Касида и нейното раждане

      Преди много, много години, когато хората живеели в мрак и не можели да говорят, на земята се родило чудато дърво. В началото то било мъничко и слабичко, но се различавало от другите дървета с яркозеления си цвят, а нощем на лунна светлина - сияело. Минали години, дървото израснало голямо и се покрило с малки сребристи шушулки. Всички се чудели, какво е това дърво и дали шушулките стават за ядене, но никой дори и животните не смеели да се доближат до него. Сребърните шушулки ставали все по-големи и големи, докато един ден не се разпукали. От тях не паднали плодове или семенца, а малки мастилени капки. 

       Капките в момента, в който докосвали земята се превръщали в думички и бързо, бързо побягвали, коя на север, коя на юг или запад, коя на изток. Не след дълго по дървото не останала и една шушулка, а хората по цялата земя започнали да говорят.

     Разбира се думичките, както и хората се разделили на лоши и хубави и не след дълго всички вече разговаряли безспир, а за дървото вече никой не се и сещал.

      Останало самотно на върха на един хълм, то светело нощем, а през деня слушало речта на хората и било доволно, че именно неговите капки са причината за тази реч.

      Един ден на дървото му станало самотно и тъжно, защото никой не искал, нито да го погледне, нито да поседне под него, тъй като било с голи клони. Заплакало от самота. Плакало дни наред. Накрая се уморило и заспало. Когато се събудило, видяло, че върху голите му клони се е образувало кехлибарена капка. Учудило се, що за чудо е това и започнало да я пази и наблюдава. Капката растяла, ставала се по-голяма и дървото забелязало, че в нея има нещо.

      Една ранна утрин, когато слънцето изгрявало и с първите си лъчи се закачило с капката, тя се откъснала от клона на дървото и паднала на земята. За учудване на дървото от нея изскочило малко момиченце с чипо носле, рижави, къдрави коси и зелена рокличка.

      -  Здравей – казало дървото - ти какво си?

      -  Не знам - казало момиченцето,- а ти какво си?

      -  Аз съм дърво.

      - А аз съм? – озадачило се момиченцето.

      - Ти си малко момиченце, вълшебница и ИМЕ – чул се някакъв странен глас.

      Обърнало се момиченцето и видяло странно старче с дълга, бяла брада до земята със зелена шапка, малко бастунче и големи червени обувки.

      - Име? - изненадала се тя.

      - Име - казало човечето, - преди време дървото раждаше думички, но те избягаха от него, то се почувства самотно и пожела да си има компания, затова се появи ти, неговото малко вълшебство на име Касида.

      - Име Касида? – зарадвало се момиченцето, значи съм красиво име.

      - И можеш да правиш вълшебства, да пътуваш във времето и по света – казало старчето. - За съжаление не можеш да останеш тук при дървото, защото децата имат нужда от теб.

      - Не разбирам - казала Касида - какви деца, та аз току що се появих на бял свят.

      - Работата е там, че когато от дървото се родиха думичките и хората проговориха не всички приеха само хубавите думи, между тях успяха да се настанят и лошите. И колкото повече хората порастват, толкова повече надделяват лошите думички. Аз чух молбата на дървото и му помогнах да се родиш, за да успееш да помогнеш на добрите думи, като напомняш на големите, че са били деца. 

      - Ами аз - попитало дървото - пак ли ще остана само?

      - Не, Касида винаги ще се връща при теб, защото ти си нейната подкрепа.

      - А как да помагам, попитала Касида?

      - Ще разбереш – казало човечето – важното е никога да не забравяш две неща, големите не могат да те видят, а малките винаги ще ти вярват, затова внимавай много.

      Обърнало се момичето към дървото, прегърнало ствола му, целунало странното човече и тръгнало на път. 


 

Касида и малкия Янек

      Тръгнала Касида на дълъг път без да се съмнява в думите на човечето, но нещо все я глождело. „Ако съм вълшебница, защо съм гладна и уморена –мислила си тя. А как ми се ядат малини, цяла купа с малини и кисело мляко.“ 

      В този момент поспряла и се почесала по носа. Какво учудване се изписало на лицето ù, когато току пред нея се появила голяма купа с малини и кисело мляко.
 „Аха, значи - извикало момиченцето - почесвам се по носа и мога да имам всичко“. 

