Имало в България, в едно китно градче един хубав замък, с хубави хора и още по хубава принцеса. Oбаче тази принцеса имала много обожатели и един от тях се ядосал веднъж
и я проклел, да стане така, че замъкът да се вижда само от много далече, а край него гора и от нийде да няма пътека,
а принцесата да бъде на най-високото място в него и само да гледа как се веселят хората в далечината.
И така минало време и принцесата си седяла сама горе
и изведнъж видяла в далечината един невзрачен човек. Точно това и направило впечатление, че той се откроявал от другите, бил някак си по-обикновен от тях и тя просто размахала бялата си кърпичка.
И той както не гледал настрани много-много, изведнъж съзрял кърпичката на най-високата кула и тръгнал през гората, като и за миг не изпускал от поглед кърпичката. Ще питате как я виждал през дърветата? Ами тя блестяла от енергията и излъчването на принцесата. И така стигнал той до вратите на замъка, за които обаче нямало никакъв ключ, но той бил ловък и намерил механизма и открехнал вратата. Влязъл в замъка и намерил принцесата, спасил я той и изведнъж гората изчезнала отвън,останали само отделни места с различни форми и животът в замъка отново се раздвижил.
Питате - а какво става с принцесата и човека?
Ами човекът бил щастлив, че я освободил. Това било неговата награда и той си продължил по пътя, защото неговото призвание било да помага на хората, неговото щастие било щастието на околните.
И така той отново изчезнал в тълпата, но този път принцесата, въпреки старанието си, не го открила, защото той сега бил щастлив и бил обикновен човек до следващата среща, до другия ден, когато пак щял да бъде от другите по-обикновен...