На стената бе окачено масивно огледало, пред което не твърде млада особа въртеше глава с пресилено за възрастта си кокетство... Любуваше  се с нескрито възхищение на причудливите форми на лицето си...

- Да! - казваше тя. - Не смяташ ли, че такова лице трябва да се увековечи за пореден път?... Вече са ми омръзнали  портретите на личните ми худжници... Те ме правят толкова съвършена, защото им плащам... Аз искам да разбера как ме виждат другите... Поръчай  да излеят монети с лика ми, за да могат да ме оценят най-добре... Нали знаеш, че профилът ми е съвършен... нека и такъв го предаде и майсторът...

Хиляди такива златни монети бяха пуснати в обръщение, сякаш за да удостоят с някаква измислена чест поредната  богаташка... поредната, която имаше прекалено и  пилееше до безпаметство...

Една от тези монети получи като възнаграждение за труда си един беден човечец, за който тя бе цяло богатсво, защото знаеше, че с нея ще купи хляб на гладните си деца и ще излекува болната си съпруга... Не му свидеше да я даде на търговеца  или знахаря, само и само  да могат близките му да са щастливи...

Дори не се вглеждаше в лика върху монетата... не го интересуваше кой  самолюбив егоист бе решил да се самотитулува за цар... Смазваше го пошлата мания за величие, дребнавата ограниченост на чуждите на съдбата му индивиди... Но дълбоко в сърцето си таеше надеждата, че тази златна монетка ще спаси  три важни  за него живота... Той не мислеше за себе си, отивайки с молба при знахаря... Мислеше само как да възвърне топлотата в дома, която оживяваше сърцата до преди болестта на жена му... Семейството му бе загубило онази неподправена жизненост, а за нея той копнееше от сърце... Болеше го да вижда  лишените от радост детски очи, взряни непрестанно в гаснещото тяло на майката...

Молбата за помощ на клетника бе приета от знахаря с насмешка... Той бе онзи шарлатанин, който уж боравеше с целебните треви и магическите сили... Той предлагаше помощ, но всъщност и сам не вярваше, че може да помогне някому... Говореше, че висшата сила  на Бог помагала  на хуманното му дело... Манипулираше обикновените хорица... Играеше си с мъката им като с играчки... Може би единствена негова дарба бе да граби от лековерните души и с взетото да гради палати...

- Ха-ха - каза той. - Защо си дошъл при мен? Всяка помощ струва пари, а като гледам дрехите ти... Едва ли имаш?! Бог не помага безплатно...

Клетникът вътрешно възнегодуваше срещу глупостта на знахаря, но нуждата го притискаше и той трябваше да премълчи, за да спаси топлината в семейството си...

- Имам пари  - каза той с болка, показвайки златната монета.

- О, такъв образ си струва да лежи в ковчежето ми...

- Ето, вземи я! - казваше с презрение към дребнавостта  му малкият човек.

Очите на знахаря светеха алчно... той мислеше какво щеще да си купи, а не как да изцери оная гаснеща душа в бедняшката къща... Не можа да помогне с нищо, просто защото не знаеше как... и защото не чуваше гласа на сърцето си... Говореше му само онази съвършената жена, кипящата от здраве и самозабравила се в  пари...

Клетникът остана само да се надява, че нечия друга помощ би спасила любимата му от прегръдката на смъртта... Вяршваше, че има Бог, който не заключава силата си само в измислената дарба на някой знахар... Вярваше, че любовта и справедливостта един ден ще озарят и малката стаичка, където гаснеха три живота от глада и болестта...

Със златната монета алчния знахар си купи от търговеца  мебели, с които искаше уж да  украси къщата си... А всичко сякаш придобиваше пошли до неузнаваемост размери... Причудливостта на всичко купено напомняше на безвкусен маскарад от вещи, които просто запълваха пространнства... Но дали търговецът се интерсуваше от претрупаността във вкуса на клиента си?... Той само благоговееше пред паричката... Кланяше й се сякаш пред икона... Палеше й свещи  от алчност и егоизъм... Скъпернически си я целуваше, сякаш, че в нея съзираше нежните черти на любимата жена... Но  сякаш, за да докаже своята нетрайност паричката падна от джоба на търговеца... Сега се валяше по прашния път... Ритаха я случайно  преминали минувачи... Поглеждаха я презрително, с нескрито отвращение... Нямаше я онази хищническа страст на лешояди при вида на златото... Прахът лишаваше онзи съвършен облик на преситеното същество от блясъка...

Случайно към монетата се бе присегнала нечия детска ръка... Тя принадлежеше на същество, изстрадало прекалено много, за да обръща внимание на избелелия лик...

- Грозна си вече  - казваше с откровение детето. - Заради теб страдат толкова много, заради теб богатеят толкова много... Но Бог не се интересува дали струваш много или малко... Дали си красива или грозна?... Той се интересува какво става с нас заради теб...

С тихи крачки детето бе влязло в една църква... Смирено загледано в иконата насреща...

- Паля свещица, Боже! Не знам каква е стойността на онази паричка, но и не ми трябва да знам... Моля те, излекувай мама... върни любовта и топлотата в дома ни... Никоя паричка, с какъвто и да е облик, не струва колкото грейналите очи на хората, които обичам... Глупаво е да хвърляш пари по улиците, когато някой може да се нахрани с тях...

Детето сякаш виждаше усмихнати ясните очи на Исус... То знаеше, че има надежда за освободените от глупостта и дребнавостта души, но за другите... Едва ли?

Огледалата се чупят, а монетите се обезстойностяват с появата на нови...