Призракът на жаждата

  В Сопот пак няма вода. Цяла седмица вече. Чешмите, с които се гордее градът ни, пресъхнаха. Първа спря Базаитката, след нея – „Под смокинята“, после оная пред Вазовата къща и така нататък – цели 24 пъти. Последна издържа чешмата пред полицейското управление – една сивичка, унила сграда, дето е като призрака, бродещ из Европа. Ту е управление, ту – участък, ту – приемна. Ту е в Сопот, ту – в Карлово, даже веднъж беше в Розино. Чешмите ни пък ту потичат, ту пресъхват, някои – окончателно. Дяволска работа ви казвам!

  Стоя си аз в боксониерката край стадиона и чакам да дойде водата. Годо да беше тая пущина, по-предвидима щеше да е.

  Август е. Жега. Дърво и камък се пукат под жарките слънчеви лъчи, бездомни кучета се въргалят из прашните сенки в градинките, старци, накацали по пейките, стискат бутилки с минерална вода, сякаш са от злато, готови да ги бранят с цената на живота си, майки проклинат времето и забулват количките си с тензухени завески и тънки одеялца…

  Най-после, след жаркия, непоносим ден идва топлата, блудкава нощ и всеки се кротва в леглото си и се върти с часове, без да може да заспи.

  Вслушва се тревожно в кънтящите на кухо тръби, изтрива потта от сгорещеното си чело и поглежда към вратата на хладилника – тоя оазис на спокойствието и просперитета във всеки сопотски дом. И ето, към два-три часа през нощта тръбите започват да гъргорят, да подрънкват и да се оплакват. Всъщност само си придават важност, защото знаят, че са обект на най-страстните въжделения на целокупното сопотско население. И след пауза колебание, дълга като вечност, потича изневиделица оная ми ти бистра и хладна водица, идеща от водоизточниците, срещащи се в изобилие около града – две реки, четири микроязовира, шест извора и многобройни планински потоци – само врътвай кранчето и наливай! И тръгва уж тая вода първо с хъркане и въздишки, като някой умирающ от жажда пустинник, а после – по-смело и по-изобилно, сякаш докосната с жезъла на Мойсей, докато изтерзаните собственици на тръбите не наскачат от креватите си и не запеят триумфиращи песни под душовете.

  И аз така – пия и пея и насита нямам – чак до шест сутринта. А после идва новият безводен и изтощителен ден.   Кметът наредил да се забрани използването на водното богатство на града за напояване, за пълнене на лични басейни и за миене на улици, площади и автомобили. Що така бе, кмете? Къде отива всичката тая сопотска вода, някой огнедишащ лакомник ли я е завардил и не я пуска на хората? За да нямало режим, викат. Ами той пак си го има.

  А аз имам работа за вършене и жега, не жега, трябва да изляза – да платя оная глоба, иначе ще се наложи и занапред да вървя пеша. Излизам с неохота и се отправям към булевард „Иван Вазов“. Още няма десет часа, а слънцето припича като в африкански вилает. Добре че не е много далече. Улицата „Трети март“, на която живея, пресича булеварда. После още двеста метра на изток и съм пред чешмата, която е срещу моята цел. Ама тя пак не тече. Обзета от праведен гняв, преглъщам мъчително и внезапно ме осенява неподозирано вдъхновение. Оглеждам се нервно. Полицейският участък отсреща го няма, сякаш съм го виждала само насън. Вярно, преместиха ги в Розино, но къде е сградата? И нея ли са я преместили? Сега ще се наложи да ходя в жегите чак до Карлово. Ех, съдба моя нещастна! Но пък мога да направя нещо друго и едва ли ще имам друг толкова сгоден случай. Оглеждам предобедното улично мъртвило, бръквам в чантата си, изваждам вчерашната сметка от ВиК, която платих като примерна гражданка, макар и с неохота, и на обратната страна написвам с химикал, който винаги нося, един манифест, току-що дошъл ми на ум. Той гласи:

  дето е текло

  пак ще тече, майно льо

  зависи от кмета

  Надявам листа на десния чучур на чешмата и го гледам известно време с гордост и удовлетворение. Чувствам се като японски самурай, сражаващ се на Шипка или като воевода на цар Иван Шишман, срещащ с химикал, вместо със сабя, пълчища от безродни управници-безводници.

