27 dic 2008, 0:25
Пристанището
753
0
2
6 мин за четене
Запознаха се, когато тя се премести да живее там. Беше лятото. Той се беше върнал от морето. Работеше на кораб. Градът беше до пристанището. Тя не знаеше това, а само, че е близо до океана. Малко тихо градче. Не обичаше шумотевицата и движението на големия град. Една сутрин излезе да се разходи, да разгледа града. Не знаеше къде точно да иде. Пое по една празна улица. Края й не се виждаше. Вървя, вървя искаше да види къде води улицата. Но, когато се обърна къщата й не се виждаше. Повървя още малко и се озова до пристанището. Толкова красива гледка не беше виждала преди. Отиде при корабите. Мечтата й беше да се качи на някой от тях.
После се появи той. Слезе от кораба. Остави багажа си и тръгна да излиза. Тя стоеше там и го наблюдаваше. Следеше всяко негово движение, всяка негова крачка. Толкова беше красив. Мина покрай нея, свали си шапката и се усмихна. Тя махна с ръка и също се усмихна. На другия ден пак отиде на пристанището. Той разтоварваше рибата от кораба. Отново се видяха. Той остави рибата и отиде при нея.
- Имаш красива усмивка. Не знам какво правиш тук,но по-добре си върви. Хората, които работят на пристанището не са много мили.- каза той, а тя чу че свири пиано.
Нищо не разбра от думите му. През цялото време не можеше да свали погледа си от неговите очи. Бяха по-сини от океана. После му каза:
- Сигурно е много вълнуващо да работиш на кораб.
Той погледна корабите във водата, после се усмихна и отговори:
- Не е за теб тук. Личи си, че не си от този град. По-добре си върви, но ако искаш някой път може да хапнем риба в ресторанта тук.
Чу само последните думи и на мига се съгласи.
Той се усмихна и продължи работата си. Тя се отдалечи малко и остана да го гледа. Като се премести тук мислеше, че океанът е най-хубавото нещо, но сега, когато се запозна със синеокия моряк беше още по-щастлива. Възхищаваше се на всяко негово движение. Обичаше всичко в него. Няколко дни не можа да отиде на пристанището и вече й липсваха трапчинките. Още чуваше думите му, когато й каза за ресторанта.
След седмица отиде да го види. Моряците се качваха на кораба. Тъкмо потегляше. Видя и синеокият да отива натам. Не искаше да тръгва. Затича се към него. Хвърли се на врата му и го целуна. Каза му:
- Не си тръгвай! Обичам те! Не искам да заминеш с кораба.
Той също я целуна. И двамата не знаеха как се е случило всичко.
- Ще се върна. Обещавам ти. Обичам те! - каза той, качвайки се на кораба. Очите му се напълниха със сълзи, когато я видя да плаче. Корабът бавно излизаше от пристанището. Тя махаше след него. Не знаеше дали ще го види повече. Пред очите й се появяваше той, когато го видя за пръв път. Това беше най-щастливият ден в живота й.
Дойде август месец. Той се върна. Знаеше кога ще пристигне кораба и отиде да го чака. Видя го да слиза. Беше толкова красив. Направи същото, както когато го видя да си тръгва, но този път плачеше от щастие.
- Ти се върна! Обичам те! Не си представях, ако не беше слязъл от кораба. Щях да преплувам целия океан, да те намеря. - каза тя, крещейки от щастие.
Той се усмихна. Целуна я.
- Видя ли?! Изпълних си обещанието. Исках да се върна. Да те целуна, да те прегърна. Да бъда с теб. Обичам те от тук до края на вечността. Толкова ми липсваше.
Тя не можа да каже и дума. Стоеше и гледаше очите му. Галеше лицето му. Толкова беше щастлива, че са заедно. Стъмни се, а те не тръгнаха от пристанището. Останаха да гледат корабите и да слушат океана. Беше много красива нощ. Той я взе на ръце и я заведе в къщата си. Намираше се точно зад пристанището. Излязоха на верандата. Тя не се беше чувствала по-специална никога преди.
- Искам да плаваме заедно с кораба. Да ме заведеш на всички места, на които си бил. - каза тя.
Той я целуна и отвърна:
- Ще отидем, където искаш. Навсякъде, където съм бил или по-скоро, където не съм. Защото съм бил без теб. И навсякъде, където отида искам да съм с теб.
Тя нямаше думи, с които да му отговори, да му каже нещо. Очите й се напълниха със сълзи от неговите думи.
След като се върна, остана да работи на пристанището. Мечтата му беше да има кораб и да бъде капитан. А неговата малка красавица ходеше при него. Отиваше вечер, когато той свършваше работа и чакаха да си тръгнат останалите. Стояха на едно стълбище и гледаха към корабите, към океана, към звездите. Мечтаеха. Обичаха се.
- Ако те няма дори за миг… - синеокият я целуна и не я остави да довърши думите си. Не искаше да ги чуе.
- Не мисли за миговете, когато няма да ме има, не си ги представяй. Живей в този момент сега и завинаги, защото аз това ще направя. - допълни той.
