Просяк

                                      П Р О С Я К              

Пети ден Лазар седеше на плочника пред общината и вяло поглеждаше към преминаващите, вглъбени дълбоко в себе си хора.

Някой ще се спре за миг, ще порови в полупразните си джобове или изтънялото си портмоне и ще хвърли скромна двулевка в кашона, поставен пред краката му.

Сега вече, след третата година галопираща инфлация, те имаха стойността на някакви си жалки двадесет стотинки от преди промените, но затова пък се равняваха на половин хляб за деня.

Съпругата и децата разчитаха единствено на него.

Преди години, отговорен и търсен инженер – сега бе принуден да седи до саксиите пред величествения билдинг и да разчита на преминаващи добри хора. Все щеше да мине някой, който е познал сиромашията, ще му подхвърли петинка от хляба си и ще отмине с чувството на недоизказана виновност и притеснение.

От натрупания опит вече знаеше, че ще се спре някой обикновен човек, не по-различен от него, а за онези по-богатите сякаш не съществуваше.

До обяд не се появиха някакви особени постъпления.

В късния следобед, откъм източната страна на площада се зададе някаква група чужди туристи. Обиколиха около него, пощракаха с фотоапаратите си, като бърбореха нещо на неразбираемия си език.

Принудиха преводачката да му зададе няколко въпроса и тя с притеснена усмивка се извини задето нарушавала спокойствието му.

- Питат с колко чифта обувки разполагате? Ако ви е удобно, отговорете.

- Тези тук, дето са зейнали малко отпред и още едни, които пазя за по-официални случаи. – похвали се Лазар и се изхили ехидно, за да бъде по-автентичен. Каквото и да кажеше, втори път нямаше да ги срещне тези хора.

- Питат, спират ли често хора, оставят ли милостиня?

- Понякога и то по-обикновените хора.

- А от тези, силните на деня? – усмихна се девойката и хвърли поглед към билдинга.

- Тези ли? Тези ме отминават с поглед встрани, като че ли ги притеснявам с присъствието си или все едно съм им отмъкнал нещо – аз не съм такъв човек. А иначе, не се срамуват, взеха ни гласовете на изборите, пък сега всеки да си спасява поединично…

- Благодаря ви! – кимна с глава младата жена и след като бръкна в чантата си, постави внимателно петолевка в кашона пред краката му. Много от чужденците я последваха, като също хвърлиха няколко дребни банкноти, тъй като в тези времена монетите бяха прибрани от банките и просто липсваха.

И отминаха.

Лазар поогледа площада, после небето, мислеше вече да се прибира.

Оттатък, откъм сградата на бившите профсъюзи, съзря някакъв стар опърпан човечец да рови в кофите за отпадъци. Избра парче от кифла, отупа го внимателно с ръка, после извади хартия, уви го също толкова внимателно и го напъха в джоба на излинелия си шлифер. Постави две ръце отзад на кръста си и заклатушка повяхналата си снага към следващия контейнер.

Лазар го приболя долу под лъжичката и реши да му подвикне.

- Ей, чичов! Я ела насам!

Старецът се приближи бавно и го изгледа навъсено под безформената си шапка с посивелите си очи.

- Чичов, гладен ли си? – колебаеше се Лазар.

Човекът го погледна отново навъсено и понечи да си тръгне, без да е отворил дори уста.

- На, вземи чичов! Купи си нещо за ядене. Поне един хляб да имаш.

Човекът поогледа петолевката, която бе паднала от ръката на преводачката в кашона на Лазар, повъртя я между пръстите си, сякаш нещо се двоумеше, а устните му безмълвно се движеха, погледна го отново, мушна банкнотата във вътрешния си джоб, постави отново ръце на гърба си и закрета към следващия кош.

Лазар го гледа дълго, дълго, докато се изгуби нататък към големия градски хотел, мислейки си дали и той ще оскотее някога до подобна степен.

Изправи се, поотупа напрашените си панталони, извърна поглед към затъмнените стъкла на непристъпния билдинг, презрително цъкна между предните си зъби върху стъклото пред входа и се запъти към дома си… който все още имаше.