Той свали капата от главата си, която прикриваше още буйната му, прошарена коса.
Червената купола на слънцето едва-едва лазеше по синята шир на небето. Ветрецът разчорли косата му и една къдрица се свлече по дясното му слепоочие. Той понече да я натъкми на мястото си, но ветрецът наново заигра. Време беше да поведе момчето. Сърцето му се късаше от болка. Налегнаха го странни предчувствия. Нещо му говореше отвътре, че Колчо ще бъде по-добре при Аргира. Момчето стоеше пред портите и чакаше. Ръцете му бяха отпуснати, а в очите му напираше мъгла, в която се губеше една дъждовна капка. Всичко, което таеше в себе си, набоя и се превърна в поток, който заклокочи в гърдите му.
- Сполай за бая си Гьорги! - рече Моралията. Сяка Божия неделя, по екендия, ше та чакам да ми дойдеш на гости!
Той щракна резето на голямата порта и двамата тръгнаха към хотела на Аргира. Минаха покрай абаджийницата на Коста. Спряха за миг пред опушения и отрупан с вещи прозорец. Свиха покрай старата печатница и продължи ...