Просто една история...

Коя беше тя?
Създание, наречено човек.
Тя не искаше да е човек
и се бореше,
бореше се със съдбата, реалността
и живота – сама.
Около нея имаше хора,
но те,
те гледаха само себе си
и никой не го беше грижа.
----
Реалността и животът я мразеха,
съдбата просто си играеше.
Защо я мразеха?

Тя беше една от малкото,
която имаше смелостта да им се опълчи.
----
Всичко вървеше по техния план
и тя потъваше,
потъваше в дълбините на забравата.
Пламъкът на надеждата винаги гореше
в нейните очи,
но ето, вече започваше да я напуска.
Тя можеше да избяга от всичко това,
когато мечтаеше…
тогава се чувстваше щастлива.
----
Изведнъж в живота ù се намеси той…
човекът, заради когото се пише това.
Той ù показа пътеката нагоре,
накара я да открие себе си,
да бъде силна,
но реалността не харесваше това
и тъмни сенки обгърнаха душата му.
Тя го обичаше…
но никой не го беше грижа,
животът просто го отне,
а сърцето ù потъна във тъга
и малкото пламъче надежда
се изгуби измежду кристалните сълзи.
Сълзи, причинени от биенето
на нейното сърце всяка секунда,
от издуването на дробовете ù  
с въздух на всяко вдишване.
----
Сега тя живее в свят без чувства,
с празни мисли и фалшиви емоции.
В свят без топлина,
където липсва утеха,
а надеждата – никой не търси.
Но малко или много
тя е щастлива,
постигнала е своето,
да не бъде човек…
сега тя е “робот”,
робот без душа,
едно е сигурно -
нейното сърце все още е там,
здраво и бие!
----
Тя ще се бори,
ще намери сили,
за да го погледне още веднъж в очите
и да каже за последно “Обичам те”
преди нейните очи да се затворят завинаги.