Приказните земи на Оринт се намираха далеч, далеч на изток, отвъд Пелагия, отвъд дълбокото синьо море. Пътуването дотам с най-бързия кораб отнемаше петнадесет дни, ако времето беше хубаво, разбира се. Но черният дракон се носеше като вихър из висините на Фантасмагория и отведе двете момчета в далечното кралство само за четири дни.

На гърба на Въгленче Езар се чувстваше така, сякаш самият той летеше. Когато се носеха над безкрайната морска шир, често отправяше взор надолу, за да погледа играта на слънчевите лъчи по гребените на буйните вълни. Понякога виждаше сивите шипести гърбове на грамадни левиатани, понякога виждаше издутите платна на някой кораб, а веднъж дори, нейде между безбройните острови на Пелагия, съзря група морски еднорози. Кани му каза, че трябва да се чувства късметлия, защото изключително рядко се случвало някой да види тези красиви създания. Понякога нощем двамата лежаха на гърба на дракона и дълго наблюдаваха звездите над тях. Понякога дракона се бухваше в пухкавите бели облаци, изпречили се на пътя им, разпиляваше ги на хиляди малки парченца и над главите им заваляваше най-вълшебният сняг, който Езар можеше да си представи. Понякога забелязваше малки сребристи проблясъци в простора и когато попита Кани какво беше това, той му отвърна, че това бе магията на Фантасмагория.

По пладне на четвъртия ден достигнаха бреговете на Оринт. Скалисти закътани заливи отрупани със зеленина и чудни цветове се ширеха докъдето поглед стигаше. По равните поля тичаха стада диви коне и когато сянката на дракона преминаваше по тревите, те се плашеха и с цвилене се впускаха в галоп накъдето им видеха очите. Далеч на хоризонта се мержелееха снагите на високи планини.

 - Наближаваме ли замъка вече? – попита Езар, докато драконът прелиташе ниско над смарагдената корона на гъста гора.

 - Да. – отвърна кани. – Ей там зад хълмовете се шири поле, изпъстрено с краските на най-прекрасните цветя. В самия му край, до реката, се издига замъкът на крал Оба.

 - О, нямам търпение да стъпя на земята! – зарадва се Езар. – Не че летейки на гърба на Въгленче не е страхотно, но краката ми вече копнеят да докоснат твърда земя.

В това време отпред се показаха четирите кули на замъка. Бяха ослепително бели, сякаш направени от захар, с червени островръхи покриви. На най-високата се вееше бял флаг с макове. После пред очите на Езар изникна и самият замък с високите стени, здравите укрепления, изящните тераси и златния катаракт.

Драконът прелетя над двора, стрелна се над кулите, мина над реката, обиколи няколко пъти над защитните стени на замъка и чак тогава се устреми към двора. Кацна право в лехите с пасифлори и орхидеи в кралската градина. Двете момчета се спуснаха по крилата му и се търколиха в цветята.

 - Леле, кралят няма да остане никак доволен като види тази бъркотия. – възкликна Кани щом видя изпотъпканата растителност наоколо.

И за още по-голяма беда, точно в този момент Въгленче стовари дългата си опашка върху фонтана със статуята на самия Оба. Чу се оглушително „Тряяясс!“ и мраморни късове се разхвърчаха на всички страни, а водата се плисна на вълни и само миг по-късно лехите с белите рози, пъстроцветните лилиуми и магнолиите се наводниха. Мраморната глава на Оба се търкулна в краката на Езар. Белите му изцъклени очи се впиха в него с особена строгост.

 - Е, сега определено кралят ще нареди да ни хвърлят в някоя килия. – изстена той. – Или по-лошо – да ни обезглавят!

Двамата погледнаха уплашено към портите на замъка в очакване всеки миг да се отворят и да избълват дузина войници, идващи да ги отведат при справедливо разгневения крал. Само че вратите не се отвориха, нито пък се появиха войници. Даже като постояха така притихнали известно време усетиха, че наоколо беше нетипично спокойно. Беше притеснително тихо и ужасяващо безлюдно.

 - Нещо става тук. – най-сетне рече Кани.

 - Може да не са забелязали пристигането ни. – предположи Езар, въпреки че сам не си повярва.

 - Друг път! Тук винаги се леят музика и весел смях. А сега няма никой! Много е странно, не мислиш ли?

Езар сви рамене. Откъде можеше да знае какво се случва в един кралски двор.

 - Може да проверим вътре. – предложи той.

Кани се съгласи и след няколко минути двамата вече стояха пред огромните резбовани порти на замъка. С Въгленче зад тях. Дълго събираха смелост преди да отворят вратите, но в крайна сметка си имаха огнедишащ дракон и решиха, че каквато и опасност да имаше отвъд, ако въобще имаше, щеше да се изпари при вида на Въгленче.

Голямата зала беше пълна с хора, но никой от тях нито продумваше, нито помръдваше. Бяха се заковали на местата си, сиви и невиждащи, съвсем неочаквано. Танцуващи двойки бяха застинали във вихъра на танца, край тях дами с натруфени рокли бяха възпрели бъбриви устни по средата на оживен разговор, джентълмени, прислужници, войници – всички бяха останали завинаги по местата си.

