Никога не съм имал мъдър и смирен поглед, извисен над случващите се неща в живота, и именно поради този факт се разпилях като натрошено стъкло след по-дългите и непоносими епизоди на болезнено съжителство със зловонието на черното страдание, в което оставаш сам и не успяваш да достигнеш жадуваната светлина в края на тунела, в чиято топла утроба ще се почувстваш обичан, уважаван и желан. Ще излъжа най-безцеремонно, ако точно тук и сега заявя, че през цялото си съзнателно съществуване съм бил непоклатим и непогрешим пазител на моралните ценности, брат на доброто и син на правдата. Не.
Още от малък с грижливо прикрито удоволствие манипулирах изкусно собствените си родители, за да получа най-голямото и най-вкусно парче от храната на масата, най-новата, скъпа и лъскава играчка от витрините на магазините, а сляпото подчинение на изплашените си съученици завоювах с ежби и физически саморазправи. За мен не представляваше никаква трудност да бъда агресивен, арогантен и доминиращ, защото вкъщи татко ме обучаваше вещо и търпеливо да налагам мнението си на другите, да подлагам крак на добрите честни хора и да използвам умело всеки удобен момент, за да проявявам най-лошите, мрачни и всяващи страх черти от характера си.
Той беше моят герой и аз обичах да му подражавам. Просто исках да съм като него. Със смесени чувства си спомням, че се възхищавах от все сърце на мощната му продължителна оригня, която изстрелваше изневиделица като някакъв странен, весел снаряд от устата си след всяка семейна вечеря, и тайничко се молех все някога да ме научи да правя това. Само веднъж се осмелих да го попитам дали ще може, при което получих равен и студен отговор, че трябва още много хляб да ям, докато стана достатъчно голям, за да издавам подобни на неговите мъжествени звуци. Повече така и не зададох този въпрос.
С течение на времето пораствах и за да провокирам недосегаемия интерес на татко, да се докажа веднъж завинаги и да спечеля тежката му любов, съблазних едно момиче от класа си, към което не изпитвах велики чувства и което в пределите на грубия си свят приемах по-скоро като симпатично биологично завоевание, отколкото като обект на дълбоко, интимно обожание. Бяхме едва на осемнадесет години – млади и объркани. Баща ми донякъде се впечатли, но впечатлението му продължи точно три дни и след това бързо преля във вечно пълни чаши с алкохол, а аз така силно се надявах да се доближа до отдалеченото ядро на неопитоменото му същество и да установя връзка с личността му, че забравих да се смея през сълзи с приятели, да копнея за пясък, море и любов и да пея неповторимата песен на днешния безценен ден.
С глуповата наивност си фантазирах, че демонстрирам надмощие и смелост, когато с нея го направихме за пръв път и не използвахме подходящите предпазни средства. След девет месеца, следвайки елементарните закони на човешката природа, логично се озовахме в родилното отделение и вече бяхме трима. Имахме син, когото кръстихме Виктор. Бебето бе красиво и приличаше досущ на мен. Майка ми сияеше от радост, подскачаше навсякъде и цъфтеше като свежо пролетно цвете – ентусиазирана, преродена и окрилена.
Моят идол от мъжки пол дори не отрази събитието и остана изцяло невъзмутим, мълчалив и безразличен в опустялата стая на самотния си дом затвор, когато го посетих, за да се напием по шаблон. Тогава съвсем се дистанцирах от мислите за наскоро родилата си съпруга и огромните отговорности около новия член на семейството, стоварили се на плещите ми. За сметка на това се фокусирах върху задоволяващия първичните ми инстинкти пиянски момент, доколкото бе възможно да го сторя с размътената си от значителното количество поет алкохол глава.
Лицата ни изглеждаха малки и жалки в противното си състояние на фиктивно отчаяние – и аз чудесно усещах отблъскващия ни облик. По олющените жълтеникави стени на помещението пълзеше като внушително, застрашително влечуго осезаема студенина и дистанция, която като че ли не можеше да бъде скъсена дори и с най-преданата отдаденост на вселената. Изпод мазната и избеляла блуза на баща ми личаха нелицеприятните контури на пъпна херния, набъбваща кротко напред, а червеният цвят на възпълните му бузи алармираше, че се е почерпил солидно още преди да го навестя. Покорилата ни тягостна тишина и до ден днешен звучи в ушите ми като писък на ударено с прашка врабче. Предполагам, че ако някой ни наблюдаваше отстрани, сигурно щеше да си каже наум, че ние сме двама напълно непознати души, чакащи самолет на опразнено летище в най-късните часове на нощта.
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados