Промяната
неизбежно дойде след успеха на „Опит за летене“ - новият сезон започна със смяна на директора! Явно, партийното ръководство на града е отчело, че бившият директор няма особена заслуга за националното признание на спектакъла, макар че именно той покани Юлия Огнянова на гастрол…
Всъщност, новият е старият директор на театър от съседен град – по ценз - даскал, по манталитет - театрален сноб, но притежаващ едно важно качество: услужливо и чинно стои пред партийните другари и най-вече - доверено протеже на другаря Петров…
Творческият състав е раздвоен: част от колегите не харесват „бившия“, но не приемат и „новия“… Останалите бързат да се наведат и услужливо приобщят към по-силния на деня! Затова след представянето новият директор недвусмислено изплю:
- Който е с мене да остава в театъра, който е против - да се маха!...
Толкова!... От това по-ясно, здраве му кажи!...
След подобно приветствие не издържам и искам думата:
- Колеги!... За какво става дума, ако от първия ден получаваме най-откровена закана, която предполага атмосфера на послушание и страх! Всяка промяна в един театър трябва да вещае надежда за по-добра творческа атмосфера... Моят въпрос е: Др. Петров, убедени ли сте, че подобно изявление е достойно за един ръководител на културен институт и дали то предполага нормални порядки и взаимоотношения в един театър, или членуваме в най-обикновена хамалска задруга!...
Думите ми заляха с гореща вода камерната зала - дишането спря, никой не смее да помръдне – да не вземе да помисли някой, че иска да каже нещо…
Петров е човекът, който коли и беси по линия на Партията - всички знаем, че „новият“ е негов човек и отдавна е дигнал мерника на бившия… Сега, разбирам колко голяма роля изигра изригването на Юлия след онази сутрешна репетиция – на Петров това му е трябвало, за да преодолее силната протекция към бившия директор от страна на др. Ванчев…
Кой казва, че при соца нямало мафии!...
Отговор няма – думите ми потъват в меката тъкан на отсрещната стена, все едно нищо не се е случило!... Затова пък през целият сезон се оказвам на резервната пейка - без никаква творческа задача! Оказвам се в положението на най-скъпо платен актьор в света – получавам заплата без да работя… Директора не му пука, не плаща от джоба си, театърът е бюджетно предприятие…
Така е: директорите никога не плащат, но аз ще платя прескъпо, че дръзко се опълчих срещу новото назначение на Партията – явно, трябва им малко време…
Резултатът не закъсня: в края на сезона, директора просто не поднови трудовият ми договор, и без да проведе задължителния разговор с мен, както е прието в такива случай, той ме изрита от състава… Показателно е, че на Художествения съвет никой от колегите и дума не обелва в моя защита, за да не ги сполети същата участ!...
Така, страхове ми, отпреди година, се оказват основателни и най-важното: случаят е назидателен за всички останали – трябва да мълчат! Ефекта, естествено е поразителен!…
Мога да се запъна и да го затрудня, защото Закона ме закриля като:
- глава на семейство с две малки деца!
- местен кадър!
- носител на национална награда по художествено слово!
Но какво е закона за Партията-Майка!
Актьорството е деликатна професия, зависима от ред обстоятелства, но всеки работи всеотдайно, защото безумно обича тази професия, а не защото получава някакви мизерни пари!...
Върнах се в този град, преди всичко, заради възрастните ми родители и по никакъв начин не желая да остана при подобна ситуация създадена изкуствено от директора…
Същевременно нямам идея накъде да хващам с две деца, но подобни театри има поне още петнадесет, където бих могъл да работа…
За късмет не се наложи преместване в друг град – още на третият ден получих предложение за преподавателска длъжност по актьорско майсторство и режисура в Институт за културо-просветни кадри. Така ще имам възможност да правя театър извън театъра, под носа на директора с актьори от театъра, срещу добри хонорари и роли, които те си избират…
Само след година извън театралната ми дейност взе такива размери, че професори от ВИТИЗ идват да гледат наши представления, а в театъра не влизат… Имам няколко заглавия, които играем над сто пъти, а в театъра не могат да направя и 30 спектакъла…
Една сутрин, след втората година, шестгодишната ми дъщеря каза:
- Тате, пък вчера те търси един Балабантов…
Помислих, че ме е търсил поета Ивайло Балабанов, който ми пише текстове на песни в повечето спектакли…
На другия ден дъщеря ми пак:
-Бе, тате, тоя Балабантов пак звъни вчера…
Вечерта се видях с Ивайло и разбрах, че той не ме е търсил и забравих са случай, когато след три дни ме среща директора на театъра и размахва ръце:
- Бе, търся те сто пъти, все те няма, де ходиш!...
- За какво съм ти!...
- Ми, трябва да говорим…
- Казвай!
- Е, тука на пътя ли!...
- На пътя, дето ти ме изхвърли, мечки няма… Казвай, няма време!
- Виж, сега, било каквото било, върни се в театъра!
- За мен нищо не е било – за какво съм ти?
- Е, ти сега, за какво?...
- Редно е да попитам, след като ти не ме попита, когато ме изхвърли!
- Сега, било каквото било, върни се!...
- Кажи си направо, че ти преча и са ти наредили да ме върнеш, за да не ти отнемам зрители и актьори!... Защо навремето не ме попита, когато реши да не ми подновиш договора?
- Било каквото било!... Толкоз!...
- Веднага ли трябва да отговоря?
- Ми, да, за какво да мислиш!
- Има за какво, но ще ти отговоря:
На мен никой не пречи, ако аз преча на някого, той да се махне!
© Никола Тенев Todos los derechos reservados
Хареса ми. Поздрави