Приказка за заблуденото китайче

Имало едно време едно малко китайско момче, на около седем години. То живяло само с бедната си майка и нямало баща. Къщичката му била твърде далеч дори и от най-близкото село, така че малкото китайче си нямало приятелчета, с които да си играе. Пък майка му по цял ден работела, за да ги изхрани и двамата и нямала много време за него. Затова китайчето прекарвало дните си само.

Тъй като били бедни, малкото момче нямало и играчки. Не харесвало и ушитите от майка му парцалени кукли, смятало ги за твърде момичешки. Единствената играчка, която носело със себе си винаги и навсякъде, била една дебела и здрава букова пръчка. Тя била неговото конче, неговият меч, неговата бухалка, неговата коса за тревата в полето, неговият прът за овчарски скок (е, не съвсем…), неговият стик за голф… Всичко. Китайчето смятало пръчката за свой най-добър приятел и много я обичало.

Един ден момчето отишло за пореден път да се разходи из гората. Бил дълъг летен ден, един от най-дългите през годината, и китайчето изобщо не се усетило кога дошла вечерта. Пък през дългите часове разходка вече било стигнало твърде далече и дори се било изгубило. Всъщност, сигурно и на светло не би могло да намери пътя си към дома, въпреки че си въобразявало, че знае къде отива. А пък тогава била тъмна безлунна нощ и зад хълмовете се обаждала гръмотевична буря.

Китайчето се уплашило, седнало и заплакало само в тъмното, стискайки своята любима пръчка. Казало й: “Пръчко, заведи ме обратно вкъщи!”. Яхнало я като конче, но пак не знаело накъде да отиде и нищо не виждало. А пръчката мълчала. “Хайде де, нали си ми най-добрият приятел!”, примолило се момчето на пръчката. Но тя нищо не отвърнала. Обидено и натъжено момчето тръгнало напред през гората, а тъй като било тъмно, опипвало пътя си с пръчката. Вървяло бавно и мъчително през трънаците и понякога си проправяло път през храстите с пръчката, докато не излязло на една широка пътека. Продължило по нея до зазоряване, а с пръчката опипвало пътя пред себе си като слепец. Когато започнало да се развиделява, видяло, че е излязло на едно широко планинско било, а под него в долината се виждало едно далечно селце.

Момчето пак се примолило на пръчката: “Пръчко, моля те, заведи ме поне долу до селото!”. Но на пръчката не й трепнало и окото от тези жални молби. “Моля ти се, нали си ми най-добрият приятел!”, пак заплакало момчето. Било много уморено, гладно и сънено и го болели краката от дългия път. Пръчката обаче не помръднала, изглежда се правела на глуха.

Ще не ще китайчето тръгнало право към селцето. Пътят се спускал надолу много стръмно, а вместо утъпкана пътека имало каменисти сипеи. Момчето обаче се подпирало със здравата си букова пръчка и успяло да слезе в дола. Тръгнало през полята към селото, което все още било доста далеч. Краката му вече били целите в мазоли от грубите сламени сандали и то едвам кретало, подпирайки се на пръчката. Стомахът му се свивал от глад. “Пръчко, моля те, заведи ме поне сега до селото, нали си ми най-добрият приятел!”, заплакало пак момчето.  Пръчката пак нищо не казала. “Никакъв приятел не си ми ти, няма да си говоря с теб повече!”, сопнало се детето.

Момчето продължило ще не ще ядосано и отчаяно по пътя си и видяло една кичеста ябълка с едри големи плодове. Стомахът му пак се свил от глад, но ябълките висели твърде нависоко, а стъблото било твърде голо, за да се покатери по него. Китайчето обаче успяло да се пресегне с пръчката си и да бутне на земята една голяма узряла ябълка. Хапнало и продължило нататък.

Скоро наближило селото. Там пасели стадата на селяните и няколко големи овчарски кучета се втурнали озъбени към момчето, което изтръпнало от ужас. Когато обаче размахало срещу кучетата тежката си пръчка, те подвили опашки и избягали. Китайчето намерило една крава и издоило малко мляко от нея, за да си пийне. После с нови сили стигнало до селото.

