Отронени от вятъра, се стелеха десетки вишневи цветове из поляната между безкрайната редица с овощни дървета. Същият този топъл вятър носеше и мекия аромат на  полските цветя. Аромат, който я унесе със сладостта си. Накара я да затвори очи да вдиша дълбоко сладкия въздух, под меките лъчи на пролетното слънце. Шумът на тревата и клоните само допълваха чувството ù за сън, за един прекрасен пролетен сън. Там седеше тя, сама сред десетките дървета, които я покриваха с падащи розови цветове, обгърната  и от меката прегръдка на отскоро поникналата трева. В такъв миг не бива да правиш нищо - просто да седиш и да уловиш момента, не бива да мислиш за нищо. Нито за проблемите, нито за радостите в живота си. Но никой човек не може да изчисти съзнанието си напълно и да се остави на пролетното усещане за току-що роден живот. Винаги една мисъл долита отнякъде и досадно, точно като малка буболечка, ще кацне на носа ти. Ти махаш с ръка да я прогониш, да се върнеш в мечтата си, но  това сякаш само я окуражава да зажужи още по-усилно около теб и да отвлече вниманието ти. Така се получи и с нея - зажужа буболечката на съмнението. И се превърна в бръмбар - колкото повече жужеше тази мисъл в главата ù, толкова повече подклаждаше съмненията ù. Тя махна с ръка, но не, не я прогони, тя се върна пак. Ужасяващо черно насекомо, с големи ципести криле и зелени изпъкнали очи, десетки крачета, мърдащи във всички посоки и жужащия звук. Прехапа устни безсилно, защото жуженето бе превзело тотално съзнанието ù. Отвори очи и видя разликата. Нямаше повече вишневи цветове, само шума, отдавна окапала от сега стърчащите голи клонаци, сочещи в оловното небе, откъдето пръскаше студен дъжд. Топлината си бе отишла, заместена бе от студа. Вятърът не носеше миризма на пролет, а на есен, студена и мокра есен. Миризма на гнило. Миризма на зима. Видя и насекомото, с бавното си жужене то изчезна в капките дъжд - бе постигнало целта си и си отиваше.