Приказка за старата ябълка

 Събираше катеричката жълъдчета и си мърмореше:

  − Гледай го ти човека! Сега чак се сетил, че от истинското по-хубаво няма! Кафе ще ми пие от жълъди! То лошо няма, ама защо точно от моите жълъди?! Кафе – пфу! А моите дечица гладни ли да останат?! Ще го изпреваря аз – най-узрелите и най-сочните ще събера…

И все така докато стигна до хралупата си в старата ябълка. Там започна да прибира жълъдите и слуша… Старата ябълка пак въздиша тежко и си говори сама на себе си:

   − Уморена съм вече…Уморена съм… Силичка нямам! Натежали са клоните ми от плод, а то… минава някой, откъсва, а като вкуси сбърчва нос и захвърля ябълката. Дори и червеите, които ядат от плодовете ми после имат стомашни киселини… Уморена съм! Искам да заспя и да не се събудя повече! Сила нямам!

  − А! – сепна се къртицата и дори подаде муцунка от купчинката пръст – Ама нали и аз и децата ми всеки ден чистим корените ти, та да се храниш и да имаш сила!

  − Как така! Трака-трак! Как така! Трака-трак! – изтрака кълвача на скоропоговорка.

  − Ах! – разпери крила кафявата пеперуда – Аз не съм опитвала зелените ти ябълки, но когато станат кафяви и меки аз пия от сока им и рисувам шарките по крилата си!                    

− А! – сепна се катеричката и дори изтърва жълъда право в дупката на къртицата (а къртицата така се беше натъжила, че го подритна, че да не влезе навътре в тунелчето и само да и се пречка) – Ама как така няма да се събудиш! Че като спрат да се движат соковете ти аз оставам без парно!

  − А! - сепна се и сърничката – Та всяка пролет аз водя сърнетата си първо при теб, защото клонките ти са ниски и сочни. Как ще нахраня дечицата си! – и една сълза се търкулна от окото ù.

  − Бъззззззз! – изказаха мнение и три пчелички – Не може така! Ти си в учебниците ни по ориентиране! Без теб ще се изгубим!

   − А! – сепна се и врабчето – Ама не може така! Не е законно! Не може без предизвестие!

 Въздъхна тежко ябълката. Провесиха се клоните и. Натежа гласа и:

  − Ех, милички, сладички! Сгушвате се вие в клоните ми и ви е добре. А мен ме брулят ветрове, и дъждове, и снегове… Уморих се все сама да съм, все сама да отстоявам на бурите… без другарче… Ех, не мога току така да ви оставя. Още една пролет ще разцъфна заради вас и после ще заспя вечния си сън.

 И запя тъжната си песен старата ябълка.

  Започнаха студените дъждове, окапаха листенцата, зафуча северняка, помръкна слънцето, сняг натежа по земята и клоните…А ябълката все си казваше в просъница: „Потърпи още малко само, още малко!”

 Изниза се зимата. Първите топли лъчи погалиха ябълката. Тя се протегна и се огледа – само няколко скършени клона, но пък птичките и катеричките подскачат и цвърчат. Всичко е наред, само… какъв е този гъдел в единия корен?!

  − Хей, кой е там? – попита. А едно тънко гласче отговори:

  − Добра пролет, уважаема госпожо! Простете ми, че смутих събуждането Ви!

Позволете да Ви се представя – аз съм жълъдче изтървано от катеричка, заровено от къртица и полято със сълза от сърна. Никак не исках да Ви смущавам, но сълзата беше много топла и веднага пробуди живота в мен. Аз се борих – подтисках го, подтисках го, но той се оказа по-силен от мен.

  −Че защо ти е да го подтискаш?

  − Как защо! Като се размислих малко разбрах, че е по-добре да не се раждам. Баща ми е величествен дъб. Много хора ходят в сянката му и му се кланят докато събират плодовете му, птици вият гнезда в клоните му и дърветата се гушат в него, за да ги закриля от ветрове и бури. А аз никога няма стана толкова значим.

  − Че защо пък да не станеш? – още по-учудена попита старата ябълка.

  − Как защо, госпожо! Когато следващата пролет не се събудите аз ще бъда още твърде слаб и няма да успея да оцелея.

 Въздъхна ябълката, усмихна се, протегна клонки към малкото стъбълце и запя: „Хайде вие листенца, разлиствайте се, и вие цветове – цъфтете, че днес е голям празник за всички ни! Ще расте моят приятел, ще стане величествен и благороден, а аз ще се гуша в прегръдката му! Защото жената се уморява да бъде силна и има нужда от мъж по-силен от нея, за да й позволи да се почувства слаба!”

  И всичко това го чух, докато дремвах в сянката на един дъб.