали гладни. Накрая - се разбягали съвсем.
От Счупено Сърце - само някоя постна сълза се изцеждала - а кой сълзи обича?

За първи път Девойката се почувствала истински бедна! -
няма какво да даде...! И глад за любов - захапал сърцето ѝ счупено - но нямало кой да го нахрани... Само хладилникът бил пълен. Но хладилник - сърце не храни. А Принца кръстосвал нервно из празните стаи на Двореца, зад дебелите стени на Самотата си. Освирепял отново - от глад за любов. Извечния глад за любов!

Тръгнала тогава Девойката - по най-тънката нишка на Тъгата си - да търси... своето старо сърце.
Онова - пълното, вълшебното, което колкото и да дава - все по-пълно остава... И стига за всички.
Никой не знае - дали го е намерила. Може би - още го търси. Може би - дълго ще го търси... Но, когато го намери - ще седне пак пред вратата на своето Щастие (което често прилича на бедна колиба - външно)
И ще изтрие сълзите си.

Тъгата ѝ вчерашна - ще я пази от утрешни болки, и
самотни Принцове с крилати коне - синове на Мрака, от
който идват - и изгубени в него.

И ще отвори пак Сърцето си.
А обитателите на онази Вълшебна Гора - ще я намерят отново! И ще пият от Извора, Който не свършва.

На Него (на Извора) - Му е все едно как ще Го наричаме. Важното е да Го търсим! И да Го намираме.

За да не изгубваме Пътя. И сърцата си.

Като онази измислена Девойка, от една измислена Приказка за изгубеното всичко.