 - Каменни статуи! – прошепна Езар като пипна студената плът на една дебела госпожа, която стърчеше точно пред него. – Превърнали са се в каменни статуи!

 - Това е работа на злата вещица! – отвърна му Кани. – Виж! Ето го и крал Оба.

Там където сочеше Кани, дебел мъж бе натъпкал туловището си в отрупан със скъпоценности трон. Топчестото му лице се бе изопнало в плашеща гримаса, а изцъклените му очи, които преди малко го гледаха строго от тревата, се бяха заковали невиждащи и ужасени във вратата. Несъмнено той бе видял злата вещица преди да пръсне поразяващата си магия в замъка.

 - О, не! – изстена Кани. – Злата вещица е превърнала всички в каменни статуи. А как бих могъл да накарам камък да се влюби в мен?! Край с надеждите ми някога да стана отново нормално момче. Аз съм обречен!

 - Съжалявам! – отвърна Езар, а после като посочи статуята отляво на краля попита: – Това ли е принцесата?

 - Не. – каза Кани, щом я погледна. – Това е кралицата.

 - А къде е принцесата?

 - Ами сигурно е тук някъде… – Кани се огледа наоколо.

Само че не я откри в антуража на Оба, нито пък някъде наоколо. Той тръгна към застиналите танцьори в центъра на залата, като си мислеше, че щеше да я открие там. Но принцеса Ориаку не беше и там. Момчето с лисичите уши пое между колоните като внимателно оглеждаше каменните статуи. Имаше безброй лица – млади и стари, красиви, не толкова красиви, някои дори бяха грозни, но прекрасното лице на Ориаку не се появяваше и не се появяваше. Накрая мина край стените, където на поста си бяха застинали войниците на Оба, за да установи, че принцесата въобще не беше в голямата бална зала.

 - Няма я! – промълви накрая. – Тя не пропускаше празненствата в замъка. Никога! Ами сега! Къде да търсим принцесата?

 - Не знам. – въздъхна Езар. – Защо не проверим в най-високата кула? Принцесите обикновено стоят там, нали?

 - Май да. – съгласи се Кани.

Двамата изкачиха витите стълби на един дъх. После се лутаха дълго в търсене на врата към високата кула. Замъкът имаше толкова много стаи, коридори и стълбища, че на Езар му се стори, че се бе озовал в лабиринт. Вървеше край стени, окъпани в злато и скъпоценни камъни с такива цветове, каквито не се виждаха никъде по земята. По някое време Кани изчезна, а четвърт час по-късно се появи със затъкнат на кръста къс меч. Носеше още един в ръката си заедно с ножница и колан.

 - Можеш ли да го използваш? – попита той.

 - О, да! – очите на Езар се разшириха от изненада. – Тренирам кендо от десетгодишен, а на дванадесет започнах иайдо. Обаче винаги използваме шинаи и …

 - Ъъъ?!? – Кани пак бе направил едно от онези изражения, които даваха на Езар да разбере, че момчето с лисичите уши нямаше никаква представа за какво говореше.

 - О, забрави! – махна с ръка Езар. – Дай меча!

 - Сигурен ли си?! – Кани го погледна с доза недоверие.

 - Да! В нашето село имаме майстор, който ме научи как да се бия с меч.

 - Добре. – рече момчето с лисичите уши и му подаде оръжието и колана.

Без да се колебае Езар сложи колана на кръста си, а после мушна меча в ножницата. Почувства се като истински воин. Друго си беше да усети студената стомана на бедрото.

После отново поеха по дългите коридори на замъка. И не след дълго намериха пътя към високата кула. Стъпалата се виеха безкрайно нагоре и момчетата спираха няколко пъти, за да си отдъхват. Когато най сетне стигнаха до върха, Езар имаше усещането, че се бе изкачил до небето.

Кани потропа на голямата позлатена врата, но отвътре не отговориха. Той извади меча от ножницата и като блъсна вратата с крак, влезе вътре. Езар го последва.

В ъгъла на топка се беше свило някакво странно създание и ридаеше неудържимо. Като чу, че на вратата застана някой, поуспокои малко хлипането си и подсмръкна звучно. Щом извърна главата си, едно голямо тъжно око се втренчи в тях.

 - Къде е принцесата? – попита Кани и като насочи меча към създанието, рече заплашително: – Говори или ще те убия!

Създанието отново мушна глава между дебелите си белезникави лапи и ревна. И свирна.

 - Кани, прибери меча! – посъветва го Езар. – Мисля, че така го плашиш, а докато реве няма да ни каже нищо.

 - А как ще го накараме да говори? Дали изобщо ни разбира?

 - Не знам.

В това време странното същество се размърда и измрънка сърдито:

 - Всичко разбирам.

 - О, то проговори! – изненада се Кани. – А сега кажи къде е принцесата!