     Зарадвала се и започнала да си намисля желания и да се чеше по носа. Улисана в игра не забелязала, че към нея приближава малко дете, което плачело. Тъкмо мислела да направи поредното вълшебство, когато нечий глас я стреснал:

      - Ти какво правиш? - попитало детето.

      - Амииииии – започнала да увърта Касида - играя си.

      - А ти?

      - Какво те интересува.

      - Ти пръв ме заговори и защо имаш дъжд по лицето ти?

      - Това не е дъжд, а сълзи и стигала си ме разпитвала.

      - Ти пръв ме заговори.– засегнала се Касида - Как се казваш? А какво е това сълзи?

      Учудило се детето, че тя не знае какво са това сълзи и решило да й обясни, вече по-спокойно.

      - Казвам се Янек, а когато някой е тъжен плаче, а плачът ражда сълзите. А ти как се казваш?

      - Аааа и аз така съм се родила от плача на едно дърво. Казвам се Касида, а защо си тъжен Янек?

      - Защото мама и татко ме обличат в рокли.

      - Ама че причина и аз имам рокля, виж колко е красива.

      - Но ти си момиче, а аз съм момче, а момчетата носят панталони. Разбра ли - разкрещя се детето.

      - А защо майка ти и баща ти не ти дават панталони?

      - Защото не слушам, така казва майка, а баща ми казва, че съм бил лош. Макар, че всички деца от нашето градче носят рокли, само като пораснат им дават панталони или ако се държат добре.

      Ха, помислила си Касида, ето къде е думичкaтa ЛОШ. Скрила се е навярно в къщичката на това момченце и заради нея не му дават панталоните.

      - Аз ще ти помогна - казала смело Касида. Заведи ме у вас и след няколко дена ще носиш панталони.

      - Наистина ли? – зарадвало се момченцето, но веднага се натъжило - ами ако мама и татко те видят.

      - Няма, аз съм невидима за тях.

      Тръгнали двамата към къщата на детето и не след дълго се оказали пред малка зелена порта, зад която се простирала градинка с бели рози обрасли целите в плевели. „Ето тук се крие думата ЛОШ и само ако махнем плевелите ще избяга“ – помислила си Касида.

      - Оооо колко красиви цветя и колко много плевели около тях – възкликнала Касида, защо не ги махнеш, за да могат да дишат.

      - И мама ме помоли, но на мен не ми се занимава с това - казало детето.

      - Хайде да го направим заедно и ще е много по-весело.

      Махнали плевелите, но нямало и помен от думичката ЛОШ. След това разчистили тавана, подредили стаята на момчето, изхвърлили боклука, а Касида все се надявала да намерят думичката, за да може да я прогони. Учудили се майката и бащата на Янек, колко е трудолюбив. Дори го помолили да отиде на пазар, за да купи риба, а той дори не се възпротивил, а Касида тайно се надявала по пътя да намерят думата и да успеят да я изгонят завинаги, за да може Янек да получи своите мечтани панталони.

      Настъпила нощта, Янек хапнал набързо и заспал уморен, а Касида не можела да се примири, че не успяла да открие това, за което дошла в дома на момчето. 

      Поседяла до креватчето му и решила на сутринта да продължи с търсенето, но преди това трябвало да свърши нещо много важно.

      Затворила очи и се пренесла в съня на бащата на Янек. Хванала го за ръка и го завела в детството му, показала му колко пакости е правил като малък как си е играл, и как въпреки това е пораснал честен и добър човек.

      На сутринта бащата и майката на Янек влезли в стаята, още преди той да е отворил очи. Майка му го целунала по челото, а баща му го погалил по косата.

      - Вчера ти беше добър и трудолюбив, помогна ни много, въпреки, че ти се играеше, затова си мислим, че е време да носиш панталони - казал баща му.

      Скочил Янек щастлив, обул панталоните, целунал родителите си и изтичал навън. Стигайки до портата се върнал и ги попитал:

      - Искате ли да ви помогна с нещо.

      - Не – казал баща му и си спомнил за снощния сън, - но ако искаме да ни помогнеш можем ли да разчитаме на теб?

      - Разбира се – казал Янек и излязъл.

      Отвън вече го чакала Касида да си играят. Янек прекрачил портата, а след него с наведена глава бавно, бавно си тръгвала и думичката ЛОШ. Какво било учудването на малкото момиченце, когато видяла на прозореца на стаята на Янек да й маха думичката ДОБЪР.

      Значи през цялото време е била там, но я било страх. Янек вече е свободен и тя никога повече няма да се крие.