  И изведнъж, сякаш от небитието, полицейският участък се появява току срещу чешмата и от вратата му излизат двама униформени – единият висок, тънък и очилат, другият – нисичък и закръгленичък, с баничка в ръка. Класика! Бързо пресичат улицата (без да се оглеждат) и ме сгащват на местопрестъплението със сабя, пардон, с химикалка в ръка.

  – Хванахме нарушител! – казва гордо дебеличкият, дъвчейки апетитно.

  – Моля, предявете си документите! – казва с равен глас очилатият и примигва под жарките лъчи на слънцето, явно също изненадан от внезапната си поява обратно в Сопот.

  Подкарват ме те към участъка, вземайки бележката като веществено доказателство. В стаята, където ме въдворяват, има климатик и аз си отдъхвам. Но само за миг.

  – Вие ли написахте това? – пита очилатият и пъха бележката под носа ми.

  – Признавам без бой! – измънквам аз и веднага ужасно съжалявам, защото виждам как слабият инстинктивно се пресяга към полицейската палка на колана си.

  – Хубаво е, че си признахте, това е смекчаващо вината обстоятелство – казва сговорчиво дебелият, който явно е по-старшият от двамата. – Пиши! – обръща се той към върлинестия с вид на скорошен випусник от Оксфорд или най-малкото от полицейското училище в Казанлък. – За вандалство, публична обида на длъжностно лице, подстрекаване към бунт и плагиатство…

  – Прибави и неспазване на пунктуацията! – додаде очилатият многознайко.

  – Ама това е хайку! – възкликнах засегнато аз. – Там няма пунктуация.

  – И за насаждане на чуждоезикови модели! – каза злорадо очилатият и ме изгледа заканително.

  Аз отворих уста и пак я затворих. Исках да кажа, че не сме в Османската империя, че да вдигаме бунтове, но после увереността ми се сломи – че не сме, не сме, ама почти – с тия турцизми нашир и надлъж… То да бяха само турцизмите. Ами съветизмите, натовизмите, чалгизмите, халтуризмите – да не изброявам. Няма да му възразявам на педантизма. Какво разбира той от литературни жанрове!

  – Изплагиатствала е ВиК – Добрич! – шушне в туй време високият в ухото на ниския, демек: „Не бъди снизходителен!“

  – Ама това за теча е латинска сентенция! – протестирам аз.

  – Искате да кажете, че ВиК са плагиатори? – казва рязко дебелият. – Пиши и „за набеждаване“!

  Аз млъквам и чакам безропотно да се реши съдбата ми. В този появяващ се и изчезващ участък и в този изнурен от жегите град всичко е възможно. Ако решат да ме санкционират, и самият Вазов няма да може да ме измъкне от кашата, в която се забърках.

  „Имахме късмет!“, шепне през туй време високият. „ Откакто ни преместиха в Розино, не сме хващали нарушител. Ще получим похвала.“

  „Това ѝ е първа проява“, гъгне дебелият. „Изтормозена е от жегите като всички в града. Пък има и поетичен талант.   Произведението ѝ е доста дръзко, но затова пък точно и експресивно. Предизвиква силни чувства. Усеща се перото на таланта. В най-добрите Вазови традиции…“

  Лошото ченге се мръщи, но не казва нищо и добрият шишко взема листа със сметката и завърта един мащабен подпис на обратната му страна.

  – Пускаме ви с последно предупреждение – казва дебелият. – Защото чистосърдечно си признахте. Но внимавайте! Следващия път няма да ви се размине толкова лесно. Подпишете тук, моля!

  Той ми подава листа с показанията и след като аз също оставям автограф за идните поколения, ми посочва вратата и се заема с втората си баничка.

  Излизам на улицата, пърхаща от радост, че се отървах, обръщам се да погледна участъка, където едва не ме закопчаха, обаче сградата пак е изчезнала, а на нейно място има само затревено пространство с тухлена полуразрушена ограда и купчина тръби и керемиди в единия край.

  Поглеждам към пресъхналата чешма отсреща и нов бунтовнически импулс ме овладява. Потушавам го с усилие, хващам автобуса и се отправям към полицейското управление в Карлово, което винаги си е на мястото.

Разказът участва в конкурса „Янаки Петров“2025 и не спечели награда.