Отново чу онази Менделсонова музика. Искаше да слуша този глас цяла вечност. Обичаше го сега и завинаги. Остана в този миг и във вечността.
След месец той отново замина с кораба. Не знаеше колко време няма да го има. Но тя щеше да го чака цял живот, ако е нужно. Беше мрачна дъждовна сутрин. И двамата станаха рано. Отиде с него на пристанището. Искаше да го изпрати. Беше се вкопчила в него. Не можеше да го пусне.
- Обичам те! Върни се! - това бяха последните думи, които му каза.
- Ще се върна! - каза той. И се качи на кораба с насълзени очи.
Гледаше кораба как излиза бавно от пристанището. Крещеше след него:
- Върни се. Не отивай!
Цял ден остана там. Качи се на стълбището и се загледа. Но вече нямаше в какво, нямаше никой до нея. И сега мечтаеше той да се върне.
Измина доста време без никакви новини. Всеки ден се будеше с мисълта, че го е видяла за последно. Липсваше й. Една сутрин отиде до неговата къща. В пощенската кутия имаше писмо. Беше от синеокия.
„Обичам те! Ще се върна! Всеки ден, всяка нощ живея в онзи миг с теб.”
Беше най-красивото нещо, което някога бе чела. Вечерта отново отиде на пристанището. Носеше писмото. От другия край на океана той излезе на палубата. Гледаше назад към пристанището. Никога нищо не му бе липсвало на кораба, но сега се чувстваше толкова сам. Обичаше работата си, но неговото малко момиче му липсваше толкова много. Искаше да я вземе със себе си.
- Обичам те, красавице. Ела с мен. Искам те. - промълви той и се разплака. Не знаеше къде отива с кораба, не искаше и да знае. Искаше единствено да бъдат заедно.
Мина цяла година откакто той беше заминал. А тя го помнеше както в мига, когато го видя за пръв път. Една вечер отиде на стълбището, на което обичаха да стоят след като той свърши работа. В далечината се виждаше нещо да приближава. Стана и слезе на кея. Беше кораб. Неговия кораб. Но тя не знаеше. Започнаха да слизат моряците. Той също слезе. Като го видя всичко в нея започна да тупти от щастие. Мислеше, че е видение. Хвърли му се на врата и се вкопчи здраво. Не искаше да го пусне, защото мислеше, че няма да го види повече.
- Обичам те! Обичам те! Обичам те! - друго не можеха да си кажат.
Синеокият си взе багажа и си тръгнаха. Вече щяха да живеят заедно.
- Помниш ли, че ти обещах да се върна. Исках те. Липсваше ми. - каза той.
Тя беше толкова щастлива. Тези думи накараха сърцето й да бие по-силно от всякога. Целуна го. Прибраха се. Цялата нощ беше прекрасна. Прегръщаха се, целуваха се. Обичаха се. Останаха в онзи миг. Сега и завинаги.
После се появи той. Слезе от кораба. Остави багажа си и тръгна да излиза. Тя стоеше там и го наблюдаваше. Следеше всяко негово движение, всяка негова крачка. Толкова беше красив. Мина покрай нея, свали си шапката и се усмихна. Тя махна с ръка и също се усмихна. На другия ден пак отиде на пристанището. Той разтоварваше рибата от кораба. Отново се видяха. Той остави рибата и отиде при нея.
- Имаш красива усмивка. Не знам какво правиш тук,но по-добре си върви. Хората, които работят на пристанището не са много мили.- каза той, а тя чу че свири пиано.
Нищо не разбра от думите му. През цялото време не можеше да свали погледа си от неговите очи. Бяха по-сини от океана. После му каза:
- Сигурно е много вълнуващо да работиш на кораб.
Той погледна корабите във водата, после се усмихна и отговори:
- Не е за теб тук. Личи си, че не си от този град. По-добре си върви, но ако искаш някой път може да хапнем риба в ресторанта тук.
Чу само последните думи и на мига се съгласи.
Той се усмихна и продължи работата си. Тя се отдалечи малко и остана да го гледа. Като се премести тук мислеше, че океанът е най-хубавото нещо, но сега, когато се запозна със синеокия моряк беше още по-щастлива. Възхищаваше се на всяко негово движение. Обичаше всичко в него. Няколко дни не можа да отиде на пристанището и вече й липсваха трапчинките. Още чуваше думите му, когато й каза за ресторанта.
След седмица отиде да го види. Моряците се качваха на кораба. Тъкмо потегляше. Видя и синеокият да отива натам. Не искаше да тръгва. Затича се към него. Хвърли се на врата му и го целуна. Каза му:
- Не си тръгвай! Обичам те! Не искам да заминеш с кораба.
Той също я целуна. И двамата не знаеха как се е случило всичко.
- Ще се върна. Обещавам ти. Обичам те! - каза той, качвайки се на кораба. Очите му се напълниха със сълзи, когато я видя да плаче. Корабът бавно излизаше от пристанището. Тя махаше след него. Не знаеше дали ще го види повече. Пред очите й се появяваше той, когато го видя за пръв път. Това беше най-щастливият ден в живота й.