Селцето било много малко и много отдалечено от всички населени места. Момчето питало всеки срещнат за пътя към родната му къща, но никой не могъл да му каже накъде да тръгне. Хората само свивали рамена и казвали “Не знам”. Още по-отчаяно и уморено китайчето отишло на селския площад при единствената чешма в селото. Там видяло една стара крива баба с треперещи ръце, която си пълнела две големи дървени кофи с вода за вкъщи. Бабата закачила кофите на една дълга тояга, за да ги носи на рамената си, но тоягата се счупила. Момчето съжалило бабата, която не можела да носи тежките кофи в старческите си пръсти. Отишло при нея, закачило кофите на яката си букова пръчка, метнало ги на рамената си и помогнало на бабата да си занесе водата вкъщи.

Бабата била много благодарна, изкъпала го, нагостила го с гъста супа, топъл хляб и ароматен чай с мед и го заразпитвала – откъде е дошло, защо е там и така нататък… Китайчето ù разказало, че се е изгубило и че търси пътя към дома си, който е на запад от село Чихуахуалай. Бабата не била чувала за селото, но се сетила, че мелничарят често пътува из околните села, за да продава брашно. “Той със сигурност ще знае къде е селото ти!”, казала бабата. Мелничарят тръгвал на път с каруцата си на другата сутрин. Бабата, която живеела съвсем сама, оправила легло на малкия уморен пътник и му обещала да го събуди на сутринта и да го качи на каруцата на мелничаря. Доволно и сито китайчето най-сетне свалило сламените си сандали и легнало да поспи.

На сутринта бабата го събудила, дала му хляб, сладко и мляко за из път и го качила в каруцата на мелничаря. Мелничарят бил пътувал много пъти из околностите и веднага се сетил за селото Чихуахуалай. Казал на момчето, че ще го остави недалеч от селото и ще му посочи пътя на запад. Доволно и весело китайчето се повозило отпред на каруцата, а мелничарят го разсмивал с весели истории.

Оставил го съвсем наблизо до село Чихуахуалай и наистина му посочил накъде е запад, дори забелязал и пътеката, която водела нагоре по хълмовете към дома на момчето. С нови сили и песен на уста китайчето тръгнало на път. Прекосило селото, където няколко други момчета се опитали да му се заяждат, но не посмели да се доближат, защото то ги заплашило с пръчката си. Момченцата подвили опашки също като големите лоши кучета край другото селце.

Птичките пеели, цветята цъфтяли, а китайчето се изкачвало весело и щастливо по познатата пътека към родния си дом. Когато било твърде стръмно, се подпирало на пръчката си и минавало с лекота. Стигнало преди мръкване до къщата си, където майка му го чакала разтревожена. Тя първо му плеснала един зад врата за това, че се скита по пътищата, но после го прегърнала, нахранила, разказала му приказка и го сложила да спи в собственото му любимо легло. А на сутринта китайчето погледнало пръчката си, подпряна до вратата, замислило се и си казало: “Ти наистина си най-добрият ми приятел”.

Приказка за рибките

Имало едно време в морето едно семейство рибки – татко, мама и син и дъщеря рибки. Те живеели сред едно голямо ято рибки, които обаче не ги обичали. Семейството рибки били по-различни от останалите в ятото. Били по-ярки на цвят, държали се по-иначе, били много по-умни… Когато хищник минавал покрай пасажа риби, забелязвал ярките цветове на хълбоците им и атакувал цялото ято. Всички риби искали семейството ярки рибки да напусне пасажа им и да не се върне никога повече. Понякога чуждите рибета замеряли корала на семейството с планктон, а по-големите дори хвърляли хайвер.

Един ден татко-риба не издържал. Събрал мама-риба и син и дъщеря рибки и им казал, че е време да си вървят. Да напуснат враждебно настроения пасаж и да отплуват другаде, да си намерят нов гостоприемен и уютен дом. И те тръгнали. Нищо не взели със себе си, само едно малко парченце от своята досегашна къща – отглеждания с години корал.

Идвала зима и рибките поели към по-топлите води по крайбрежието. Край брега обаче водата била твърде мръсна и татко-риба предложил, колкото и да било трудно, да се качат против течението по коритото на една река. Реката била буйна и бърза, рибките плували с усилие по нея, криейки се зад камъните по бързеите, понякога дори лазейки по дъното с малките си краченца. След дълги дни изморително плуване и пълзене най-сетне стигнали до един чист и уютен вир и взели решението да се заселят там.

