Отново се върна на работа. По-точно, отново я взеха. Още по-точно, простиха ѝ последния гаф и я върнаха сред екипа.

      С нова задача.

      Кожата ѝ все още беше влажна на места от току-що взетия душ. Лежеше по бельо върху прилежно оправеното си легло и гледаше тавана, покрит със залепващи се звезди. Вратата на френския прозорец бе широко отворена и тънкото лавандулово перде се вееше грациозно като балерина, подухвано от нахлуващия сутрешен бриз. Още прекалено рано, за да чува шум от трафик, тя премисляше стратегията си.

       В професията й беше характерно да си пъргав, незабележим, прецизен, точен, но също така на тези хора им беше присъщо да са плашещи сенки или лош спомен от миналото, прокоба за бъдещето.

       Тя стана и се загледа в разпилените снимки по пода си – „клиентът” им беше осигурил документираното ежедневие на „целта” и сега то, побрано в тези снимки, я гледаше и ѝ говореше. Докато пръстите ѝ минаваха през кадрите, ѝ разказваше за мъж, страдащ от недоспиване, с тъмни кръгове под очите, малко занемарен, заради брадата и косата, които бе оставил да растат на воля или както беше реално – забравил за тази дребна грижа. Мъж, който обича да пие спокойно кафето си в най-различни заведения, който се привежда над маса в дома си и човърка бъркочи; човек, който присвива очи, когато излезе от вкъщи и се изправи пред ярката слънчева светлина.

        Взе крем за тяло от бялата си масичка и, стараейки се да не настъпва сбирщината от снимки, закрачи из стаята, загледана в нищото, мажеща обилно тялото си със сместа. Размазваше и чакаше ароматът на лилия бавно да навлезе в кожата ѝ; не бързаше. Задачата този път бе трудна. Той живееше сам, погълнат от експериментите си, нямаше време за социален живот. Хора, които нямат какво да губят, най-трудно се предават на психическия натиск, който професията ѝ им налагаше. Но тя беше професионалист.

        Понякога я мразеше, понякога беше благодарна за нея. Даваше ѝ тръпка, правеше живота ѝ интересен, но за сметка на това често ѝ се налагаше да пие успокоителни, за да заспива с мислъта, че е съсипала нечий живот.

        Беше най-добрата „сянка” от екипа. Най-младата, най-пъргавата, най-успешната. Можеше да причини забрава на всеки, който ѝ се изпречи. Побъркваше почти без усилие, вихреше се в таланта си да унищожава цялостта на едно съзнание. Единственото, което пречеше на иначе блестящата ѝ кариера, бе женската ѝ разнеженост, която се пръкваше неканена, когато най-малко ѝ трябваше.

         Последната мисия, важна, добре платена от грижливото правителство, заради което и за което работеха, бе провалена именно заради нейния слаб пол. Отказа се. Предаде ги. Просто се върна вкъщи и всичко се разпадна. Беше един от онези дни, в които не желаеше да наранява и разрушава. Искаше да спаси човека. И той се измъкна. Не успели сами да се справят.

         Идиоти. Цяла група мъже не могат да си свършат работата, защото просто се оттеглих за момент. Как може да са така неорганизирани, разчитащи на мен, на една жена. Всичко пропада, когато една цяла градина се опира на надеждата, че дъждът няма да спре да вали.

       Уволниха я. Цели два дни имаше вярата, че ѝ е предоставена възможността да опита способност в друга по-целомъдрена насока. Но шефът се обади отново, заради тази задача.

       „Ако се справиш, те връщаме.” беше ѝ казал и я натовари със задачата да съсипе повече от един живот наведнъж. А тя прие, защото беше единственото, за което имаше безспорен талант. Беше професионалист. И това я изкушаваше.

