В закъснял поглед догаря пак димът от поредната цигара...
Жаркото слънце вече се бе скрило някъде зад перестите черни облаци
и надничаше срамежливо. Те поглъщаха лъчите му и отнемаха жарката му мощ. Вятърът пееше своята тъжна песен.
Небето ронеше черни сълзи... зашумя. След миг настана тишина.
Чуха се далечни стъпки - истински и плахи. Дали бе от клоните
на дърветата или самата жълта гостенка? Из капките дъжд като видение се показа ТОЙ - онзи, който тя бе чакала с години да се завърне,
по-реален и истински от всякога. Онзи - тъмноокият, с очи,
които те караха да плачеш, щом ги зърнеш дори за миг, такива,
които отнемаха всяка искрица живот... с устни алени - по-сладки
от глътките вино, които тя пиеше за утеха през дългите нощи,
когато бяха далеч един от друг... с ръце, каращи те да затрепериш.
Срещата бе неочаквана, но желана, жадувана с години. ...