Не щеш ли обаче същия ден на вира дошъл един местен рибар. Хвърлил мрежата си във водата и хванал нашето семейство рибки. Рибарят бил много опитен и начетен човек, но никога не бил виждал такива риби по тези места. Затова решил да не яде рибките, а да ги занесе вкъщи, да ги сложи в аквариум и да провери какъв вид риби са. “Може пък да струват много пари”, помислил си той, тъй като хич не бил богат. Пуснал рибките в едно шише с вода и ги понесъл към дома си. Семейството панически се опитвало да счупи шишето по пътя, но така и не успяло.

Вкъщи рибарят затворил рибките в аквариум и прегледал всичките енциклопедии и каталози от богатата си колекция, но не намерил никъде да са описани такива риби. Крайно учуден седнал пред компютъра и започнал да рови в специализираните сайтове, в “гугъл” и къде ли още не, но пак не намерил риби като намерените от него. Накрая се обадил на няколко свои приятели, които били специалисти по морските животни и работели в университети и лаборатории. Но и те не знаели нищо за този вид риби. “Мога да спечеля доста от тези риби”, помислил си рибарят, снимал ги и ги обявил за продан в eBay. Чуждестранни колекционери и запалени биолози веднага започнали да наддават за рибките, предлагайки все по-висока и по-висока цена. Рибките през цялото време гледали с ужас монитора и треперели от страх за бъдещето си. Накрая сумата се заковала на 300 000 долара и рибарят доволен дал съгласието си за сделката и излязъл, за да уреди въпроса с изпращането на рибките към далечната чужда страна, където живеел купувачът.

Не щеш ли точно тогава старата му майка решила да намине на гости, да му напомни за рождения ден на леля му, която той не можел да понася. Като не заварила рибаря вкъщи, се ядосала. “Пак е отишъл за риба, безделникът му с безделник!”, помислила си тя. Зачудила се как да му отмъсти за това, че е забравил за рождения ден на леля си и едновременно с това да го оправдае някак пред нея. Видяла спретнатия аквариум с шарените рибки вътре и решила да го подари на сестра си от името на рибаря. Грабнала аквариума и без малко да си тръгне с него, но после се замислила. “Този аквариум може би е скъп, синът ми ще ми се разсърди”. Прехвърлила рибките с водата в една дълбока стъклена купа и ги понесла така към дома на сестра си.

А рибките само това чакали. В момента, в който старата жена минавала по моста над един канал татко-риба дал на всички команда “скачай” и семейството риби скочило от моста право във водата долу. И жената си останала с учуден вид и стъклена купа с вода в ръцете. А дори и не подозирала какъв скандал ще й вдигне синът й заради тези тъй редки и прескъпи риби…

Водата в канала била ужасно мръсна, той минавал точно през центъра на града. Рибките плували, блъскайки се в какви ли не боклуци и едвам виждали пътя си през мътилката. Въпреки това били щастливи да се пуснат по течението и колкото могат по-бързо да се махнат от омразния град, в който без малко да се превърнат в стока за продан.

Плували по мръсния и тесен канал с дни, после той се влял в една по-широка рекичка, после в голяма река… Рибките пътували цял месец, ядейки каквото намерят, понякога дори човешки отпадъци, а мама-риба ужасно се притеснявала за здравето на децата си и на татко-риба, който вече бил доста възрастен. Но един чуден ден реката, по която плували, се вляла в един приказен океански залив. Пясъкът там бил чист и златист, водата – синя, бистра и топла, пълна с мушички, водорасли и други вкусни неща за ядене, а най-хубавото било, че в залива не виреели никакви хищни риби, които да застрашат живота на семейството рибки. Много рядко в залива влизали китове, които обаче се хранели с планктон.

Невероятно зарадвани от неочаквания си късмет, рибките започнали да градят новия си дом. Намерили място за парченцето корал, което били донесли чак от родните си места. Обиколили и местните води и донесли и други корали, от които да изградят своя уютен и красив коралов риф. Татко-риба се отдал на заслужена почивка на старини и започнал да пише мемоари за приключенията си, дълбаейки букви със зъбите си върху един подводен камък. Дъщерята-риба напролет хвърлила хайвер, от който след време се родил цял рояк ярки пъстри рибки, досущ като нашите герои. Мама-риба след време открила училище за най-малките рибенца под един кичест корал. Синът-риба пък се забавлявал да ходи на лов за насекоми из околностите и да поддържа своята ферма за най-крехки и вкусни водорасли. И заживели щастливо.