***

        Той обичаше тишината и уединението си. Не страдаше от липсата на жена в леглото си или волностите, за които все още здравото му силно тяло даваше възможности.  Млад учен, откривател, иноватор, герой – такива суперлативи се изляха за него във вестника преди месец, когато се оказа, че е открил лек за рака. Разбира се, пресата преиначава фактите, не беше открил самия лек – в неговата завършеност и съвършенство. Просто обещаваща теория, откритието му бе по-скоро нешлифован диамант, върху който тепърва предстоеше работа и дълги нощи на експерименти.

          Тази сутрин се събуди по-рано и се излежаваше докато слънцето се показваше и постепенно започна да образува картини върху чаршафите му – истински сюреализъм. Съзнаваше, че „славата”, която се носеше за него и очакванията на хиляди хора експериментите му да дадат крайния си резултат по-скоро, трябва да оказват сериозен натиск и риск за качеството му на работа, но той беше чисто и просто непукист. Живееше за себе си, със себе си и просто така бе свикнал и това му харесваше. Това беше комфортната му зона и той нямаше никакво намерение да излиза от нея докато...

          ...не усети че не е сам.

          Първо чувствовото се появи докато пиеше кафе в заведение на седем преки от дома му – предпазна мярка. Сменяше кафенетата всеки ден, за да не рискува с вниманието на журналисти и други досадници. Имаше хора навсякъде около него. Нищо ново, но този път усещаше нечий поглед върху себе си – досадна тръпка, която се изкачваше нагоре-надолу по гърба му и гъделичкаше нервите му.

          След това докато работеше. Тогава беше сам...трябваше  да е сам. Не си даде вид, че нещо го притеснява. Беше убеден в шестото си чувство, че има някой там и реши да не му дава повод да променя позицията си. Най-вероятно досаден репортер му правеше снимки - вече му се бе случвало; или го дебнеха, за интервю. Щеше да го хване...но по-късно. Първо – работата.

          С времето разбра, че този „журналист” ухае на лилии.  Започна да му харесва тази нова тръпка, която иначе затвореният му живот не би му предложил.

***

           Минаха дни, които скоро щеше да започне да брои като седмици. Хвана я страх, че може да започне да брои месеци! Прекалено дълго време ѝ отнемаше. Досега трябваше поне да е започнал да се притеснява.

          Даваше всичко от себе си. Тя беше въздухът около него, беше в ежедневните му навици. Очите ѝ не го изпускаха. Беше сигурна, че я е усетил. Трябваше да я усети, за да продължи с плана. Първо ги объркваш и им насаждаш чувство за параноя. След това се появяваш като тъмна, мрачна фигура и им демонстрираш, че са прави. Оставяш ги да живеят със страха известно време преди да продължиш да ги побъркваш – чуват шум нощем, как отваряш вратата, как тичаш по коридора им, как тръшкаш предмети, но когато се престрашат да проверят какво се случва – изчезваш, без следи, без полъх дори.

            Накрая полудяват. Не могат да спрат да мислят за нищо друго освен за човека, който ги преследва, как са в опасност и сигурно искат да ги убият, как чакат най-лошото и губят разсъдъка си междувременно. Психолози, после психиатри.  И това е краят на историята. Работата е свършена. Мишената не може да функционира добре. Вече не е в състояние да продължава обичайните си дейности.

           Но той не се поддаваше. Още по-лошо. Играеше си с нея.

          Намираше рози във всякакви цветове на местата, където се криеше. Това я уплаши. Не искаше да ги докосва. Оставяше ги и променяше местоположението си, но той отново я откриваше с повече рози. Още и още. Веднъж имаше бележка. Невинна, обикновена, но я смрази. „Как си? Искаш ли кафе?”.

          По дяволите.

          - Какво става?

          - Не се получава, съжалявам.

         Валеше. По стъклото на телефонната кабина блъскаха капки големи колкото костилки на праскова. Черни облаци бяха покрили града като купол, сивият цвят го бе прегърнал като любовница.

