Кога най-после ще разберат, че задушават не някой друг, а самия живот?
Притиснат го в ъгъла и започват да го душат:
– Дай ни, давай, дай!
Отначало той се извърта, отскубва се, преминава през пръстите и се скрива зад гърба им. Иска му се да избяга, ама не може: та нали е техен живот, техният собствен живот. Той е като сянка, но те не го виждат, защото слънцето им през цялото време е в зенита.
Мъничко си отпочине, беднягата, и отново попада в хищническите им лапи. Този път го държат по-яко, а също още и за яката го надигат, за да разбере наистина като му крещят в ухото:
– Дай ни, давай, дай!
И той, клетникът, нали е милосърден, започва да раздава. Отдава им всичко като уморен родител.
– На – вика им, – задавете се, само ме оставете на мира!
Тогава те леко поотпуснат хватката, колкото да си поеме въздух, и мигом след това започват още по-яростно да го душат.
– МАЛКО Е! – неистово му крещят. – ДАЙ ОЩЕ!!!
Силите му изпиват и ето че не може вече да се извърне и освободи – отслабва все повече и повече, отдавайки им последното и си тръгва, а те продължават да съществуват. Но поради липсата на свой, започват да душат чужди животи.
Хора-удушвачи – гладни, озверели, ненаситни.
Редом до тях е задушно.
=========
© Tyto ALBA
© Албена Тотина Todos los derechos reservados