След години един беден студент по биология, който трябвало да пише дипломна работа, дошъл на дивия плаж край залива. Той бил отчаян, че му остава ужасно малко време до крайния срок, пък все още не е написал нищо, а нямал и вдъхновение да пише за каквото и да е. “Никога няма да завърша”, мислел си той безнадеждно. Седнал на плажа и си отворил една бира, гледайки тъжно залеза. Допил си бирата и отишъл до вълнолома да си измие краката от пясъка. Тогава видял в прозрачно-бистрите води да се щурат безброй пъстри рибки, каквито не бил виждал досега. Учуден снимал една от тях, която дошла по-близо до него и се прибрал вкъщи да провери какви са тези риби.

Студентът бил поразен, когато разбрал, че този вид риби изобщо не са познати на науката. Изпълнен с вдъхновение и желание да напише дипломната си работа за тях, се върнал на плажа с една раница и една палатка и останал там цяла седмица да наблюдава и проучва рибките. И бил безкрайно изненадан от откритието си. Рибките не само имали малки едва забележими крачка, ами можели и да пишат и четат, строяли коралови рифове и отглеждали водорасли! Студентът написал за тях дипломната си работа, а по-късно и докторската си дисертация и станал известен и преуспял учен. Подал документи в Министерство за защита на околната среда и заливът бил обявен за природен резерват. А тъй като в началото не знаел как да кръсти новия вид риби, който открил докато пиел бира на плажа, ги кръстил риби-бири.

Приказка за тъжното момиче

Имало едно време в едно село в далечна Индия едно момиче, което още от малко не било като другите. Лесно си намирало приятелчета, но рядко успявало да си говори с тях за това, което му било интересно – те му говорели само за това какво са направили другите приятелчета и нищо повече. Затова момичето се чувствало самотно и тъжно в мислите си и решило да се забавлява само. Намерило една здрава дъска, два пирона и метална жица. Забило с камък двата пирона в дъската и вързало жицата за струна. И започнало да свири.

Разбира се свиренето му не можело да се сравни с това на истинските музиканти, идващи понякога в селото, но момичето харесвало това, което свири и свирело това, което харесва. Пробвало и да пее, и се получило добре. Момичето пяло това, което мисли, по начина, по който му допадало в мелодията. След време някои негови приятелчета започнали да му казват, че това е прекрасна музика и че искат да чуят повече. Момичето започнало да свири и пее пред тях, винаги, когато го помолят, но никога без да са си поискали. Защото не искало да се натрапва. Мелодиите и думите му били създадени за него самото, и то не вярвало, че друг би могъл да ги разбере.

Постепенно момичето пораствало, а песните му ставали все по-ясни, подредени и определени. Свирело ги на себе си за хиляден път и се чувствало все по-тъжно, въпреки че преди тези мелодии го радвали. Защото за него вече били остарели, а не можело почти с никого да говори за тях или просто да ги сподели. Почти спряло да ги харесва. Момичето започнало да се чувства още по-самотно.

 Веднъж не издържало и отишло в друго село. Седнало на средата на площада и засвирило. Много от селяните дошли, някои просто си пълнели вода от чешмата и си тръгвали, но други останали да слушат и изглеждали доволни. И много от тях после стиснали ръката на момичето и му казали, че харесват мелодиите му. То се почувствало като музикант. Когато хората се разотишли обаче, момичето останало все така само. И пак се натъжило.

 Не щеш ли докато си събирало рогозката, върху която седяло и дъската с метална жица, се появило едно момче. Изглеждало много щастливо и жизнено и казало, че страшно много харесва песните на момичето и че свири на дъска с две жици. Двамата се разприказвали и решили да свирят заедно. По-късно дошло и още едно момче – то свирело на дъска с три жици и също поискало да свири с тях.

 Тримата се подготвяли дълго, за да направят мелодиите още по-хубави. Смеели се заедно и си говорели за звуци и красота. Всеки един от тях добавял по нещо негово си в песните, а момичето било щастливо, че вече не е само. Гласът му отново зазвучал с пълна сила, а жицата на дъската ставала все по-позната и лесна за свирене, момичето свирело мелодии, които не знаело преди, че може. Накрая тримата отишли на площада на същото село и извадили инструментите си. 

Засвирили и запели, тримата заедно. Пеели песни за красотата, за споделените неща, за многообразието на живота и за това колко са прекрасни различните хора, колкото и да са различни. Пеели за това, че дори и да са от различни села, пак могат да са заедно и да споделят свиренето си.

