Промяната

Промяната

 неизбежно дойде след успеха на „Опит за летене“ - новият сезон започна със смяна на директора! Явно, партийното ръководство на града е отчело, че бившият директор няма особена заслуга за националното признание на спектакъла, макар че именно той покани Юлия Огнянова на гастрол…

Всъщност, новият е старият директор на театър от съседен град – по ценз - даскал, по манталитет - театрален сноб, но притежаващ  едно важно качество: услужливо и чинно стои пред партийните другари и най-вече - доверено протеже на другаря Петров…

Творческият състав е раздвоен: част от колегите не харесват „бившия“, но не приемат и „новия“… Останалите бързат да се наведат и услужливо приобщят към по-силния на деня! Затова след представянето новият директор недвусмислено изплю:

- Който е с мене да остава в театъра, който е против - да се маха!...

Толкова!... От това по-ясно, здраве му кажи!...

След подобно приветствие не издържам и искам думата:

- Колеги!... За какво става дума, ако от първия ден получаваме най-откровена закана, която предполага атмосфера на послушание и страх! Всяка промяна в един театър трябва да вещае надежда за по-добра творческа атмосфера... Моят въпрос е: Др. Петров, убедени ли сте, че подобно изявление е достойно за един ръководител на културен институт и дали то предполага нормални порядки и взаимоотношения в един театър, или членуваме в най-обикновена хамалска задруга!...

Думите ми заляха с гореща вода камерната зала - дишането спря, никой не смее да помръдне – да не вземе да помисли някой, че иска да каже нещо…

Петров е човекът, който коли и беси по линия на Партията - всички знаем, че „новият“ е негов човек и отдавна е дигнал мерника на бившия… Сега, разбирам колко голяма роля изигра изригването на Юлия след онази сутрешна репетиция – на Петров това му е трябвало, за да преодолее силната протекция към бившия директор от страна на др. Ванчев…

 Кой казва, че при соца нямало мафии!...

Отговор няма – думите ми потъват в меката тъкан на отсрещната стена, все едно нищо не се е случило!... Затова пък през целият сезон се оказвам на резервната пейка - без никаква творческа задача! Оказвам се в положението на най-скъпо платен актьор в света – получавам заплата без да работя… Директора не му пука, не плаща от джоба си, театърът е бюджетно предприятие…

Така е: директорите никога не плащат, но аз ще платя прескъпо, че дръзко се опълчих срещу новото назначение на Партията – явно, трябва им малко време…

Резултатът не закъсня: в края на сезона, директора просто не поднови трудовият ми договор, и без да проведе задължителния разговор с мен, както е прието в такива случай, той ме изрита от състава… Показателно е, че на Художествения съвет никой от колегите и дума не обелва в моя защита, за да не ги сполети същата участ!...

Така, страхове ми, отпреди година, се оказват основателни и най-важното: случаят е назидателен за всички останали – трябва да мълчат! Ефекта, естествено е поразителен!…

Мога да се запъна и да го затрудня, защото Закона ме закриля като:

- глава на семейство с две малки деца!

- местен кадър!

- носител на национална награда по художествено слово!

Но какво е закона за Партията-Майка!

Актьорството е деликатна професия, зависима от ред обстоятелства, но всеки работи всеотдайно, защото безумно обича тази професия, а не защото получава някакви мизерни пари!...

 Върнах се в този град, преди всичко, заради възрастните ми родители и по никакъв начин не желая да остана при подобна ситуация създадена изкуствено от директора…

Същевременно нямам идея накъде да хващам с две деца, но подобни театри има поне още петнадесет, където бих могъл да работа…

За късмет не се наложи преместване в друг град – още на третият ден получих предложение за преподавателска длъжност по актьорско майсторство и режисура в Институт за културо-просветни кадри. Така ще имам възможност да правя театър извън театъра, под носа на директора с актьори от театъра, срещу добри хонорари и роли, които те си избират…

Само след година извън театралната ми дейност взе такива размери, че професори от ВИТИЗ идват да гледат наши представления, а в театъра не влизат… Имам няколко заглавия, които играем над сто пъти, а в театъра не могат да направя и 30 спектакъла…

Една сутрин, след втората година, шестгодишната ми дъщеря каза:

- Тате, пък вчера те търси един Балабантов…

Помислих, че ме е търсил поета Ивайло Балабанов, който ми пише текстове на песни в повечето спектакли…

На другия ден дъщеря ми пак:

-Бе, тате, тоя Балабантов пак звъни вчера…

Вечерта се видях с Ивайло и разбрах, че той не ме е търсил и забравих са случай, когато след три дни ме среща директора на театъра и размахва ръце:

- Бе, търся те сто пъти, все те няма, де ходиш!...

- За какво съм ти!...

- Ми, трябва да говорим…

- Казвай!

- Е, тука на пътя ли!...

- На пътя, дето ти ме изхвърли, мечки няма… Казвай, няма време!

- Виж, сега, било каквото било, върни се в театъра!

- За мен нищо не е било – за какво съм ти?

- Е, ти сега, за какво?...

- Редно е да попитам, след като ти не ме попита, когато ме изхвърли!

- Сега, било каквото било, върни се!...

- Кажи си направо, че ти преча и са ти наредили да ме върнеш, за да не ти отнемам зрители и актьори!... Защо навремето не ме попита, когато реши да не ми подновиш договора?

- Било каквото било!... Толкоз!...

- Веднага ли трябва да отговоря?

- Ми, да, за какво да мислиш!

- Има за какво, но ще ти отговоря:

На мен никой не пречи, ако аз преча на някого, той да се махне!