Чана Пена беше привършила. Дъхаше на препечено пресно агнешко. В бохчата турна от него, топъл кравай, не забрави и житото. От майка си беше чула, че на тоя ден са раздава на мъртвите, щото им е осигурено покровителство от живите. Тръгна към гробището. Гробовете бяха почистени. Спря се. Млада върбичка галеше с клоните си каменния плочник на майчиния и гроб. Върху гроба на баща и, пъстрееха латинки. Бяха образували цяла поляна. Преди смъртта си старецът имаше една молба: "Латинки да никнат и никога да не заборавиш, докат' си жива!" И так склони глава. От майка си знаеше, че първото му либе са й думало Латинка. Обичала латинките. В градината на двора и никнели много латинки.Любели са двамата млади. Но времената били тежки. Един ден я намерили изхвърлена от водите на реката. Цялата била в синини. Думаха, че турците я хванали и в харема сакали да я заведат. Дърпали я по пътя, белким се примири. Наближавали моста. Долу водата я привиквала- буйна, необуздана. Чул се вик за помощ. Турците изтърчали да видят кой е и оставили Латинка сама. Нямало време за губене. Затичало се момичето. Прехвърлило парапета и буйната вода я повлякла в прегръдката си. Турците я видели, когато полетяла надолу. Ето,това е историята за Латинка. Оженил се старецът, но до своята смърт не можел да я заборави. Все му била пред очите. Често го виждали на гроба и, приведен, с насълзени очи. Но майка и излязла умна жена, работна и скопосна. Родила му дъщеря и така са попритъпила болката по загубената любов. Но на смъртния си одър, той пак я поминувал.
Тази история като просъница се появи в съзнанието на чана Пена. Кво нещо е силната любов! Ей на и с тях беше същото, на орото! Хвана я с яките си руки и пущане немаше. Как мож да устоиш на такъв левент! Грабна и китката от косата и побегна.
- Знай, моя си веч!- рече и той. И ако някой посмей, Михал е насреща!
Още помнеше заканата му. От града беше, но когаш се появеше на орото, момите въздишаа по него. Кво време беше тогаз! От Грегьовден до Спасовден, момите бяха по градините да сеят и поливат лука, зелето и другото. Някой, в момините одаи ткаеха платна, престилки , завеси, възглаве, или по беленките и перилките белеха платната и переха ризи. От Спасводен до Петровден, копаеха кукуруза на полето. От Петровден до Свети Илия беряха по гръстелницата узрели гръсти, а по Света Богородица бяха по хармана, за да помагат при овършаване на снопите. Сеитбата минаваше и Сенковене беше минало. Нощите ставаха дълги и започваха седенките. От Димитровден до Гергьовден, когато момците се връщаха от гурбет, ей, кви седенки се кладоа! Щом дренът зазрееше, започваше седенкарското сборище. Имаше една такваз песен: "Зачерви ли се дренът- хоп моми на седенка. Цъфне ли дренът- сектир моми на седенка." Първата седенка се заклаждаше в първите дни на Горещницата- два дни след Великден."Да горят ергените по момите, или да са горещи и да разгарят сички седенки" Май, тъй беше!- мислеше си тя.
Наблизо се чу песента на кос.Чана Пена се наведе и изтръгна от гроба на тейко си дива трева. За миг се спря, отиде до паметната плоча и изтри с ръка снимката му. Пръстите и се плъзнаха нежно по нея. Взе шишенцето с вода и поля гроба. Прекръсти се три пъти. Очите и се навлажниха. " Мили Господи! Сполай с добро стареца! Прости грешната му душа! Докат е жив челяк, греши на сяка крачка. Кво нещо е животът! На един е дал много, а на друг нищо. С какво сгреших Господи, та ми даде толкоз мъка? Ей на, Михо"- нареждаше тя. Изведнъж захрипа. Преглътна няколко пъти, извади малка кенарена кърпа из вълнената си сая и избриса очите си. Над главата и прехвръкна птиче и литна към синята вис. Тя се върна наново към спомена. За седенките, когаш Михо сядаше до ней кат хала. Когаш времето беше топло и не валеше, те се правеха на открито- на ливадата, на армана, или на двора. През дъждовните дни се кладяха под навеса, под трема, на плевня или под сайван. Когато се застудеше, оставаха в къщи, край огнището. Момите преди ту са наричаха, къде да са съберат. Редуваха се сите и пак отново.Залезеше ли слънцето, тръгваха към уреченото место. Всяка мома носеше хурка или кошница с разни кълбета. Понякогаш, някой майка, сестра или снаха ги придружаваше. Подявката, както я наричат по- малката сестра, носеше за кака си трикрако столче и вървеше винаги на една, две крачки след нея. Ако девойката беше годеница, от къщи я довеждаха и след разтурване на седянката и отвеждаха.
Следва продължение.
© Мария Герасова Todos los derechos reservados