          - Моля? – шефът ѝ дори не беше ядосан, просто не можеше да смели информацията. – Как е възможно това? Защо не си вършиш работата? Дадох ти почивка! Разбирам угризенията ти, всички ги имаме, но това е важно! За бога, просто го направи без да мислиш! Ще...

           - Правя всичко по силите си, наистина – тя се загледа към края на улицата. Той вървеше спокойно под син чадър, облечен спортно с дънки и яке. Сливаше се с тълпата, но тя бе свикнала дотолкова с физиката му, че можеше да го усети от километри. Вървеше напред и тя се смрази отново. Сигурно знаеше коя е и какво прави. Щеше да я издаде, да срине живота ѝ. Може би дори сега идваше към нея, за да я заплаши открито.   

           - Всичко, което съм правила досега не работи. Той не трепва.

           Тишина.

           - Влезе ли в дома му?

           - Да.

           Той се приближаваше. Още няколко крачки и сигурно щеше да я хване за гърлото. Гледаше го втрещена.

           - И?

           - Събуди се, остана в леглото. Заспа докато чупех картини, чаши и чинии.

           - Продължавай да опитваш. Имаш две седмици да го докараш до срив, иначе край.

           Подмина я без да я погледне.

           По дяволите.

          Няколко дни по-късно седеше на пода в стаята си, облегната на рамката на леглото, загледана в дъжда навън. Сенките си играеха по рамото ѝ, рисуваха ѝ татуировки и я галеха без да оставят чувство по кожата ѝ. Пушеше на отворен прозорец. Гледаше снимките му пред себе си и кожата и настръхваше, щом се сетеше за инцидентите.

            Беше у тях и той внезапно скочи от леглото. Бавно и спокойно, но неочаквано. Тя се сепна. Тъкмо се канеше да счупи една купа, когато разбра какво се случва. Гъвкава както винаги и бърза като котка, тя излезе от кухнята навън и се скри в тъмното до къщата. Не можеше да избяга. Трябваше да го побърка. Но как? Той включи осветлението и въздъхна щом видя бъркотията, която му бе оставила. Погледна към прозореца.

             - Гладна ли си? Имам спагети в хладилника... О, не. Намерила си ги – беше ги съборила без да иска докато търсеше кетчуп, за да изпише по стените заплашителни бележки.

            Сега в стаята си, допушвайки цигарата, хиляди неща минаваха през главата ѝ. Това наказанието ли ѝ беше? Че е проваляла животи? Сега щяха да провалят нейния? Шефът и щеше да побеснее. Да я съсипе. А не го ли заслужаваше? Работеше за хора, които я карат да саботира човек, опитващ се да излекува рака. Защо? Защото така работят нещата? Страхът е оръжие, чрез което се управлява. Ако няма страх, ако има лек за всичко, ако го няма този дискретно налаган психически натиск, на който разчиташе властта, то нямаше да е власт. Хора като него бяха заплаха, която вещаеше повече надежда у хората, а тя от своя страна щеше да доведе до обръщане на силите. Народът ще иска от лекарството, правителството ще се наложи да се подчини и да влага пари там, където трябва. А то не работи така. А тя работеше за него. И сега какво?

          На вратата се позвъни и тишината, която само дъждът нарушаваше беше разгромена от силния звън. Тя стана и отвори както си беше по къси панталони, тънък потник, боси крака.

          Затръшна я веднага. Заотстъпва назад със самия ужас, изписан на лицето ѝ. Удари се в един рафт, падна на земята и заплака неудържимо.  Час по късно бе опаковала багажа си, избяга през прозореца в дъжда, подаде си оставката и замина. Запаси се с огромно количество успокоителни. Накъдето и да погледнеше виждаше това, което я чакаше пред вратата онзи ден. Постоянно трепереше сякаш от студ. Прекара известно време в психиатрия, след като я бяха открили навреме след опит за самоубийство с хапчетата.

          Пред вратата ѝ беше оставено кашонче с рози.