Тук-таме се мяркаха туркини от Караагач, Куклен, Устина и Марково, с черни фереджета, забулени с яшмаци. Очите им святкаха под фереджетата.

   Преди 1300 години, Мохамед беше наредил да крият лицата си от мъжете. Една от тях дърпаше три годишно момченце, облечено с памучно елече, гайтани по него и стъклени копчета - босо, гологлаво. Друга пък водеше момиченце с полуизбеляла, памучна рокля, тънки плитки, със сини мъниста. Тази, с момиченцето, носеше в  ръцете си кошница с пресни сливи и праскови, големи колкото птиче яйце и шам-дуду (черни черници).

   Моралията и Колчо подвикнаха нещо на кокона Пена и забързаха. Неусетно се намериха пред хотела на Аргир Демира. Десетина хамали, тия, дето се навъртаха около Джумаята, говореха ту на български, ту на турски. Един от тях се отличаваше с мускулестата си фигура. Демирът стоеше на стол пред хотела и гледаше към небето.

- Добър ден, Аргире. Дай лапа да я стисна!

- Дал Бог добро, Гьорге. Начи водиш Колчо?

- Арно си е то, момчето, Аргире.

- И аз кат го гледам, арно ми са види.

   Тук разговорът секна и Демира се обърна към един от хамалите:

- Слобода ли? Ам, че ний сега слободно одим по пътя.

- Кой ти дума нещо - отговори Демира. Не знайш ти туй, що е слобода? Тя е кат слънцето, що грее на небото. Грей, грей, та ти става жешко на сърцето. Тогаз те, големците, няма да ги има. Сички ше сме равни. Туй, що го видиш - и той сочи с пръст, знайш ли, ше бъде твое. Никой на никому няма да стори зло. Сички ше бъдем братя.

   Колчо стоеше с вързопчето на рамо и гледаше смаяно. Усмивка се появи на устните му. Мислите му се рееха в пространството. "Виж, тоя прегърбен челяк хортува едни думи! Май нейде беше ги чувал!  И оня, брадатия, в кръчмата думаше тъй. Слобода, равенство, братство. Виж ти. Кат че ли двамата бяха са наговорили! Думаха нещо, но той не можеше да разбере. Затуй начи, полицията диреше брадатия! Викаха му бунтар".

- Доре дошел, Колчо, у дома - стресна го гласа на Демира. Начи ти си бил туй момче, дет толкоз го фали Гьорги? Ше постоиш при мен. Ше поучиш. От тук идат ного люде. Кой не знай Аргира! Що е чул и видял! Що е припатил! Колчо, ти веч си мой.

   Моралията рязко обърна гръб и тръгна. Аргир Демира хвана Колчо с костеливата си ръка и и бавно се заизкачваха по витата стълба.