 - Аз съм принцесата! – изстена то.

 - Лъжеш!

 - Не лъжа! Злата вещица ме омагьоса.

 - О! Съжалявам! – рече съпричастно Езар. – Ще ни разкажеш ли какво стана? – после пристъпи към принцесата и ѝ подаде ръка.

Голямото око отново го погледна. Изпитателно. Премигна два пъти и доста колебливо принцесата подаде лапата си и се изправи.

- Пфхаа… Хмм! – на Кани му коства страшно усилие да не се хвърли на пода, смеейки се до припадък.

Принцеса Ориаку се беше превърнала в дебел хипопогущер с къси крачета, дълга опашка и сочни зелени брадавици по гърба. На мястото на носа си имаше хоботче, което се навиваше и разпъваше също като детска свирка, всеки път щом се разревеше или дори изхлипаше, очите като че ли гледаха в различни посоки, а на главата си имаше само шест кафяви косъма, щръкнали право нагоре. Каквато и магията да бе забъркала злата вещица със сигурност бе добавила вътре и прещедра щипка смях, защото беше невъзможно да не се разсмееш, когато застанеш пред принцесата.

Щом видя израженията на двете момчета, принцесата нацупи устни, очите ѝ се наляха със сълзи и захълца. А всеки път щом изхълцаше, хоботчето се развиваше, свирваше и се навиваше обратно. Езар видя как лицето на Кани, който седеше зад хлипащото чудовище, доби черен цвят, устните му едвам се удържаха затворени, а той цял се тресеше, мъчейки се да не избухне в смях. Този път не издържа. Смехът му екна като топовен гръм. А след него се разкиска и Езар. Знаеше, че не трябва, но беше извън контрола му. От очите му потекоха сълзи, а когато доста по-късно принцесата укроти рева си, го свиваше и коремът.

 - Въобще не е възпитано да се смеете на чуждото нещастие! – заяви тя и скръсти лапи.

 - Прости ни, принцесо! – отвърна Езар. – Но магията на злата вещица витае тук. Пред нея сме безсилни.

 - Ще си помисля! – рече Ориаку. – Кои сте вие и какво търсите тук?

 - Аз съм Кани, принц на Нир, а това е Езар.

 -И?

 - Ами ние дойдохме… – Кани се запъна. Не можеше да ѝ каже защо наистина дойде тук. Тя щеше да го изгони на мига.

 - Да те спасим! – довърши Езар.

 - Ха! Аз не се нуждая от спасяване!

 - Наистина ли? – възрази ѝ Кани. – Злата вещица те е превърнала в чудовище. Всички в замъка се станали каменни статуи. И ти твърдиш, че нямаш нужда?!

Принцесата се нацупи.

 - Защо искате да ме спасите?

 - Защото злата вещица омагьоса и мен. Ела с нас, за да развалим магията!

Ориаку присви очи и се почеса по главата.

 - Добре. Ще дойда!

Когато излязоха навън на Езар му се стори че Въгленче се нахили тайничко при вида на принцесата. Навярно ако можеше да се смее с глас, щеше да се търкаля из кралската градина кискайки се неудържимо докато премаже и последното цветче. Вместо това изпусна две бели кълба дим от ноздрите си и изръмжа.

 - О, велики сили на Фантасмагория! – викна принцесата като съзря бъркотията пред замъка. –  Драконът ви е опустошил прекрасната ни градина! О, статуята на татко!! О, любимите ми пасифлори!

- Когато всичко това свърши, ще си понесем наказанието. – рече Езар.

 - Да, ще си го понесете! – увери го тя.

После се хвърли в калните лехи да събира смачканите цветове и да оплаква погубената им омайност.

 - Какво ще прави сега? – Езар попита шепнешком.

 - Не знам. – Кани сви рамене.

 - Как така не знаеш?! Трябва да накараш принцесата да се влюби в теб, нали не си забравил?

 - Не, но… виж я! Стъпканите цветя имат по-голям шанс от мен.

 - Дали ако те целуне няма да развали магията?!

 - А, не искам това нещо да ме целува! – отсече Кани. – Ами ако вместо това се превърна в същото чудовище?

 - Тогава измисли какво да правим и къде да идем! – подкани го Езар.

 - Мисля, мисля… – отвърна Кани и стисна главата си с ръце.

В това време принцесата-чудовище се дотътри обратно.

 - Е, къде ще търсим лек срещу магията на вещицата?

 - Ами… ами… – „Мисли, Кани! Мисли!... Ако не ме гледаше с тези големи очи!!... Да! Сетих се!“ – Ще отидем при Рейна!

 - Какво!? При старата изкуфяла костенурка?! – прихна принцесата.

 - Не е изкуфяла, а – мъдра! – възрази момчето с лисичите уши. – И ние отиваме точно там! Ако не искаш, не идвай!

 - Не искам! – фръцна се тя, но като видя, че Езар и Кани се метнаха на дракона без да  се колебаят, бързо размисли: –  Но ще дойда, защото трябва!