Продължение от книгата
- Тъй, тъй... Видеш ле го оня, бабаитестият? Бай Милуш му викат. И той е от Брестник. Голям ербап са пиши.
- Че кой не го знай него? Той е на Милка тейкото. Яка душа носи. Викат, навремето го били турците със сопи да каже где са крият турците. Той имал ревалвер в пазвите и чифт пищови. Дали му ги хайдутите да ги пази, та кат дойдат, да иде при тях. Някой изрекъл на турците. И еднаж, както си прекосявал армана, причакали го. Сто тояги му ударили в конака в Пловдив и го дали на псетата. Но бай Милуш знаел езика им. Не са чуло повече за него. Прибрала го една млада знахарка. Изцерило го. Той я аресал и заживяли на село. От тогаз му викат Милуш Възкръсналият.
- Виж ти, че е ярбаплия, ярбаплия челяк е! А аз са чудих... - Айде, бай Пандо! - обърна се Колчо към него. Надуй кавалето, дорде са завий свет на момето! Да поменува кога е било на панаир в Пловдива, града голама!
Керана полетя като волна птица и запя: "Рипне Калинке да тропнем, да са пукат душманите!"
Нозете на момъка сами рипаха. Леко закръжаваха и наново се спущаха на калдаръма.
- Керано, моме убава. Ай да са полюшнем на колелото! Ей, туй, дето са върти кат вятърна мелница. Викат му виенското. Не е за мекошави то. Ако на сърцето ти е страшно, стой си!
Колелото спря своя ход. Там, на най-високото, едър смелчага изпитваше силите си. Свят ти се вие като го гледаш, а камо ли да си там. Въжето скъса ли се, вече си затрит. И времето ще заличи следите ти, оставило малка диря на смелост. Но кой може да оцени всичко туй?
- Такива са само няколко души в града - продължи Кольо. Кат са появи, людете шапка му свалят, селям му прават. На тия времена рядкош са силните по дух. Силата рачат, идела от властта, а духът е тоя, дето прави силата. Има слаби духом, но са силни властом и людете ги замат за богове. Но лъжебогове са те. Бог е в тях. Който не верва в него, не верва и в людете. Но и людете нема да му верват, щото проповедва своя лъжлив бог. Кво ли съм ти захортувал? Дай да пийнем по едноо шарабетче от Алито, та белким отоложим жаждата! Па и на люшката да намерим сили!
- Нек не са люшкам! Още маленко да гледаме тия чудеса! Ай, как сай увисил! Душата ше ми изкочи. Никой челяк не мож са мери с него. Па и да са мери, до него нема да стигне. Смелостта са дава еднаж. Който я има, е богат челяк.
- Тъй е, Керано. Още кат та зърнах тогаз, тук ми легна. Правош на сърцето. Колко ли не та дирих, но най-сетне долетя моето лястовиче. Сирак съм. Имам си само чана Пена и вуйчо Михо. Кво ше речеш? Да дойда у вазика, ръката ти да искам?
Керана сведе поглед. Той продължи.
- Ако ващи ма разберат, убаво. Ако не, думай!
Керана вдигна очи и погледна момъка право в очите. Зъбите ù блеснаха под лъчите на утринното слънце. Гласът ù се понесе над мегдана и запя: "Лудо ле лудо, та младо. Земи ми китка за обич! За обич, китка от сърце. Сърцето е твое, либе ле. Сърцето, още ръката!"
Песента летеше и пъстрата тълпа спря за миг. Кольо рипна, разпери ръце и довърши: "Целуни ма, либе ле, по чело! По чело, либе ле, и по уста, твой съм!
Деволити пламъчета се появиха в сините му очи. Гласът му звучеше отсечено и сигурно. Клокотницта отсече три пъти. Часовникът на Сахат тепе показваше дванайсет на обяд. Време беше да си тръгнат двамата млади. Ногите им бяха поведени от някаква невидима сила.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Герасова Todos los derechos reservados