 Отново много хора останали доволни от чутото. Но други дошли и казали кисело: “Ти сама със своята дъска ми харесваше много повече, сега изобщо не ми е приятно да те слушам”. И момичето се натъжило – та то пеело и свирело по същия начин, само че с приятели!  “Толкова ли е ужасно това?”, помислило си то. Мислило известно време да отиде и само в селото, да посвири, както преди. Но вече не му се искало. Защото било споделило песните си с хора, които обича. Затова спряло да слуша онези, които не били доволни. Свирело само за онези, които харесвали песните му. И смятало всеки един от тях за музикант, който свири заедно с него. За приятел, който чувства заедно с него. И за човек, който може да приема различни неща с еднаква любов.

Но въпреки това продължило да бъде тъжно.

Приказка за дългото търсене

Имало едно време едно малко момче, което (като много други малки момчета) искало да си има приятели. И затова имало.

 Първо тръгнало на детска градина. Всички деца, с които си играело, му били приятели. И то много държало на тях. Не си представяло и ден без съвместните им игри и дори понякога мрънкало през уикенда, когато оставало с мама, тати, баба и дядо. “Аз приличам ли изобщо на мама, тати, баба и дядо?”, питало се то. Те нито си играели с колички и пясък, нито обичали да лазят по тревата - дори му се карали за някои неща, и то често. Мислели само за ядене и сън. “Колко досадно”, казало си хлапето.

 Постепенно обаче някои от приятелите на момчето напуснали детската градина, в която ходело то. И то повече никога не се видяло с тях. “Само да стана голям, сам ще решавам къде ще ходя и с кого ще се виждам!”, зарекло се детето и продължило да си играе със старите си и новите си приятели в детската градина. Смеели се на госпожите, закачали се с момичетата и харесвали еднакви неща на детската площадка – “Това са истински приятели!”, мислело си момченцето, те били досущ като него. И то бързо забравило за далечните си другарчета.

 Но дошло време и мама и тати го пратили на училище. Там момчето срещнало съвсем нови и непознати деца – и нито един от предишните си приятели. Постепенно обаче си намерило сродни души и в класа си – смеели се на госпожите, закачали се с момичетата и харесвали еднакви игри и играчки. Ритали футбол заедно и понякога си ходели на гости. “Ние ще си останем най-добри приятели завинаги”, казвало си момчето.

 Но минавало време – някои деца от неговия клас се прехвърлили в друг клас и дори в други училища, а някои заминали в чужбина. Самото момче също се прехвърлило в друго училище накрая – дошло му време да става гимназист. И пак срещнало нови съученици. А със старите му приятели лека-полека започнали да се виждат все по-рядко и в един момент съвсем спрели. Нямали нищо общо – говорили си за различни госпожи, за различни момичета, за различни приятели и за различни проблеми, ходели на различни училищни ваканции. “Важното в приятелството е да имаш нещо общо с приятеля си”, казало си момчето. И се приобщило към хората, които харесвало, към нещата, които харесвали те и дори към музиката, която слушали.

 И завършило гимназия. С онези приятели, с които се смяло и дивяло с години, с които се напило за пръв път (а техните много му се карали после…), с които ходило на първите си нощни излизания – с онези, които знаели за първата му цигара и за първата му целувка… “Ние ще си останем най-добри приятели завинаги”, казвало си момчето. Виждали се често и си говорели кой в какъв университет ще кандидатства и каква специалност. И всички започнали следване – някои, където искали поначало, а други – не точно.

 Момчето се запознало с останалите студенти в курса си. Те имали нещо общо с него, тъй като били записали по собствен избор същата специалност. Смеели се заедно на преподавателите, обсъждали си изпитите, пушели в междучасията и излизали заедно вечер. Момчето ги запознало с приятелите си от училище. Но едните и другите нямали много общо и така и не станали близки. Както и момчето не станало близък приятел с колегите на своите бивши съученици. Виждали се твърде рядко. И нямали почти нищо общо.

 Постепенно момчето започнало да се среща с бившите си съученици само веднъж-дваж годишно. Нямало време, защото имало да учи, а си намерило и работа. Колегите му от университета и службата му били достатъчни. Смеели се заедно на шефовете и преподавателите, ходели по купони и концерти и обсъждали собствените си любовни връзки (както и тези на околните познати). Момчето вече било зрял човек, който можел сам да избира с кого е. “С тези хора имам твърде много общи неща. Ние ще си останем най-добри приятели завинаги”.