Дойде август месец. Той се върна. Знаеше кога ще пристигне кораба и отиде да го чака. Видя го да слиза. Беше толкова красив. Направи същото, както когато го видя да си тръгва, но този път плачеше от щастие.
- Ти се върна! Обичам те! Не си представях, ако не беше слязъл от кораба. Щях да преплувам целия океан, да те намеря. - каза тя, крещейки от щастие.
Той се усмихна. Целуна я.
- Видя ли?! Изпълних си обещанието. Исках да се върна. Да те целуна, да те прегърна. Да бъда с теб. Обичам те от тук до края на вечността. Толкова ми липсваше.
Тя не можа да каже и дума. Стоеше и гледаше очите му. Галеше лицето му. Толкова беше щастлива, че са заедно. Стъмни се, а те не тръгнаха от пристанището. Останаха да гледат корабите и да слушат океана. Беше много красива нощ. Той я взе на ръце и я заведе в къщата си. Намираше се точно зад пристанището. Излязоха на верандата. Тя не се беше чувствала по-специална никога преди.
- Искам да плаваме заедно с кораба. Да ме заведеш на всички места, на които си бил. - каза тя.
Той я целуна и отвърна:
- Ще отидем, където искаш. Навсякъде, където съм бил или по-скоро, където не съм. Защото съм бил без теб. И навсякъде, където отида искам да съм с теб.
Тя нямаше думи, с които да му отговори, да му каже нещо. Очите й се напълниха със сълзи от неговите думи.
След като се върна, остана да работи на пристанището. Мечтата му беше да има кораб и да бъде капитан. А неговата малка красавица ходеше при него. Отиваше вечер, когато той свършваше работа и чакаха да си тръгнат останалите. Стояха на едно стълбище и гледаха към корабите, към океана, към звездите. Мечтаеха. Обичаха се.
- Ако те няма дори за миг… - синеокият я целуна и не я остави да довърши думите си. Не искаше да ги чуе.
- Не мисли за миговете, когато няма да ме има, не си ги представяй. Живей в този момент сега и завинаги, защото аз това ще направя. - допълни той.
Отново чу онази Менделсонова музика. Искаше да слуша този глас цяла вечност. Обичаше го сега и завинаги. Остана в този миг и във вечността.
След месец той отново замина с кораба. Не знаеше колко време няма да го има. Но тя щеше да го чака цял живот, ако е нужно. Беше мрачна дъждовна сутрин. И двамата станаха рано. Отиде с него на пристанището. Искаше да го изпрати. Беше се вкопчила в него. Не можеше да го пусне.
- Обичам те! Върни се! - това бяха последните думи, които му каза.
- Ще се върна! - каза той. И се качи на кораба с насълзени очи.
Гледаше кораба как излиза бавно от пристанището. Крещеше след него:
- Върни се. Не отивай!
Цял ден остана там. Качи се на стълбището и се загледа. Но вече нямаше в какво, нямаше никой до нея. И сега мечтаеше той да се върне.
Измина доста време без никакви новини. Всеки ден се будеше с мисълта, че го е видяла за последно. Липсваше й. Една сутрин отиде до неговата къща. В пощенската кутия имаше писмо. Беше от синеокия.
„Обичам те! Ще се върна! Всеки ден, всяка нощ живея в онзи миг с теб.”
Беше най-красивото нещо, което някога бе чела. Вечерта отново отиде на пристанището. Носеше писмото. От другия край на океана той излезе на палубата. Гледаше назад към пристанището. Никога нищо не му бе липсвало на кораба, но сега се чувстваше толкова сам. Обичаше работата си, но неговото малко момиче му липсваше толкова много. Искаше да я вземе със себе си.
- Обичам те, красавице. Ела с мен. Искам те. - промълви той и се разплака. Не знаеше къде отива с кораба, не искаше и да знае. Искаше единствено да бъдат заедно.
Мина цяла година откакто той беше заминал. А тя го помнеше както в мига, когато го видя за пръв път. Една вечер отиде на стълбището, на което обичаха да стоят след като той свърши работа. В далечината се виждаше нещо да приближава. Стана и слезе на кея. Беше кораб. Неговия кораб. Но тя не знаеше. Започнаха да слизат моряците. Той също слезе. Като го видя всичко в нея започна да тупти от щастие. Мислеше, че е видение. Хвърли му се на врата и се вкопчи здраво. Не искаше да го пусне, защото мислеше, че няма да го види повече.
- Обичам те! Обичам те! Обичам те! - друго не можеха да си кажат.
Синеокият си взе багажа и си тръгнаха. Вече щяха да живеят заедно.
- Помниш ли, че ти обещах да се върна. Исках те. Липсваше ми. - каза той.
Тя беше толкова щастлива. Тези думи накараха сърцето й да бие по-силно от всякога. Целуна го. Прибраха се. Цялата нощ беше прекрасна. Прегръщаха се, целуваха се. Обичаха се. Останаха в онзи миг. Сега и завинаги.
© Александра Ангелова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Понякога имаме нужда да вярваме,че happy end съществува
-
Happy end Добро разказче.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
