Тук-таме се мяркаха туркини от Караагач, Куклен, Устина и Марково, с черни фереджета, забулени с яшмаци. Очите им святкаха под фереджетата.
Преди 1300 години, Мохамед беше наредил да крият лицата си от мъжете. Една от тях дърпаше три годишно момченце, облечено с памучно елече, гайтани по него и стъклени копчета - босо, гологлаво. Друга пък водеше момиченце с полуизбеляла, памучна рокля, тънки плитки, със сини мъниста. Тази, с момиченцето, носеше в ръцете си кошница с пресни сливи и праскови, големи колкото птиче яйце и шам-дуду (черни черници).
Моралията и Колчо подвикнаха нещо на кокона Пена и забързаха. Неусетно се намериха пред хотела на Аргир Демира. Десетина хамали, тия, дето се навъртаха около Джумаята, говореха ту на български, ту на турски. Един от тях се отличаваше с мускулестата си фигура. Демирът стоеше на стол пред хотела и гледаше към небето.
- Добър ден, Аргире. Дай лапа да я стисна!
- Дал Бог добро, Гьорге. Начи водиш Колчо?
- Арно си е то, момчето, Аргире.
- И аз кат го ...