 Минало обаче време, момчето сменило факултета, работата, квартала (защото родителите му взели ново жилище под наем). Но промените не го притеснявали. “Всичко е под мой контрол, а с тези хора имаме толкова общи неща, че не можем да се разделим, каквото и да става”. Приятелите обаче отпадали един по един – неусетно, като тихото падане на листенце от есенно дърво. Момчето не осъзнало това, тъй като се записало на спорт и се занимавало с нови запознанства и приятели. Както и неговите стари приятели намерили нови приятели.

 Малко по малко всичките спортуващи заедно с момчето се сближили много, вярвали си безрезервно един на друг и винаги знаели и се интересували какво става с някого от компанията им. Момчето се наслаждавало на всеобщото им веселие и разбиране, изнесло се да живее самостоятелно на квартира, влюбило се безумно в едно момиче от компанията (“По-влюбен съм от всякога!”) и заживяло щастливо с хората, с които имало най-много общо. “Завинаги!”, казало си то, мислейки за незаменимите си верни приятели и за голямата си любов.

 Но минало време и момичето, което той обичал, загинало при злополука. Момчето било съсипано. Искало и то да умре с нея, но видяло мъката на всичките си приятели и решило, че не може да им причини още по-голяма мъка. Видяло мъката на родителите на момичето и се замислило за собствените си родители! Какво ли ще преживеят, ако си замине? И момчето си казало “Не, не мога да умра”. И продължило да живее.

 Но вече не било толкова весело, както преди. И вече… нямало нищо общо с другите. Защото неговата мъка била по-различна и го обсебвала целия. На другите мъката им минала за по-малко от два месеца, а на него все още не му се живеело даже. И си казало “Аз какво общо имам с тях?”. Спряло да участва в спортните прояви и прехвърлило всичката организация на други хора. На обажданията “къде ще ходите уикенда” отговаряло с “аз не съм НИЕ и няма да ходя никъде”. И телефонът му спрял да звъни. Съвсем. Въпреки че преди звънял поне по десет пъти дневно. “Никой не обича нещастните хора”, казал си нашият герой. “Защото е щастлив и няма нищо общо с тях”.

 Момчето решило да се обади на някои от най-старите си приятели. На онези, които било забравило. Всички отговаряли с мили думи, но повечето нямали нито време за него, нито силно желание да го видят. Но други – двама-трима - искали да се срещнат с него и просто да си поговорят. И тогава момчето си казало “Не е приятел този, с когото имаш нещо общо. А онзи, с когото ви свързва общата обич един към друг. Онзи, който иска да ти каже нещо и желае да те изслуша какво ти ще кажеш. Който иска да знае как я караш”.

 И така накрая момчето открило истинските си приятели. Онези, които дори и да не са го виждали с години, искат да знаят как е, онези, които дори и да познава от вчера, се интересуват от това дали се чувства добре и са готови да му споделят чувствата и проблемите си. Онези, които не се притесняват да му кажат, че нещо в него не им харесва и които не се обиждат от това, че той не харесва нещо в тях и им го казва. Защото единственото общо нещо в истинското приятелство е взаимната обич. Без резерви и без време.

Приказка за смъртта

Имало едно време едно обикновено момиченце. Съвсем обикновено и даже малко по-обикновено от другите – с по-малко джобни пари и по-малко дрешки. И може би заради това, че имало по-малко джобни пари и дрешки от другите, си мислело, че тези неща са много важни. И дори заслужаващи да предизвикат тъга. “Всички други могат да си вземат снаксове, а аз не!”. Така разсъждавало детето и дори няколко пъти откраднало по 1 долар от спестяванията на баба си и дядо си, за да се престори на “равно” с другите.

 Минали години. Момиченцето пораснало и започнало да се замисля за нови неща. “Аз ще работя, аз ще уча това и онова...”. Започнало да работи и да учи. И както било живяло при баба си и дядо си, се пренесло при мама и тати, за да живее по-свободно и без постоянната паника “Къде беше? Толкова се притеснявахме!”. Баба и дядо обаче винаги я посрещали с радост и любов, когато идвала да ги види. И разбира се я слагали на масата да хапне... Винаги.

