Събота – пазарен ден…

- Да прескочим до Димитровград - тряба ми синджир за бивол’цата, там се нахуда[1]от пиле мляко – рече баща ми.

След половин час се приземяваме в района на димитровградската автогара – тук е единственият пазар в държавата, на който се стича народ от Южна и Североизточна България! Толкова леки коли на едно място не съм виждал - паркирам на километър, чак между блоковете, до Марица!

Хващам баща ми под мишница, да не го изгубя и тръгваме през тарапаната[2]… Къде, какво по-напред да гледам – стоката курдисана върху прогнили дървени маси, накичена по автомобилите или нахвърлена на земята! Колкото купувачи, толкова и продавачи… Продава се всичко - и ново и старо, и читаво и строшено, кой от каквото може, глада да се отърве, да го пробута и изкара някой лев… Други пък, висят по сергиите, ей така, заради алъш-вериша[3]...

Толкова жален за търговия народ може да видиш само тука, в Мите касабъ[4]…

На едно място, гледам, се вие опашка:

- За к’во чакате? – питам.

- За Лепа Брена[5] – казва някакъв вълняга[6].

- Тя, тая… как я каза, каква е?

Оня, така ме изгледа, че вече съжалявам за въпроса…

- Ти от небето ли си паднал, бе, че не си чувал за най-голямата певачка на сърбите!

- Ми, не съм…

- Цял арабски шейх милиони дава да го земе, ама Брена се дърпа, не ще… Оная събота цял час висях и таман ми доде реда, нашият, взе че свърши касетите – ората чакат с парите си, той няма стока - аджамийска рапта, разби’аш!...

- Тая, дето вие, т’ва ли е Брена? – питам на ухо...

- Т’ва е - шепне вълнягата, той така, пуска по малко, да се чуе – нещо като рекламация, разби’аш. И не „вие”, ами скибай[7]к’во гласище вади кучката, цена няма – оня арабски циганин ше тряба да се бръкне по-дълбоко, Брена кадъна не вярвам да стане…

Стоя с биволският синджир в ръка и продължавам да питам:

- И колко струва тая касета?

- Три кинта… Скъпи са, ама няма как, ако не се вредя и тоя път, женъта ше ме изпъди от къщи, пък и децата й са мераклии, особено мъжкият… Ма ти, кат та гледъм, как тъй да не си чувал за Брена!... Сигурно и Неда Украден не знаш, пак за Шабан Шаулич, да не хортуваме, ха-ха-ха… Пфу, к’ви загубени ора има по земета, мамка му стара…

И се изплю!...

Бащата ме дръпна, синджира издрънка и Брена секна:

- Мани го тоя серсемин, не го ли гледаш, мюхлюзин[8], акъла му патки пасе!... Той ше ми разпраа мене за сръпска музика!... Ай сиктир!... Я като бях запас в сръпско…

Баща ми наваля, а аз пресмятам:

Тоя продавач на музика, за няколко часа, ще продаде стотина касети и ще гушне две мои месечни заплати…

- Хм, Лепа Брена, откъде-накъде! - мърмори баща ми.