 Момичето си гледало неговите си задължения и понякога (много рядко) минавало да види своите баба и дядо. И затова не разбрало само, а дядо ù го казал. Че баба ù има рак и че ù остава не повече от година живот. Което той дори не е казал на баба ù, а е решил да я остави да си изживее дните спокойно, без да мисли за това. Момичето се зарекло да пази и то тайната, защото времето, през което си жив, е по-важно от мига, в който умираш. И трябва да се изживее щастливо.

 Но баба му преглъщала все по-трудно, едвам ядяла и все повече отслабвала. И накрая се досетила сама, какво ù е писано. Тогава отишла на гости на дъщеря си и семейството ù (майката, бащата на момичето и сестра му) и тихо споделила много обич с всички.

 Когато бабата на момичето останала прикована болна на легло, не позволила на никого да я види. Само дядото останал до нея, за да се грижи за тази горда жена през последните дни от живота ù. А тя, въпреки болките, пуснала една-единствена сълза, преди да умре – с думите “Любимият ми костюм е онзи, който купих в Гърция и имам 300 лв. в джоба на онова палто”. Момичето разбира се се опитало да отиде да я види преди това. Но баба му го отпратила с думите “Няма да ме гледаш такава! Върви си!”. И когато починала, всички си отдъхнали, че най-сетне болката ù е свършила. Защото смъртта ù била мъчителна и бавна и никой не би си пожелал такава.

 И в крайна сметка дядото останал сам... Момичето естествено било загрижено за него, но било и твърде заето с неговите си младежки неща – учене, работа, приятели, тренировки... А и дядо му винаги държал то да хапне нещо, когато идва, и затова момичето се опитвало да не ходи да го вижда преди тренировка. И не му идвало на гости твърде често.

 Минало известно време... Не много – няколко месеца. Майката на момичето заминала в командировка. И се обадила на дъщеря си, за да я предупреди да ходи да види дядо си през тези дни. Момичето разбира се било съгласно. Но нямало ключ. Когато отишло да види дядо си, той не могъл да отвори вратата, защото бил паднал на земята и не можел да стане. Момичето извикало ключарска помощ. Разбили вратата и внучката сложила дядо си да си легне. А той повече не станал.

 Останал на легло и дори не винаги осъзнавал какво се случва около него, защото страдал от деменция. Дъщеря му и внучката му му сменяли пелените и го миели, а той, когато бил в пълното си съзнание, се чувствал много безсилен и нещастен от това. Защото цял живот се бил грижил за тези две деца, а сега бил зависим от тях. Накрая издъхнал в съня си. И когато починал, всички си отдъхнали, че най-сетне болката му е свършила. Защото смъртта му била мъчителна и бавна и никой не би си пожелал такава...

 Минало време, минало всичко, свързано със смъртта – погребения, опела, плач... И всички си мислели (включително и момичето), че толкова мъка стига и че оттук нататък трябва да има само щастие. Че човек неизбежно остарява и му идва времето да напусне този свят. Че това е нормално и това ни очаква всички.

 Но не било точно така. Защото любимият на момичето и двама от най-добрите му приятели загинали неочаквано при злополука. На тях не им било дошло времето нито да остареят, нито да напуснат този свят. Защото смъртта им била неочаквана и бърза. Нито пък на момичето му било дошло времето да приеме това като нормално. И затова момичето първо спряло да иска да живее, после спряло да иска да чувства, а накрая се отучило и да обича. Защото много пъти обичта, която изпитвало, завършвала болезнено и безвъзвратно.

 Докато момичето не чувствало и не обичало, умрели и други хора. А то си казвало “Радвам се, че не ги познавам отблизо”. Защото знаело колко може да боли и колко голяма част от живите си отива с мъртвите.

 След време с много усилия се научило пак да чувства, научило се пак да обича и да плаче. Но се научило и на друго – да не се сърди на хората, които стоят усмихнати на погребение. А да се сърди на хората, които са чужди, но плачат фалшиво на глас и натъжават истински страдащите. Научило се е да раздава усмивки дори на фона на смъртта и мъката. Научило се е вместо да плаче, да помага на хората. Научило се е вместо да се отчайва, да продължава напред. Научило се е да приеме своя собствен край с гордост и с пожелание “Няма да ме гледате такава! Продължавайте да живеете щастливо!”. Защото краят на нещо винаги означава начало на нещо друго. Защото смъртта далеч не е най-важното... Важното е това, което се изживява, докато живееш.